Постпандемично котѝло.

На село. В стария гараж, където години наред негов горд обитател беше Москвич 504, се настани една улична котка. Беше началото на месец март 2020 година. Започна да носи парцали, картони... Видимо коремът ѝ беше наедрял. Майката изграждаше укритие за новите си рожби. Не я изгонихме. Без друго следващата седмица щяхме да почистим гаража, за да влезе синьо - зеленото Субару. 

  Щяхме, ама не... Коронавирусът яхнал червен дракон достигна река Дунав. Прецапа го и като момченце взе да се шляе по земите български...

  Нямаше излизане от областните градове. Декларации... Маски, дезинфектанти, изолации...

  Така минаха три дълги, дълги месеци...

  Точно за християнския празник Св. Св. Константин и Елена (21 май) отново се завърнахме на село. Тревата достигаше покрива на къщата, а черницата разперваше клоните си на съседната улица. Баба Пенка беше починала. Забранили да бъде опята в селската църква. От моргата направо на гробището... А правеше такива сладки бухти... Бог да я прости! Марин, селският пияница отново ходеше бос по хладния майски асфалт. Фанка напуснала мъжа си, не че много го посещаваше. Залюбила се с двадесет години по - млад от нея. Хората говорят, че бил моторджия. Метнал я на мотора и я отнесъл. Чичо Зюмбюл, съпругът ѝ,  пушеше самоделната си цигара на пейката усмихвайки се.

  Комшията изсякъл всичките череши. Безплодни били. Мара-лудата, отново обикаляше улиците. Пееше все една и съща песен:"Бил, бил, крокодил...!" Пешо се оженил... пак за Павлина.

  Селото дишаше и без нас гражданите. Никой и нищо не можеше да спре онзи камък, който трополейки се беше устремил към долината. Няма декларация или забрана, която може да спре животът!

  Така пропит от философски мисли взех първия попаднал пред очите ми стол. Понастъпих тревата, разритах трънаците и седнах на средата на двора. Тогава по единствената неотревена площ, парапета на оградата, видях гордо да пристъпва нашата уличната котка. След нея вървяха четири малки котенца. Бяло, черно, сиво и шарено. 

  Веднага им дадох имена: Белчо, Черньо, Сивчо и Шáрко.

  Тази странна процесия ме извади от унеса. Влязох в избата. Намерих разсъхналата се от лежане мотика. Забих ѝ два дълги пирона. Метнах я на рамо и излязох на двора.

  Започнах да копая. Не знам, защо дори заплаках. Животът продължаваше. Нищо не можеше да го спре. Въпреки войните, болестите, земетресенията, природните катаклизми, се появява едно ново котило. 

  Една нова надежда за щастие!