Гълъбите се появиха внезапно. Направиха широк кръг, избраха си перилата на неговия балкон и кацнаха. Бяха два - мъжки и женски. Любовта им сигурно бе почнала другаде - долетяха тук, за да довършат най-важното и съществено - продължението на вида.

          Защо ли бяха избрали точно тясното и неудобно перило на втория етаж?

         Човекът остави ръкописа, над който работеше. Дълго и с интерес наблюдава любовта на гълъбите. Във вечно забързания ритъм на живота не ни остава време да се изненадаме от нещо толкова обикновено, дребно и незабележимо като ухажването на птиците – мислеше си. - А любовта, като всяка любов, е красива.

           Мъжкарят се разливаше от ласки – гукаше, шумеше, разперваше като параван криле и почукваше с клюн женската, която свенливо, но с достойнство посрещаше предизвикателствата му.

           Върху несигурната, мръсна, боядисана в черно парапетена линия, се любеха два бели гълъба. Изглеждаха като две малки бели думички, изписани върху безкрайната сякаш, блажна чернилка на желязото.

           Две думички с толкова ясен и красив смисъл.

           Слънцето – този вечно ням свидетел на всичко по света, се усмихна и прогони мразовитите облаци от зимното небе. Лъчите му огряха двете перушинени топки любов и те, окъпани от светлината му, се притиснаха една в друга – чисти в своето великолепие, жадни за обич и живот.

          Запяха.

         Човекът си мислеше, че разбира текста на птичата песен:

         „О, благословено слънце...“

            Притвори очи – цял ден можеше да слуша това. Не! Не цял ден; цяла вечност би могъл да слуша арията на живота, химна в чест на небесното светило, посланието за любов към всички същества на планетата.

           Нещо го накара да погледне. Зърна опасността, но късно. Изтръпна.

           Рошавият малчуган бе изпънал вече прашка, премижал с око. Безобидното чаталче с ластици от велосипедна гума и червена мишинка се бе превърнало в страшно оръжие в ръцете на детето. Облото речно камъче, тежащо не повече от три грама, колкото тежи и куршум, изпревари вика във внезапно пресъхналото му гърло, изсвистя и уцели женската в главата.

            Песента отведнъж секна. Огромният прозорец на хола се пръсна на хиляди слънчеви късчета, настана тишина. Женската се завъртя около оста си на желязната пътечка - като че ли търсеше опора, не я намери, препъна се и тежко, като на забавен каданс, политна към земята, където я посрещна ликуващият вик на момчето.

   Потресен, мъжкарят излетя.

   Тревожният плясък на крилете му отекна като удар от бич върху смълчания жилищен блок, панелните апартаменти и сивите обитатели в тях.

   Човекът се държеше за гърдите – улучен сякаш от хлапето - плод на нечия
любов, преминала не на неудобния мръсен балконски парапет, не под топлещите лъчи на вечното слънце, не под прикритието на единствения параван – нежното любещо крило.

    Свлече се в стола, проследи с поглед две бели, снежнобели пера, които ветрецът полюшваше още във въздуха, взря се в празния лист пред себе си.
   Наведе глава и написа ново заглавие:
  "Производни на любовта"

    На чистия лист черните букви изглеждаха грозни; по-грозни от думичките, изписани на мръсния парапет минутки преди това.

Р. Романов