***

      Дните си летяха един след друг. Понякога Красен изпитваше  сам върху себе си своето съмнение. Въпроси от рода на: „ Справям ли се? Дали, той се чувства добре? Какво ще ни донесе бъдещето? „ ровичкаха из ума му, сякаш търсеха в някой забутан ъгъл нещо тъмно и прикрито. Това, че беше израснал в среда извън общоприетата обществена представа за „семейство“, винаги го беше подтиквало да се съмнява в себе си и като човек, и като личност, и като живо създание, което също има нужда от разбиране и приемане. Разбира се, че не беше лесно да се отглежда дете, още повече, когато си самотен родител, но за Крас това не беше пречка.

    Да, беше различно. Целият ти ежедневен живот трябваше да се върти и нагласи, според този на детето. Още повече, че колкото и да беше едно дете голямо, всяка промяна в малкия му, неподреден свят, водеше последствия в поведението и несигурност в характера на самото дете.

      А и напоследък Красен се чувстваше като опитна мишка. Всяко влизане или излизане от дома им го превръщаше в обект на изследване от съседите. Почти празните стълбища на  входа по Нова година, сега бяха често пълни с тупащи изтривалките пред вратите си жени.

Други изхвърляха твърде често боклука, по-често, отколкото някога преди са го правили. Той усещаше любопитните погледи забити точно в средата на гръбначния му стълб. Косъмчетата по врата му настръхваха от впитите стрели на десетките любопитни погледи. Беше му странно. Прекараните години, извън родната страна, в друго общество, го бяха накарали да забрави присъщото нахално любопитство на съгражданите му, както и способността им винаги да се интересуват  от чуждия личен живот, често да се оплакват от своя собствен или въобще, да се набъркват в работите на другите, без грам такт или човешко отношение в думите си.

Беше изминала само седмица от пристигането им, но вече не само всички живеещи в техния вход, но и от съседните, знаеха повече за самия него, отколкото им  беше нужно, за да сплетат някоя интересна историе. Е, поне, знаеха толкова, колкото да предполагат нещо си…

    - Изпекла съм пиленце с картофки. – беше го спряла още  на втория ден, след нанасянето им, една съседка, която можеше да му бъде майка. – Да ви отсипя да си хапнете. Друго си е домашното. – в очите и се четеше любопитство и подлъгана от мълчанието му, тя продължи. – Няма да ви оставим на сухоежбина я. Поне, докато жена ви пристигне.

   - Доста дълго време тогава, ще се налага да ни отсипвате от вашият порцион. – усмихна се незлобливо Крас. – „Жена ми“ няма да пристигне, просто защото не съществува. Приятен ден и благодаря за предложението, но не се налага да сме само на суха храна.

Красен нямаше желание да и обяснява, че едно от любимите му хобита, извън работата беше да готви и независимо от това, че дори беше изкарал един- два готварски курса, той имаше дарба да създава от храната вкусни и красиви ястия.

     След този разговор не само в блока, но и в квартала вече се знаеше със сигурност две неща – или че е вдовец, или че е разведен. На никой не му идваше на ум, че можеше и да не е женен по простата причина, че рядко бяха виждали, ако не и въобще, мъж ерген да отглежда дете.

Стресна се. Беше заспал, докато работи. Уморено разтърси рамене и разтри врата си. Напоследък имаше много за вършене, особено, когато не беше близо до главния офис на фирмата,се налагаше да прави конферентни връзки, съвещания и да разглежда поръчки и проекти, за да даде насоки на колегите си. Беше заспал неусетно, а часовникът на екрана на лаптопа му показваше 3 сутринта.Скочи. Когато остави Марти, той  гледаше телевизия. Но оттогава бяха изминали часове. Детето беше заспало на килима пред телевизора.

     - Тази вечер ще минем и без баня и миене на зъби. – измърмори тихо на себе си Красен и вдигна внимателно детето.

„ Голям е вече, а в съня си изглежда толкова малък и уязвим. Като всички ни… „ – си помисли няколко минути по-късно, след като  зави нежно Мартин в леглото.

            Докато вървеше към банята си спомни за  съобщенията. Все още се чувстваше разочарован. Дълбоко в себе си, му се искаше да е по-млада или…“ Какво или? Не ти трябват усложнения, точно в този момент на нов етап от живота ти. „  Розовият му памук, тлеещ дълбоко в сърце, съвсем се беше смачкал и скапал, след прочита на последното съобщение. Първо беше прочел сладкият отговор за опашка и целувка, а после… Така умираха мечтите. Ако някой не орежеше крилата им, то често се намираше някоя причина или някой друг, който да стъпче бленуванията ти  с краката си. Да, животът не беше справедлив, но пък трябваше да се живее.

       И все пак мечтите бяха, като цветята – умираха неразцъфтели или разцъфваха и после увяхваха, но винаги оставяха след себе си следа, дори и в едно мъничко семе.

Следва.