Морето си е, както винаги – море. Липсва ти, когато дълго не си виждал вълнението на пенливите му вълни и не си усещал гъдела на песъчинките под босите си крака и ти става досадно, когато почивката продължи повече от  времето на вътрешната ти нагласа. Все пак, човек се натъжава и за дома, и за познатото. Това му носи повече сигурност, вкарва го в релси и го смъква отново на земята от висините на безразсъдно нереалните мечтания. Където и да е тази земя – на равното, на дъното или пък на върха.

      Коя съм аз ли? Не знам. Понякога съм смеещата се лъчезарна жена, обожаваща да вижда сутрин как изгревът се отразява в очите й, заслепява сънливостта от нощта, изчиствайки всички съновидения от кошмарите на миналото. Друг път съм онази стихийност, пълна с възмущение, наранена от минали спомени и непримирима към заливащото я сиво ежедневие. Не, не съм идеална! Не се старая и да бъда. Аз съм си аз – един малък свят, един човек - дребна брънка от нещо голяма, което и до сега се опитвам да разбера, пречупвайки го през призмата на светогледа си. Общо взето, цялостното ми същество е една баналност до припадък от скука.  „Какво съм аз? И къде съм?“  Задавайки си тези въпроси, почти се задавям от смях. В гърдите ми се надига вълна, колкочи, като бистър ручей, току що родил се из дълбините на планината и…прихвам, а смехът разтърсва цялото ми същество, прави ме безсилна, различна и чужда, дори и на самата себе си.  Всъщност, „ Къде съм?“ има отговор – „ Тук.“ Аз съм тук в моя живот – този който съм избрала и за който съм се родила. Самотна съм, като всички останали и чистосърдечна като малко дете. Смешно ми е, когато мислите ми тръгнат в тази странна посока, почти неприсъща за иначе лъчезарната ми и общителна натура. Да, преборих се момиченцето в мен да оцелее и то оцеля, без да се промени. Жената растеше, избуяваше, превръщаше се и превъплъщаваше,  но момиченцето винаги беше там – прегръщано, когато е тъжно, обичано, когато е самотно, пазено, когато се чувства наранено, успокоявано, когато е уплашено.

   Това, наистина, не е най-прекрасно изкараното време на почивка. Така де, кой го обзема депресивна мисловна буря, когато покрай него кипи живот и стотици личности, с интересни характери щъкат насам-натам, като объркани рачета по пясъчните дюни. Яд ме е само, че не взех с мен, моята муцунка…Маги щеше да ме развеселява, ядосва и приземява или пък щеше да ме измъква от подобни депресивни бури. А, да! Маги е моето котенце. Все още е малка, но съвсем скоро ще се превърне в една величествена котана. Радва ме да си мисля, че ще се превърне в Клеопатра на котките. Е, смея се. И то, над себе си! Но пък, когато човек се вземе много на сериозно…То,тогава нещата от живота му, изведнъж, излизат извън контрол. По-добре да се надсмивам над глупостите си, отколкото да се вживявам в ролята си на мъченица. То, едва ли съм била такава, но да те изоставят в деня на сватбата ти, за която си платил, чрез заем, заради бившата ти най-добра приятелка…Така де, кой нормален след подобно нещо ще остане най-добър приятел с някого…Не е страшното, че те изоставят. По-страшното е, че те предават забивайки нож, кама, брадва, кой каквото си реши в гърба, врата, под кръста…И те оставят да платиш за всичко неслучило се и да се бъхтиш да плащаш заем пет години, след заветната дата…Е, то, точно тази дата я проспивах, че да не ми се разтропва от яд сърцето. А?! Не, не към предателите. За тях „голямата им любов“ ги е подтикнала да извършат това. Друг е въпросът, че тази така наречена „Любов“, трая не повече от година и след това: „ Дай си ми куклите! – На ти си парцалките!“. Яд ме е на празната ми глава. То беше ясно, че такъв мазник няма как да не изплези език след някоя фуста, но пък човек с какво ли не се примирява, за да не е сам…И пак остава самотник.

     Е, разбира се, че едно изоставяне, не е кой знае какво. Хората страдат от много повече неща. И аз си имам още в списъка на „празната тиква“. Общо взето след три опита с рулетката на любовта – нали бяха казали, че са за щастие…ама не. Е, поне само веднъж ме изоставиха на сватбата ми. И като се замисля, че все нещо искаха – единия хем да има жена, хем да си е свободна птичка, другия – времето да си уплътни и да има кой да го издържа, докато намери нещо по-хубавко и богатичко, а третия…Е, той пък, патил - препатил имаше срок за зачеване на дете и когато изтече –„ Айде, чао, че и ти си ялова!“. Всъщност, след този ходих на пет доктора. Така де, да се убедя, мога ли, не мога ли. Но в днешно време нищо не е сигурно, та иначе съм здрава, но кой знае защо 6 месечния срок на последния ми „любим“ не ми стигна, за да му дам така жадувания наследник. А за секса…Ми, като при спорта. А бе, като при спорта, ама…Това да не е да пробягаш 50 метра и готово. Най ме е яд на духовитите забележки за пръста и ухото и че на ухото му било по-хубаво. То, зависи. Я си наври със засилка пръста надълбоко и ръчкай, пък да видим хубаво ли е? Та и в почесването и в любовната игра, освен майсторлък се иска и сърце, и душа.

     Така след три опита стана ясно, че ще съм си самотна и си взех коте. Дори и да бях уж здрава, можеше и да изляза неспособна да гледам дете,та…Поне котенце да си имам. Кръстих го Маги. Представа си нямам защо точно така. Може би, защото като те погледне с големите си искрящи очи, пълни с течен пламък и имаш чувството, че те омагьосва. А,не, не е породисто! По-скоро наполовина, ама си е Маги. Чудни остри ушенца, рунтава опашка и сладка муцунка. Та, оставих я на една изпитана приятелка. Да, към този момент убедено мога да нарека, съседката от долния етаж – приятел. Просто тя, винаги намираше добра дума за подкрепа и след най-големите ми сгромолясвания по стълбищата на живота. А и има котета – две красиви сиамки. Дори не знам защо се оставих да ме убеди да ида на почивка сама. И то точно на морето. Да, вярно е, че най-после изплатих заема за несбъдналата се сватба и че притръпнах от лошия си късмет с рулетката на любовта, но…Отплеснах се в мислите си. Тичат ли тичат в тяхна си посока и като ги проследиш – захласнал си се, а твоят влак, взел, че те подминал и  сега има да си чакаш, докато пак не се захласнеш след проклетите мисловни немирници. Просветна ми. Гледам, по-голямата част от останалите на плажа все ровят нещо в смартфоните си. Време е и аз да пиша на моята котанка и на приятелката си от долния етаж.

   „Щрак“ - копчето. В месинджър и …Писала ми е вече и снимка ми е пратила на Маги. Ама как се е облещила милата! Такаа, сега…“Обичам те муцунке! Като си дойда ще те нагушкам!“ И сърчице…едно, две, три…Готово! Човек като натисне едно „Send“ и му олеква на душата, особено когато изпраща нещо с много, много искрена любов.

***

          На кой му пукаше дали самолета ще кръжи още половин час над летището или ще се приземи веднага? Не и на него. Беше уморен, но не и обезверен. Трябваше да се е прибрал за Коледа, но работата го задържа и сега си идваше в навечерието на настъпващата нова година.

       Чувстваше се спокоен, независимо от половинчасовите нервни мърморения на другите пътници. И така не беше присъствал лично при предаването на сина му, а сега, специално наетата за това социална работничка го чакаше, заедно с момчето на летището. Все още не можеше да се зарадва на късмета си. Да, щеше да има трудности, но и той, като момчето познаваше добре институциите, макар че в днешно време вече изоставените деца ги гледаха приемни семейства.  Него, така и никой не го осинови. Мъкна се по домове до 18 годишната си възраст,после отиде в общежитие докато си стъпи на краката, а накрая събра оттук-оттам пари, нарами сака на гърба и успя да мине от Гърция, през Италия и да се качи на кораб за Австралия. Пътуването си го изработи, като чистач, но не съжали, макар няколко години по-късно да се премести в Швейцария, а сега, решавайки, отново да се премести, се прибираше в родната си страна. Все пак, фирмата му можеше да се управлява и онлайн,а и беше спестил достатъчно, та ежемесечните пътувания със самолет да не го притесняват.

            Най-после самолетът кацна и влязоха в летището. По навик Красен, чиито служители и приятели, наричаха просто „Крас“, включи телефона си – последен модел, купен направо от завода. На екрана светна съобщение. Приготвяйки документите си, той плъзна с една ръка и прочете: „ Обичам те муцунке! Като си дойдеш ще те нагушкам!“, а след това имаше ред красиви пулсиращи сърчица.

Следва продължение.

Благодаря ти за вдъхновението, Самодивке!