Беше късна есен. От ония, в които паяжините се влачеха като ленти из въздуха. Околността беше украсена с шам от дебела скреж, а студът хапеше дори в представите. Градът беше сив, небето – смесено със земята, и реалността се намираше там, където човек смяташе, че е стъпил – на мръсна тротоарна плоча, в дупка на асфалта или най-спокойно се разхождаше из облаците.
Една вечер от тази есен реших да посетя изложбата на своя живот. Отключих сърцето си, сградата беше осветена. Минах по стълбите и влязох. Беше топла. Не твърде, ала свалих якето и оставих обувките си пред вратата.
Картините бяха пръснати по всички стени. Някъде, в опит на подредба, другаде – безразборно закачени. Крачех от една към друга, зареяла поглед. Така пъстроцветни! Ужасно шарени, дори с цветове, които не познавах. Засмях се. Колко неща човек не познаваше! Колко неща му бяха убягнали, нищо че присъстваха в битието му!
Преглътнах думите и се отправих към следващата зала. Цял живот от зали, хванати за ръце от тесни коридори ...