Цяла седмица Дончо обикаля близките села, докато намери коня, който търсеше.

        Старият вече ставаше само да дърпа каруцата, със зор изкачваше баирите. Като се качваше при овцете, Дончо се чудеше той ли е конят, та трябваше да му се моли и го дърпа, камо ли да го язди нагоре.

        Доведе я с името ѝ - Принцеса. С гордо вдигната глава и красива гъста грива с бяла плитка отзад. Бяло имаше и по върховете на ушите, и по краката над копитата, и четирите.

        - Мамо, мамо, ела да видиш, Принцеса си има ботушки като моите! - се развика Веселинка, като видя кобилата.

        Белите ботушки бяха с по-дълги косми. Продавачът каза, че имала арабска кръв, вече е трето поколение от едни и същи коне,  всичките били високи и красиви с едни и същи бели шарки, но и с дълги косми над копитата. А тя беше още момиче.

       Дончо се изхарчи малко повече, но още първият път, като се качи в Балкана при овцете с нея разбра, че е спечелил с Принцеса.

         Като ѝ дойде времето, я заведоха при коня, който продавачът му беше казал.

       Кобилата беше силна, не се усети, че беше трудна. Веднъж не се задъха и не оклюма. Зимата с гордата си изправена глава следваше водача си, като я разтъпкваха по улицата.

       Старият кон вече и от снега се плашеше, само по двора се разтъпкваше, и то ако беше изчистен.

        В края на зимата Принцеса роди същото копие като нея, само че мъжко.

        - Принц, за друго не се сещам - каза Дончо.

       - Принц, Принц - цвърчеше Веселинка около ветеринаря и татко си. Крушата не пада по-далече от дървото: Принц побърза да се изправи сам на тънките си крачета и да се гушне до майка си.

        Зимата малко по-малко си отиваше, раззеленяваше се.

       Дончо отиде до градината край реката, като взе и Принцеса да я разходи по-дълго след месеците в обора.

       Принц подтичваше залепен до майка си.

       - Венче, оградата ако знаеш колко е избуяла, направо големи върби са станали. Утре ще ида пак да изора горе до пътя и да варосам овошките.

       - Добре си го намислил, Дончо, я какво време се отвори, да му се ненарадваш!

      Градината беше точно до реката под пътя. В ниското бяха овошките, а до пътя мястото за картофите и царевицата. Под редовете с картофите Вена си беше направила още една градинка: там садеше лук, зеле и по няколко корена домати и чушки. Зелките ставаха малки и твърди, а доматите и чушките - колкото да има, като ходеха да събират картофа. Беше я оградила с градински гербери и невени, да има и китка да си наберат, и окото да радват. На влажно място с вода, добра си беше. В балкана е така, но тя не се отказваше да си има свое.  С една вада от реката пояха градината. Горе до пътя беше открито и слънчево, а в ниското при овошките тревата цяло лято избуяваше като невидяла, колкото и да я косяха.

       Като стигнаха, Дончо спъна Принцеса до едно дърво под градинката на Вена, а малкият Принц до нея за първи път пасеше трева в живота си. Дончо отсече няколко дебели клона от другите дървета край реката, постегна оградата, После окастри избуялата ограда да не прави сянка. През това време остави Принцеса да се напасе. После развърза степенките и се опита да я впрегне в ралото. Първом се дръпна рязко и заотстъпва, но после се поукроти и се остави в ръцете на стопанина си.

        Бързо изора мястото Дончо, тя си беше същата силна и яка от преди да роди.

       - Утре ще ги заведа да ги оставя да си пасат, знаеш ли кончето колко е лакомо! Пък и днеска си свършихме работата - каза Дончо на масата, докато вечеряха.

       - Тате, искам и аз да дойда!

       - Добре, ама на  връщане вместо Принцеса аз ще трябва да те нося! - засмя се баща ѝ.

       - Аз да не съм малка, ще ходя, обещавам!

       Само старият кон самотен дремеше в обора, вече едвам креташе, горкият.

       - Ох, още малко да издържи, докато позаякне малкото - си говореше на глас Дончо, докато му носеше кофата с водата. Не му се искаше от тая хубава кобилка да прави впрегатен кон, тя му трябваше за Балкана.

       След няколко дни Дончо тъкмо ги заведе на градината да пасат и се прибра, небето изведнъж почерня. Първо загърмя, пролетно-зловещо, и изведнъж рукна пороят.

        - Леле, майко, конете! - извика на двора Дончо, като гледаше гърмящото небе.

        - Дончо, чакай да отгърми, да не те мисля и тебе! - му подвикна Вена.

        Отгърмя, но не престана пороят да се изсипва от небето. Реката се чуваше как бучи и влачи камънаци и пънове. Дончо веднага хукна към градината. Докато стигне, се уплаши как реката на две-три места беше подкопала и отнесла асфалтовия път, като че ли го беше сръфала някаква огромна челюст. Дъждът го биеше, но той не спираше. Най-накрая стигна. Принцеса си беше прегризала въжето и стоеше горе на пътя сама.

      - Кончетооо! - изрева Дончо, все едно стрела го прободе. Реката беше заляла градината до картофа, мътна, бучаща и кална, влачеше камъни и дървета. Принц не се виждаше никъде.

       Дончо се огледа, но не го виждаше, Дъждът продължаваше безмилостно да се излива. Свали въжето от рамото си, развърза го и се опита да метне примка на Принцеса. Тя се дръпна, вдигна се на задните крака и се озъби страховито.

        - Ела, миличка, ела, да си ходим - умоляваше я той и се опитваше да я погали по гривата.

        И животното проумя, че в това време друго не му оставаше, покори се да ѝ я сложи. Но Дончо не посмя да я яхне без самар, още прогърмяваше и кой знае, можеше да се уплаши и да го хвърли. За това на галоп тичайки един до друг я поведе към дома.

        Още три дни гърмя и трещя. Три дни не спираха да разтриват Принцеса със сено и да я хранят в устата, а тя само лежеше и не помръдваше, Вечер я завиваха с черга, на сутринта я намираха непомръднала се.

        На четвъртия ден небето се проясни, още през нощта дъждът беше спрял. Грейна слънце, реката не се чуваше да бучи. Дончо се върна от овцете, хапна набързо и тръгна към градината. Като обезумял се вглеждаше във всяко дърво и храст. Реката се беше отдръпнала наполовина. Градината беше завлечена  с калища и камънак. Дончо отиде до реката при най-гъстия върбалак и там го видя, кончето. Силната вода го беше завлякла баш там. Малко беше, не е могло да избяга като майка си горе на пътя. Крачетата му бяха заклещени в коренищата. Дончо падна на земята и заплака като дете. Колко време беше минало, не помнеше. По едно време видя, че слънцето вече залязва зад Черешова кория, и бавно се завлачи да се прибира.

         На двора го посрещна Принцеса, беше станала и се разтъпкваше. Дончо не смееше да я погледне, щеше и той да се удави в големите ѝ тъжни очи.

         Всичко си продължи по старому. другият месец качиха овцете на Чумака и цяло лято Дончо се качваше и слизаше с Принцеса. Старият кон само водеше каруцата до градината.

         По Димитровден, като свалиха овцете, Дончо заведе кобилата при същият кон да я заплоди. Като подивяла, тя не го допусна и на метър да я доближи. Пробваха я още с два коня, но нищо не стана.

       Зимата старият кон се спомина. Преди пролетта Дончо се разтърси и докара от Христанково впрегатен кон на негово место.  Прекръстиха го на Принц. Беше кротък и даваше на  Веселинка да му дърпа гривата и да му бута  моркови в устата. Пиеха вода от една кофа с Принцеса. Като че ли се беше поуталожил дивият ѝ нрав. Напролет отново я заведоха на кон, после още на 3; същата дива подивяла си беше, не даваше никой да я доближи. Като я гледаше, очите на Дончо се пълнеха със сълзи. Душата го болеше за  нея. Ветеринарят каза, че може да пробват да я заплодят изкуствено, но баба Гичка не даде.

         - Сине, майка е това, недей, Щом не иска, не иска и толкоз. Нали купи кон, не й бъркай в сърцето, знаеш ли какво  ѝ е. Я ще го роди умряло, я ще вземе тя да умре, я ще вземе да го умори после. Не се бъркай в божиите дела, не е на добро.

           Послуша я Дончо, повече не я заведе на кон.

        Принцеса изправи гордата си осанка, заякнала и красива. Нямаше кон, който да сваля повече дърва от Балкана. Остана си гордостта на Дончови. Но сама.         

           Както каза баба Гичка, един Господ знаеше какво ѝ е в сърцето.

23 03 2020