Последната плачеща

Последната плачеща

Светът бе загинал тихо. Не в експлозия, нито в славен сблъсък на сили — а в едно дълго, мълчаливо разпадане, в което дори въздухът бе приел необратимото. Краят, след който нямаше да съществува нищо друго.

Арила стоеше на ръба на скалата. Пустинята отвъд бе сякаш от стъкло. Небето приличаше на рана, от която изтичаше като сукървица, светлина. Костюмът ѝ, изтъкан от нанофибри и сияние, шепнеше с всеки неин дъх — напомняйки ѝ, че още е жива, че за нейно най-голямо щастие не е станала част от радиационния прах, който се носеше над мъртвите морета.

Далеч зад гърба ѝ корабът блестеше като звезда, която се е приземила изящно и е в пирует. Смирено. Мълчаливо. Безмълвно. Но виртуозно.

До летателния апарат стояха две фигури. Не тела, а контури от енергия, облечени в златен здрач. Те я очакваха.

Елара не бързаше. В гърдите ѝ зееше бездна от твърде много тишина, за да съумее я изпълни. Даже да разполагаше с думите от всички езици, които някога се бяха говорили тук, те пак нямаше да ѝ стигнат.

Ала когато небето затрептя и вятърът докосна лицето ѝ, тя прошепна:

—Толкова е тихо. Дори времето се е уморило от движението си.

Гласът ѝ бе заглушен от шлема, но ехото му я обви като молитва.

Погледът ѝ се спусна към долината — някога град, сега костница от метал и спомени.

—Всичко, което построихме, се разпадна. А уж се наричахме безсмъртни. Недосегаеми.

Тя се усмихна — не от ирония, а от тъга, която вече не можеше да бъде измерена.

Мисъл, чужда на нейната, се плъзна в съзнанието ѝ. Не звук, а усещане — като вибрация, която докосва самата ѝ същност.

“Време е, Арила.”

Тя не отговори веднага. Думите им не бяха думи, а пулс, който резонираше вътре в черепа ѝ.

— Знам. Но... не още.

“ Цикълът приключи. Следва рестарт.“

— За кого? — прошепна тя. — За мен, или за вас?

Настъпи пауза. Светлината около фигурите се промени — сякаш небето се бе раздвижило вътре в тях.

„ Няма „мен“ и „вас“. Има само продължение.”

— Това ли е всичко, което виждате в края на света — „продължение“?

“ Това е неговата функция.”

Арила затвори очи. Вътре в нея нещо се счупи, но дори и то остана нечуто от никого.

Спомни си океана — мириса на сол, гласовете на децата по плажа, топлината на слънцето, която не пареше, а галеше. И разбра, че не си спомня дали тези неща някога действително са съществували.

„Може би спомените ми са ми дадени, за да боли повече“, помисли си тя.

Тя се обърна към фигурите.

— Вие сте били тук и преди, нали? На други светове, при други... същества като мен.

“ Безброй пъти.”

— И всеки път ли питат същото?

“ Да. И всеки път отговорът е един и същ”

— И той е?

“Смисълът е в завършека.”

Тя се засмя — смях, който приличаше на плач.

— А аз мислех, че смисълът е в началото.

“ Началото е смелост. Завършекът е воля. Смелостта поражда грешки. Волята ги изчиства.”

Арила се приближи. Въздухът трептеше около тях, като мараня по пладне. Те нямаха очи, но тя усещаше погледа им — студен, прозрачен, неизмеримо древен.

— А какво ще стане с мен?

“Ще се присъединиш към знанието.”

— Това не звучи като живот.

“ Животът е средство. Не цел.”

Елара наведе глава. Нещо в нея се надигна. Топла влага докосна устните ѝ — сълза, истинска, човешка. Тя я гледа как се плъзга по стъклото на шлема и се губи в светлината.

—Значи още мога да плача…— прошепна тя.

“ Емоционален отклик”, — каза едното същество.

“ Очаквано”, — отвърна другото.

Тя ги погледна — за първи път не с очи, а с душата си. И внезапно разбра, че те не я мразят, не я съдят, не я разбират. Просто наблюдават.

— Ще се сбогувам тогава.

Тя вдигна ръка и се обърна към хоризонта. Слънцето залязваше — огромно, кървящо, красиво в агонията си. Тя си помисли, че може би и боговете умират така — бавно, в струящи лъчи.

— Готова съм.

Обви я ослепителна светлина. Притисна я оглушителна тишина. И я изпълни до последната фибра моментът, в който есенцията на мисълта замира.

А след това я овладя пълният мрак. Но не като смърт, а като нещо различно. Сякаш някой натиска „изключи“ и „включи“ в един и същи миг.

Двете фигури стояха неподвижни до тялото ѝ.

Главата ѝ бе паднала настрани, очите — застинали в поглед, който още търсеше хоризонта.

— Обект Арила-77 показва аномална емоционална реакция.

— Прогрес, или отклонение?

— Неопределимо. Емоциите не подлежат на измерване.

— Да се рестартира цикълът.

Формите им се разколебаха — светлината в тях се преля в човешки контури.

Те изглеждаха почти реални сега: мъж и жена, но без имена, само с функции. На изследователи.

А Арила се бе превърнала в сянка, изтъкана от метал, нейното лице вече не бе плът, а огледало. Механична, съвършена, красива в своята студена неподвижност.

Вятърът зашепна като заклинател. От прахта се издигна друга фигура. Същият костюм. Същата осанка. Същият глас.

„Толкова е тихо. Дори времето не иска да се движи повече...“

Двете същества се отдръпнаха. Корабът се отвори със сияние като на нова зора.

Нови данни се заредиха. Нов цикъл стартира. Нов опит да се разбере защо една сълза може да промени един цялостен, сложен, почти съвършен алгоритъм.

И някъде в безкрая, между галактики и забравени сънища, продължаваше да гори като сигнален факел един и същ шепот:

Че има нещо в човешката сълза, което дори вечността не може да разкодира.

И че може би — само може би — затова Вселената продължава да създава нови Арили.

Да наблюдават края си.

Да питат „Защо“.

Да плачат.

Да бъдат изключени.

Да бъдат рестартирани.

И отново да плачат.

Докато някой ден... може би... една от тях не се усмихне, преди да заплаче. И после, да отвори широко очи за световете отвъд…