***

  Ако животът на сирак го беше научил на нещо важно, то, може би беше, че всичко се случва и никой не е застрахован срещу несполуки или от глупави случайности. Гледайки екрана, Красен сам не разбра защо, но една широка усмивка озари лицето му.Това беше и една от причините, поради които приятелите и служителите му го наричаха Крас. В този момент, иначе хубавият и приятен на външност мъж се превърна в чаровник. Дори служителката на гишето, търпеливо чакаща го да и подаде документите, изведнъж се почувства по-добре и някак освежена, дори и след двойната смяна. Вглеждайки се в лицето му, тя с изумление и трепет проследи как строгото изражение се измени и озаряващо приятно сияние обля като аура пространството около него. „ Коя ли жена не би мечтала, някой да я погледне точно така, както този гледа екрана на телефона си?!“ – премина през главата и. И макар в дебрите на собственото му аз да бушуваха хиляди въпроси и нерешени ребуси за бъдещето на личният му живот, Красен се почувства, отново като малко момче. Без да забелязва тълпата около себе си, той мушна документите в чантата си и крачейки вече по-бодро към изхода за пристигащите написа, поставяйки емотикон коте, изпращащо сърчица с целувка: „ Ще се радвам да ме нагушкат и ще помоля след това да ми мъркат сладко,сладко.“

   Сам не знаеше защо го направи, но осъзнал само след секунди извършеното и ситуацията, в която сам се вкарваше, вече беше твърде късно за съжаления, защото беше натиснал „ изпрати“ .

Хората често сме странни същества, търсим искреност, но самите не сме готови да я дадем, даряваме нещо, но несъзнателно очакваме то да ни сближи с другият и така да се почувстваме обвързани. Искаме да властваме над другите, да не ни боли, да се шегуваме, да получаваме повече, отколкото даваме, но същевременно не желаем никой да ни командва, да ни използва, да не ни се подиграва, безвъзмездно да ни се дава и забравяме, че животът не е едностранчив и няма как да съществуваме само от наша гледна точка и въпреки всички останали. Често се пишем обидени на живота и света, поради тази ни странност и неосъзнаваме, че макар много да ни се иска той, животът и другарчето му, света, си съществуват въпреки самите нас и не им дреме за малката брънка от веригата, която всъщност е всяко отделно човешко същество. Живот и светове ще има и след нас, хората, както го е имало и преди нас. Това си е факт и ще си остане, независимо от това дали го приемаме или не.

    И точно, защото вече беше поставен пред свършен факт, Красен се почувства гузно от постъпката си. В главата му се чертаеха различни проявления: някоя луда нимфоманка, или пък жена, която ще си има проблеми с любовника, защото той е отвърнал на погрешно изпратеното съобщение, или някое девойче, което е искало да се пошегува ще бъде наказано, след като родителите му проверят телефона. Не му хареса нито една от проекциите, защото не искаше никой да страда, заради импулсивността му, но същевременно се надяваше да греши във всичките си предположения, защото искрицата на трепета и очакването все още тлееше в гърдите му и го топлеше.Да, тя не само сгряваше сърцето му, което сега препускаше, но и нещо невидимо и дълбоко в него се заформи, като въздушен облак, приличащ повече на неизяден и добре оформен розов памук шекер, който отдаваше топлина и с лепкавост покриваше душевните му гънки със странна сладост.

     - Добре дошли, г-н Найденов! – сякаш студен вятър разтопи половината му захарно облаче, което така хубаво беше се оформило в дълбините на гръдният му кош. Красен вдигна очи, а в погледа му се четеше онова сънливо учудване, което всеки спящ и сънуващ притежаваше, след като са го събудили по средата на най-приятната  и вълнуваща част от съновиденията му.

   - А?! Добър вечер! – измърмори той. Погледът му се измести от строгото изражение на социалната служителка към лицето на петгодишното момченце. Сив балтон, червен оръфан шал с дълги неравни ресни, тъмно син панталон и кожени ботуши с омачкани върхове, завършваха вида на жената. До нея, момченцето, с яркочервена нова грейка, шапка в зелено, която му беше голяма, изглеждаше, като изрязано от списание за детска мода, но щракнато в момент на огромна досада и умора. Това беше синът му.

Крас все още не можеше да забрави възмущението в погледа на най-добрият си приятел и партньор, след като му каза, че е решил да става баща и да си осинови дете.

     - Ей, човек, ти да не слънчаса?! Хвани си една мадама и си направи едно. После без значение, дали сте заедно или всеки издул платната си на където са му видели очите, ще му плащаш издръжка, но ще си го виждаш, когато си искаш и няма да се налага да го гледаш постоянно.

     - Вече съм го решил Ралфи и не само…Документите ми са готови, изпратени, одобрени и само чакам детето да се появи.

     - Боже, ама наистина не си поплюваш, като си наумиш нещо, а?! –Ралфи така и не успя да скрие изумлението и досадата си. Да, Красен беше наясно с характера си, често той му беше помагал в живота, но и понякога идваше в повече за другите, също като голяма хапка, която ти е омръзнало да дъвчеш и ти се иска да я погълнеш наведнъж. Трудно осъществимо беше да я преглътнеш почти цяла, но понякога и това се налага, само трябва да внимаваш да не се задавиш, докато го правиш.

    Шест месеца след като се проведе този разговор, Красен получи телефонно обаждане и взе решението веднага. Щеше да осинови детето и не го плашеше това, че е „по-буйно“ според социалните. И той беше някога такъв и някъде в дебрите на душата му, цял живот съжаляваше, че не се е намерил смелчак, да го поиска за син и да го отгледа. Неосъзнато или обмислено, Крас отдавна желаеше това и сам беше решил, а когато той решеше нещо, го правеше, въпреки и може би, заради трудностите, които никога човек не можеше да предвиди.

     - Здравей, Марти! – сред шума на летището и преминаващите хора, дърпащи куфари и  на колела, Крас Найденов беше приклекнал срещу малкият мъж, чиито живи очички го оглеждаха къде с любопитство, къде с неизказани въпроси. – Дълго ли чака?

Момчето кимна едва – едва, а той се усмихна и  отвърна на кимането му с подобен жест. Често човек се сблъсква с друга личност и разбира, че не са необходими много думи, за да се разбере това, което иска да каже. Вербално, мисловно или с жестове, комуникацията се случва и всеки е разбрал правилно отсрещната страна без драми или дълги словоизлияния.Често, дори мълчанието е достатъчен отговор на хилядите зададени въпроси.

       - Ако имате затруднения и нужда от помощ, може…- започна социалната работничка, след като той си взе багажа и хвана за ръка петгодишния Мартин. Беше време да се приберат в новия им дом – малък апартамент в обикновен квартал.

     - Едва ли, но благодаря! – казаното от  Крас звучеше малко грубо, но той не съжали, че използва точно  този нетърпящ възражения тон.

     - И все пак, самотен родител  сте и досега не сте се занимавали с деца,…

    - Това не ме прави, още отначало, некадърен родител, нали?! – саркастично парира опитите на жената да омаловажи не само него, но и да изпада в дълги и подробни излияния за това, колко всъщност е непослушен и немирен синът му. Неговият син. Самата мисъл го караше да се усмихва вътрешно. Чувстваше се добре и спокоен за бъдещето, независимо от това, че реално съзнаваше каква отговорност е да си родител и да започнеш от А към Я, но някъде към Й- краткото на азбуката на взаимоотношенията между син и баща.

     - Ннн-е. Не! – потвърди някак засрамено социалната.

     - Чудесно! Значи сме на едно мнение. – отвърна и студено той и се отправи към изхода, за да хванат такси. Всички документи бяха оправени, подписани и потвърдени и макар със седмица закъснение, той най-после беше със сина си и не смяташе да губи повече време в обяснения или неправилни предположения.

     - Може да не ме държиш за ръката, като някое бебе… Няма да избягам! – възнегодува Марти, преди да се качат в таксито.

     - Знам. – простичко му отвърна Красен, - И все пак го правя, защото ми харесва.

Няколко минути по-късно пътуваха към адреса, а ключовете за апартамента тежаха в джоба на якето му. В колата беше топло и освен станцията на таксиметровите шофьори, които си разменяха по някоя дума с диспечера се чуваше приятна празнична мелодия. Неочаквано, дори и за самият Крас, той погледна телефона си цели шест пъти. Не беше нетърпелива личност, но този път нещо го караше да бъде точно такъв. Искаше му се, съобщението му да получи отговор, защото си личеше, че е вече видяно и прочетено. Предполагаше, че отговорът може и да е грубост, но силно се надяваше да бъде различен от всичките му реалистично-приземяващи мисли.

Следва.