Беше късна есен. От ония, в които паяжините се влачеха като ленти из въздуха. Околността беше украсена с шам от дебела скреж, а студът хапеше дори в представите. Градът беше сив, небето – смесено със земята, и реалността се намираше там, където човек смяташе, че е стъпил – на мръсна тротоарна плоча, в дупка на асфалта или най-спокойно се разхождаше из облаците.

            Една вечер от тази есен реших да посетя изложбата на своя живот. Отключих сърцето си, сградата беше осветена. Минах по стълбите и влязох. Беше топла. Не твърде, ала свалих якето и оставих обувките си пред вратата.

            Картините бяха пръснати по всички стени. Някъде, в опит на подредба, другаде – безразборно закачени. Крачех от една към друга, зареяла поглед. Така пъстроцветни! Ужасно шарени, дори с цветове, които не познавах. Засмях се. Колко неща човек не познаваше! Колко неща му бяха убягнали, нищо че присъстваха в битието му!

Преглътнах думите и се отправих към следващата зала. Цял живот от зали, хванати за ръце от тесни коридори. Детство-юношество-зрялост-старост. Само време между раждането и смъртта. Как сърцето ми побираше толкова много? Та то бе свито на топка и така мъничко. Имаше градинка от добринки, грижливо поливана от сълзи; поляна от скърби, до които растяха диви цветя и криволичещ път край тях.

Последвах го и стигнах до тунел. Застудя, осветлението намаля и съжалих, че бях свалила якето. Загърнах се в топли мисли и тръгнах през него. Водеше напред. Завой, чупка, после права и се намерих в стая. Гола, щипеща, с врата и катинар. Стените бяха с цвят на пустота. На едната имаше празна рамка, а под нея четки и боички. Художникът я бе оставил ненарисувана, покрита с мъгла. Беше драскал встрани от нея. Шарени човечета, с багри от мечти. Усмивки и сърдити устни. Имаше и надписи. Големи-малки. Нагоре-надолу.

„Обичам те-мразя те”, „Искам те-остави ме”, „Време-безвремие”, „Болка-радост”.

Огледах ги, прочетох ги и не открих какво не му достигаше. Грабнах четката и опитах да рисувам. Две-три щрихи, но мъглата заличи всичко. Уплаших се. Това, което беше отказало художника, не достигна и на мен.

Завъртях се и стаята избледня, контурите се размиха, резето падна. Коленичих, загледана в празната картина и написах с четката на пода:

„До моя принц

       Влез в сърцето ми. Ще го познаеш по якето и обувките. Тръгни по пътя, ще ме опознаеш. Потърси ме в стаята с празна картина. Нарисувай лика си в нея. Тя ще остане завинаги в мен. Ще се погрижа да е добре. Отключи ми да изляза, моля те.

     Онова, което не ми беше достатъчно, освен добрината, си ти!”