Проклятието на Ротингер, 2-ра част (2 от 4)

 

       Новела на ужасите

 

 

4

       Когато телефонът му звънна, той извика стреснато. Търсеше го Карла:

       - Здравей Хари. Искаш ли днес да те водя на езерото? Бях планирала да съм с една приятелка, но тя се отказа.

       - О, да. Да, разбира се… - объркано изрече той.

       - Тогава след половин час ще те чакам пред къщата. Вземи си шорти.

       - Добре… добре. Ще си взема. А… а кой ще те замести в агенцията.

       - Има едно момиче, Хуанита. Тя си знае отлично работата.

       - О’кей, Карла. До след малко.

       Веднага след разговора осъзна, че това е отлична идея. Имаше искряща нужда да се отърве от къщата. Поне за известно време. А и главата вече не го болеше.

 

       Лексусът пристигна няколко минути след като Хари излезе от двора. Карла отвори прозореца и се провикна:

       - Ако искаш остави багажа отзад.

       - Дадено, лейди Бенсън – закачливо каза Хари, след което хвърли малкия сак на задната седалка и седна отпред. Трябваше да си придаде колкото се може по-небрежен вид и да не мисли за станалото през нощта.

       Сега Карла изглеждаше доста по-различна. Беше със слънчеви очила, а русата й коса бе пусната свободно и достигаше до раменете. Носеше лятна жълта рокля, която леко прозираше и през нея се виждаше белия й бански сутиен.

       - Взех хамбургери, нали нямаш нищо против - рече тя.

       - О, не. Обожавам хамбургерите. Аз пък взех наденички.

       Тя запали колата и извика възторжено:

       - Напред, към Блу Скай!

       Слънцето отново бе окупирало небето, а това обещаваше топъл ден. Хари често се обръщаше към Карла и скришом гледаше деколтето на роклята й, където се показваха стегнатите й гърди. Младата жена предпочиташе да се съсредоточи в пътя, но по едно време рязко се обърна към него и, виждайки как я наблюдава, му се усмихна мило. Той смутено отмести глава.

       - Не се притеснявай, в този град гледането е разрешено.

       - Ами просто се възхищавах на шофирането ти - изтърси Хари, опитвайки да избяга от стеснението.

       Карла се засмя гръмко и отметна косата си назад. В същия момент Хари си помисли, че тя е просто неземна. Нещата между тях се развиваха твърде бързо и той нямаше време да обмисли дълбоко ситуациите. Може би тя го харесваше, или просто й беше приятна неговата компания. Навярно скучаеше в това малко градче, защото тук нямаше голям избор от привлекателни мъже и всеки самотен, добре облечен ерген от големия град й правеше впечатление. И все пак, тук идваха доста туристи. Със сигурност е имало и други самотни ергени, които са използвали нейните услуги. Дали това не е един от обичайните методи за привличане на редовни клиенти, запита се той?

       Езерото беше по-близо, отколкото очакваше. Заобиколена от синьозелени върхове, водата искреше под слънчевите лъчи и създаваше илюзия за нещо безкрайно, космическо. Около песъчливия плаж имаше безброй коли, каравани и хора. Карла паркира лексуса на свободно място и поведе Хари по малка просека, пресичаща един от гористите брегове.

       - Просто върви подир мен - говореше му тя, а жълтата й рокля предизвикателно се вееше на слабия ветрец.

       По едно време отклониха от просеката и слязоха на малък пясъчен плаж между високи скали, откъдето имаше видимост само към отсрещния бряг. Тук водата беше изключително чиста и изглеждаше тюркоазена.

       - Уау, няма никой! - възкликна Карла.

       - Прекрасно е - каза на свой ред Хари.

       - Знаят го малко местни, а туристите още не са го открили. Хайде да ме снимаш с фотоапарата. Видях го в сака ти - тя съблече роклята и остана само по жълт бански.

       - А ти знаеш ли, че това е едно от хобитата ми? - Хари извади фотоапарата, насочи обектива към стоящата пред него Карла и снима.

       - Още няколко пъти, моля ти се.

       Тя легна на плажа и зае предизвикателна поза. След това се потопи във водата, излезе и изтръска косата си. Хари направи още няколко фотографии.

       - Хари, днес си много по-вдървен от предишните пъти. Хайде влез във водата!

       Да наистина, бе прекалено вдървен. Още не можеше да се освободи от хватката на снощната случка. Освен това не бе спал добре. Но сега се намира в компанията на руса хубавица, излязла сякаш от корица на модно списание, която го бе поканила да й прави компания на езерото. И сега бяха сами, на уникално красив и уединен плаж, сред лъчите на жарещото слънце. Той се изправи изведнъж, свали тениската си, затича се и се хвърли във водата. Тялото му веднага се обля в ледена свежест.

       - Хайде сега ти се засили и скочи. Бързо! - викна Хари и я оплиска.

       - Ей палавник - тя се гмурна до него.

       След това, както бяха под водата, той обхвана главата й и долепи устни до нейните - бяха студени, но плътни, чувствени. После подадоха главите си над повърхността и продължиха да се целуват... той отново си припомняше сладострастието на целувката..

       По някое време тя нежно го отдръпна и промълви:

       - Извинявай... не мога. Не сега.

       - О, аз ти се извинявам. Беше грубо от моя страна.

       В този момент Хари си спомни за Тамара и за нейните целувки. Идваше му да заплаче. Двамата мълчаливо тръгнаха към брега.

       - Моя е вината. Просто преди няколко седмици мъжът, с когото живеех, ме напусна внезапно. Исках да запълня тази празнота. Съжалявам, че те заблудих с държанието си - каза тя.

       - Не си ме заблудила, вината е моя. Откакто преди седем години умря годеницата ми, не бях целувал друга жена. Действах инстинктивно - оправда се той.

       Сетне двамата седнаха върху кърпите си и се загледаха към езерото.

       Мълчанието наруши Карла, която стана рязко от мястото си, бръкна в чантата му, извади фотоапарата и се усмихна с думите:

       - Искам да видя снимките.

       - Изведнъж стана много енергична - похвали я той. – Чакай да ти го включа.

       - Зная как да го включа, не съм толкова боса. Готово. Ето ги и снимките. Тази е перфектна, искам да ми я пратиш по Фейсбук - тя му показа една от снимките във водата, където се над бреговете се виждаше планински връх.

       - Както кажете, мадам Бенсън.

       - О, и тази. Я прати всичките, пък аз ще си избера.

       - Да не ги използваш за фон на агенцията ти.

       - Разбира се. Би било чудесна реклама. Млада брокерка по бански отдава къщи за летния сезон.

       Двамата прихнаха да се смеят.

       - Снимал си къщата? – тя повдигна вежди.

       - Вчера се разходих по ливадата. От задната страна къщата е по-красива.

       По едно време Карла смръщи поглед и приближи фотоапарата до очите си.

       - Какво има? – попита Хари.

       - Можеш ли да приближиш снимката.

       Той го взе и натисна бутона за оптично приближение.

       - Ето тук, на този прозорец.

       Сърцето на Хари сякаш експлодира с мощен тласък - от прозореца, където вчера му се привидя онзи образ, сега имаше нещо, приличащо на ЧОВЕШКО ЛИЦЕ! Приближи още и различи очни кухини, нос, уста. Лицето беше неясно и размито, можеше да мине за сянка… но вчера точно тук бе зърнал онзи ОБРАЗ.

       - Това прилича на човек.

       - Сигурно е сянка – опита да я излъже той, но смущението и ръката, която затрепери в този момент, го издадоха.

       - Хари, случило ли се е нещо в къщата? – тя постави ръката си на рамото му и в този момент той я почувства много близка. Беше решил да не споменава нищо за случката от снощи, но сега изпита нужда да я сподели.

       - Всъщност, да. През нощта някой влезе и започна да хлопа на вратата на стаята ми.

       - Кой? – очите й се разшириха.

       - Не зная. Не пожелах да я отворя. Но беше отключена, така че онзи, ако искаше да влезе, можеше просто да я отвори, вместо да блъска по нея. Но… все пак дойдох за да преживея ужас, нали? – Хари се засмя неловко.

       - Боже мой – промълви тя. Лек полъх на вятъра развя разрошената й коса.

       - Какво знаеш за къщата? – реши да действа директно той - Какво се е случвало в нея? Вярно ли е, че едно дете е умряло в двора й? Вярно ли е, че е имало и други смъртни случаи? Кажи ми истината.

       Карла наведе глава и рече:

       - Вярно е. Но детето на Ана Огъст умря от порок на сърцето, ако не се лъжа. А жената на нюйоркчанина е развила тромб. Така доказаха съдебните лекари. Други смъртни случаи не е имало в къщата. Или поне аз не знам.

       - А ти вярваш ли, че това са истинските причини за смъртта им?

       В далечината от юг небето се свъси и примигна светкавица. Във въздуха се усети хладно течение. Приближаваше буря.

       - Вече не знам на какво да вярвам, Хари – каза тя след кратък размисъл. – В тази къща рядко идват туристи, а и аз не пускам обява за нея. Идват само ентусиасти като теб. Всички, които я предпочетоха, я напуснаха до няколко часа след настаняването си. И всички бяха уплашени до смърт. Едно момче и едно момиче дори ме потърсиха в два през нощта, за да ми върнат ключовете. Не разпитвах никой. Не исках да чувам от техните усти това, което се говори в целия град, а именно, че къщата е обитавана от духове. Не исках да вярвам, че такива неща съществуват. Не и в моя праволинеен свят. Затова и не се престраших да вляза нито веднъж.

       Карла заплака. Хари я прегърна нежно.

       - Съжалявам, че те забърках в това. Ти си първият, който ми споделя такива неща. А и тоя образ на прозореца… изтръпнах, като го видях.

       Небето отново присветна, а секунда по-късно отекна и гръм. Черните облаци от юг наближаваха застрашително.

       - Май трябва да тръгваме – предложи тя. Очите й бяха навлажнени.

       - Ами да не губим време тогава.

       Събраха багажа и хукнаха към гората. Щом излязоха на просеката, мощна светкавица проряза небето и изгърмя толкова силно, че ушите на Хари запищяха. След малко дъждът затропа по короните на дърветата.

       Когато се добраха до паркинга, вече валеше обилно. Набързо влязоха в лексуса и затвориха вратите. Косите и дрехите им бяха мокри.

       - Ох, трябваше да гледам прогнозата – въздъхна Карла и запали колата.

       - Няма значение, на мен ми хареса – отговори той.

       После се понесоха по мокрия път, заедно с автомобилите на другите туристи, които си тръгваха от езерото, изгонени от проливния дъжд.

       - Странно е, че издържа повече от пет часа в тази къща – каза тя.

       - И аз се замислих за това. Може би съм по-голям ентусиаст от другите.

       - Искаш ли да ти намеря друго място? Или да ти върна парите от наема?

       - Не. Сам пожелах да се настаня в тая къща и сам ще си понеса последствията. Освен това, какъв писател на хоръри ще бъда, щом бягам от някакъв си… призрак? – разведри атмосферата Хари.

       - Не желая да ми тежи на съвестта, ако ти се случи нещо. По-добре да ти намеря друга къща, а ти ще посещаваш Къщата на Ротингер когато си поискаш.

       - Ще помисля и над този вариант, но нека остана поне още ден-два. Да видя какво ще се случи.

       Съвсем неусетно пристигнаха и Карла спря пред портала.

       - Искам да се пазиш и да ми се обаждаш – помоли тя.

       - Добре, Карла. Благодаря ти за тази разходка и за приятните мигове на езерото.

       - А аз ти благодаря за целувката - Карла се усмихна прелестно и затвори вратата на колата.

       Хари слезе на мократа алея, помаха й за довиждане и тръгна към двора.

 

***

       Въпреки дъжда, той вървеше бавно, като се стараеше да не гледа към сивото туловище на къщата. Навярно призраците го чакаха да прекрачи прага и отново да започнат с коварните си действия. Лицето от снимката, хлопането по вратата – това бяха призраците на този дом – не крадец или натрапник, промъкнал се през таен вход. Хари вдиша солидна доза чист въздух, издиша шумно и влезе през скърцащата врата. Вътрешността го обгърна в мрачните си дебри, като търбух на звяр, поемащ погълнатата храна.

       Искаше да се прибере в стаята и да си легне. Незнайно защо в тази стая чувстваше закрила, като че ли тя по неведоми причини го предпазваше от призрачното нашествие. Но когато качи стълбите, погледът му се съсредоточи в първата врата вляво. Защото зад нея трябваше да се намира стаята с прозореца, където бе заснето странното лице.

       Навярно привидението искаше да му разкрие тайна, случила се точно в тази стая.

       Тръгна решително към нея. Спомни си, че когато за пръв път влезе в къщата, всичките помещения горе бяха празни. Но тогава не ги бе огледал подробно.

        И сега стаята беше празна, с голи, олющени, потъмнели от мухъл стени. Прозорецът беше висок и по-широк от тези от предната част на къщата, но бе покрит с паяжини . По едно време забеляза, че в далечния ъгъл има нещо като платформа, цялата от бетон, висока петдесетина сантиметра. Той тръгна натам, като стъпваше предпазливо и се ослушваше. Когато достигна до мястото и го разгледа, установи, че това приличаше на стъпало или поставка за гардероб – не знаеше с какво да го оприличи. Беше дълга около два метра и широка около един. После отново огледа стаята, за да потърси с поглед още нещо интересно. Дъждът барабанеше по прозореца, а водата се просмукваше вътре и течеше на ивици по стената. Но нямаше нищо друго, което би могло да хвърли поглед върху загадката.

       Той излезе от и отиде в съседната стая – но и тя беше абсолютно празна. Единствената разлика с предишната беше, че подът бе напълно равен. Същото беше и в третата стая – тази до неговата. Но какво ли очакваше да открие с този кратък оглед?

       Обичаше да пише за призраци, обичаше и да чете за призраци. Предполагаше, че появата им на определени места е свързана с неразгадана загадка. Но нямаше как да е сигурен, че точно в тази стая се е случило нещо – присъствието на призрака можеше да означава съвсем друго нещо.

       Влезе в стаята и си науми да не мисли повече за невидимия натрапник. Дори си го каза няколко пъти. Взе наденичките, които с Карла не успяха да изядат на езерото и излапа набързо няколко. След това извади бутилка бърбън и си наля една чаша. Опита да пресъздаде в ума си престоя езерото, жълтата рокля на Карла, деколтето й, банския и. Те се целунаха под водата, след това тя се отдръпна. И все пак целувката беше приятна, тя му напомни за страстните целувки на Тамара.

       Когато се целуна с нея, за миг си представи, че се целува с Тамара. Тя беше неговата истинска любов, най-хубавото нещо в четиридесет годишния му живот. Бе единствената жена, която бе обичал с цялото си сърце. Хари легна на леглото, взе бърбъна и останалите наденички и си представи, че тя отново лежи до него.

 

       Спомни си моментите, в които с Тамара бяха все още млада двойка, силно влюбени един в друг. Тя обожаваше красивото му лице и кестенявата му коса, а той – изумрудените й очи и меките й устни, сякаш „създадени да бъдат целувани”. Двамата често се излежаваха на голямата спалня в квартирата му – той с бърбън в ръка, а тя с чаша джин и тоник. Тогава той беше истински щастлив, а бърбънът бе неизменна част от неговото щастие. След време изтеглиха кредит и заживяха заедно в апартамент в центъра на Чикаго. Искаха да се оженят, плануваха сватбата да бъде пет години след първата им среща. През това време опитваха да имат деца, но не се получаваше. Когато отидоха в една частна клиника, за да си направят изследвания се оказа, че тя има рак на маточната шийка с разсейки.

       Това бе първият удар, който му поднесе живота.

       Хари отпи още една глътка и пак се наслади на блажения вкус.

       В онези моменти Тамара го прегръщаше нежно и му говореше, че ще пребори болестта. Тя бе „мъжко момиче” и се държа „мъжки” през цялото време. Той също я окуражаваше, казвайки й, че е силен характер и че подобно неразположение е едно от изпитанията за нейния дух. Мълчаливо се бяха споразумели да не се отчайват, да не изпадат в паника и лошо настроение, а думата „смърт” беше строго забранена. Тя дори го помоли, ако случайно нещо се случи с нея, той да продължи напред и да си потърси друга жена, с която да е щастлив. По време на операцията Хари прекара два дена в клиниката, чакайки я да се събуди. Когато най-сетне това се случи, той я целуна мило и й прошепна, че е „най-големият победител”.

       Предписаха й химиотерапии, на които трябваше да ходи два пъти седмично. Той си взе отпуска, за да я придружава до клиниката. Изпращаше я с усмивка и я посрещаше с усмивка. Тя също винаги бе усмихната, макар лицето й да бе започнало да повяхва.  Гадните моменти бяха когато я чакаше да излезе от терапиите – тогава винаги нахлуваха натрапчивите мисли, че може да я загуби завинаги.

       Взе парче наденица, отхапа и отново отпи от бърбъна.

       Около месец след операцията, нещата при нея пак се влошиха и я вкараха по спешност в болница. Когато на другия ден той отиде в болницата, разбра от лекаря, че неговата Тамара почти няма шансове.

       Влезе в стаята и й остави цветята. Тя му се усмихна мило и се надигна да го целуне, но нещо я заболя и отново легна. Тогава в пристъп на отчаяние, Хари направи нещо, което след време определи като най-слабохарактерната постъпка в живота му.

       Той се просна върху нея и зарида силно, говорейки й:

       - Не умирай, моля те! Не умирай! Не мога да живея без теб!... – без да съзнава, че такива думи са крайно недопустими за човек в нейното положение.

       Тя обаче го погали нежно по главата и му каза с възможно най-ведър тон:

       - Спокойно Хари. Аз няма да умра! Аз ще преодолея скапаната болест!

       Изрече го толкова твърдо, че той й повярва. Тя никога не лъжеше. И този път нямаше да го излъже. Защото наистина бе силен характер.

       Два дена по-късно Тамара умря. Погребаха я в Рочдейл, родния й град.

       Той стана, напълни чашата с бърбън, легна отново и изпи голяма глътка. Отвън проехтя гръмотевица и Хари разбра, че дъждът отново се бе усилил.

       Сега Тамара сякаш се бе материализирала до него. Гледаше го с дълбокия си, влажен поглед и му се усмихваше.

       - Наздраве – каза той и надигна чашата.

       След смъртта на Тамара, той се остави на тъгата. Започна да пие повече, като освен бърбън си купуваше текила, уиски, ром. Пиенето успокояваше нервите и потушаваше душевната му болка. Само че взе да закъснява за работа и да не се справя докрай със задачите си. Колегите го разбираха и често поемаха задълженията му, а собственикът на вестника не му правеше забележка и не го наказваше за честите му грешки. Хари си бръснеше и се къпеше все по-рядко, обличаше непрани дрехи, които с течение на времето заприличаха на парцали…

       Отвън пак се появи светкавица, последвана от силен гръм. Той пое още една глътка и отхапа още едно парче наденица. Вече бе започнал да се замайва.

       През онзи съдбовен ден собственикът на вестника Мики Едуардс го повика в кабинета си и му каза следното:

       - Момче, чуй ме внимателно. При още едно провинение, ще те уволня дисциплинарно. Имам пълното право да го сторя и няма да се поколебая и за миг. Съжалявам за случилото се с годеницата ти, но на мен ми трябват съвестни хора, а не да издържам някой депресиран глупак.

       Хари наведе глава, преглътна и рече:

       - Съжалявам.

       - А сега се върни на работното си място.

       Той отвори вратата, но Мики Едуардс отново го извика:

       - Ей, момче.

       - Да – Хари се обърна.

       - Правя това, за да те стимулирам да навлезеш в реалността. Ти беше отличен служител преди смъртта на Тамара, но сетне мъката те победи. Трябва да излезеш от калта, момче. И това трябва да стане възможно най-скоро. Запомни, Тамара я няма вече и никога няма да се върне. Но ти все още съществуваш.

       - Така е – той отново преглътна.

       - Ако Тамара те гледа отнякъде, хич няма да бъде доволна, като те види на какво приличаш. Ето, вземи това – Мики бръкна под бюрото си и извади чисто нов костюм с риза и вратовръзка – утре искам да дойдеш с него. И да обръснеш тая брада, по дяволите.

       - Дадено, сър.

       -А сега си свободен.

       И наистина, онзи ден бе повратен за него, защото точно тогава той напълно осъзна какво се бе случило и какво се случваше.

       А сега Тамара пак бе до него. Обвита в бледа оранжева светлина, тя се усмихваше както преди. Той също се усмихваше. Сега не искаше да е английски граф. Искаше да е самият себе си, заедно с нея. Да са отново едно цяло, както винаги е било и както трябва да бъде.

       - Наздраве, Тамара – каза още веднъж.

 

***

       Ослепителна светкавица го извади от унеса, а последвалият гръм за малко щеше да го заглуши. Тамара изчезна и на нейно място се появи зловещо празно пространство. Той стана, протегна ръце и отиде до прозореца. Вече се бе стъмнило, а дъждът не спираше и не спираше.

       Когато се появи следващата светкавица, Хари забеляза в промеждутъка светлина, че отвън стои ЧОВЕК! След това се съсредоточи в тъмнината, но не можеше да види нищо. Последвалият гръм го стресна.

       Още една светкавица!

       Човекът пак беше там. Представляваше мъж със сива коса и сиво лице. Всъщност, целият изглеждаше сив. Стоеше до началото на поляната и гледаше към него.

       А в мрака, на оскъдната светлина от прозореца, му се виждаше, че там няма никой.

       Може да е от бърбъна, каза си Хари, но не бе никак убеден в това предположение. В такава къща, където призрачни същества гледат от прозорците и хлопат по вратите, от която хората се плашат почти истерично, определения като „илюзии на съзнанието” или „халюцинации” нямат почти никаква сила.

       Още една светкавица, този път по-продължителна.

       Сивият мъж беше по-близо, вече се намираше на площадката. Беше вдигнал ръце напред и гледаше към него с особен, мъртвешки поглед. Въпреки замаяността заради бърбъна, сърцето на Хари ускори пулс. А дъждът шибаше около него и като че ли не го докосваше.

       Хари отвори прозореца и в краката му се разля дъждовна вода. Досега не бе отварял този прозорец и на миг се изненада от чистия въздух, нахлул в стаята. Показа глава навън, всред обилните капки дъжд, и зачака следващата мълния.

       А когато тя присветна, Хари видя, че човекът го нямаше.

       Това не го успокои. Даже напротив – засили страха му. Ако този мъж беше крадец (все още в ума му се прокрадваше „спасителната” мисъл, че човекът е местен крадец), или какъвто и да е, то той навярно вече се подвизава в къщата.

       В такъв напрегнат момент английският граф би извикал полиция и полицаите щяха да се появят бързо и да сторят всичко за неговата безопасност. Отделно, би се борил със зъби и нокти, за да защити своето владение от незнайното присъствие. Но Хари не знаеше дали е редно да се вика полиция – защото дори и да дойдат на това място, служителите не биха намерили никой.

       Другата светкавица му показа още веднъж, че онзи го няма. Ала в следващия момент от вътрешността на къщата се чуха СТЪПКИ!  

       Той затвори прозореца и се заслуша. Стъпките бяха тежки и равномерни, усещаше се някаква злокобна нереалност в тях. Приближава се към стаята и като че ли ставаха все по-заплашителни. Вперил поглед към вратата, Хари се напрегна целия. От косата му падна капка във врата. 

       Проблесна ослепителна светкавица и моментален зверски гръм!

       Токът изгасна!

       Стъпките се чуваха все по-близо!

       Идваше му да клекне на земята, да покрие лицето си с ръце и крещейки от ужас, да чака злощастната си съдба. Само че така ще се отдаде на паниката, а тя в никакъв случай не би му помогнала. Сети се за телефона си и го извади от джоба. Намери фенерчето и го пусна – стаята се озари със слаба бяла светлина, а сенките на предметите придобиха чудовищни размери. И все пак, това бе далеч по-добре, отколкото плътния мрак в това свърталище на привидения и кошмари.

       Стъпките идваха насам. Хари насочи лъча към вратата и зачака.

       Зверско БЛЪСКАНЕ по вратата, която за миг хлътна навътре! Хари извика и изпусна телефона… той глухо падна на пода, а фенерчето му освети тавана. Мъжът клекна, взе го и отново насочи светлината към вратата.

       Още един УДАР! Хари стискаше телефона, а ръката му трепереше.

       И още един…

       С цялата си остатъчна воля той тръгна напред, достигна до вратата, натисна бравата и я отвори. Светлината на фенерчето се изгуби в плътната чернота.

       В този момент Хари бе твърде вдървен, за да реагира, ако нещо внезапно го връхлети. Тялото му бе сковано и студено, а дишането му бе на пресекулки. Пред вратата нямаше никой. Натрапникът сякаш се бе изпарил.

       Закрачи бавно напред, светейки с телефона. Навярно призрачният обитател искаше да му покаже или разкрие нещо – в противен случай щеше да стовари силата си върху него – силата, с която преди секунди яростно бе блъскал по вратата.

       Дъските на пода скърцаха, но и този звук всяваше ужас у него. В преддверието също нямаше никой – цялото пространство бе празно и тъмно.

       Отвън пак присветна. И Хари пак го видя…

       Мъжът сега стоеше зад стълбищната площадка, точно срещу стаята с издигнатия под. Хари насочи лъча към него, ала човекът изчезна на светлината. Но Хари бе запомнил лицето му в краткия промеждутък светлина.

       Сиво и размазано, с големи черни дупки около очите. На мястото на устата също имаше чернота. По-надолу тялото му постепенно избледняваше и малко преди пода изчезваше в нищото. Сякаш съществото висеше във въздуха.

       Хари отново си помисли, че ако призракът искаше да го изгони, досега щеше да го е направил. Предишните наематели, макар да са били търсачи на свръхестествени явления, не са издържали повече от няколко часа. А той бе тук вече трета нощ.

       Духът се придвижи към стаята и изчезна миг, преди да се допре до вратата. Значи в тази стая има загадка, която трябва да се разгадае. Той си спомни празната й вътрешност и платформата в далечния ъгъл. Може би точно там е скрито нещо…

       Изведнъж от стените на къщата проехтя яростен РЕВ, от който въздухът завибрира! Хари извика от уплаха и слезе по стълбите. Ревът се повтори, сега още по-агресивен. Светна отново. Полилеят се разклати силно.

       Хари дотича до вратата и я задърпа – беше заключена. Опита да отключи, ала ключът заяде. Опита още веднъж – но и този път ключът не можеше да помръдне.

       Ревът се извиси още веднъж – този път умопомрачително страховит! Вратата на банята се отвори и затвори с тежък трясък. Вратите горе също се отвориха и затвориха. Полилеят се разклати. Хари се намираше в капан.

       Още веднъж пробва да отключи вратата и още веднъж не успя. Отчаян, той се обърна към вътрешността на къщата и се провикна:

       - Какво искааааш? Какво искааааш?

       Ревът се извиси пак, но беше по-слаб и задавен от преди. Вратите спряха да се отварят и затварят, като останаха полуотворени. Полилеят спря да се клати. След малко от стаята му дойде и светлината на електрическа крушка – токът бе дошъл.

       Той опита да отвори външната врата и успя. Навън дъждът бе намалял, а в далечината слабо проблясваха отдалечаващите се светкавици.

 

5

       Не искаше да се влиза пак в къщата. Трепереше от страх и студ, а ужасът от преживяното се беше загнездил като пиявица в целия му организъм. Когато духът се намираше пред къщата, и след това хлопаше по стаята му, Хари чувстваше от негова страна желаните да му разкрие някаква тайна. В рева, отварянето на вратите и клатенето на полилея, той усети злонамереност. Не знаеше какво да очаква, ако пристъпи прага отново. Беше чел за призраците, беше изгледал много филми с призраци, беше писал за тях, но всичките му знания се основаваха на предположения и загадки. Именно затова не можеше да предполага какво го очаква при среща очи в очи с подобна твар. А и беше уплашен до смърт.

       Телефонът бе в ръката му, а фенерчето продължаваше да свети. Той набра номера на Карла.

       - Да, Хари.

       - Извинявай, но имаш ли възможност да ми намериш временно друга къща. Ще си платя.

       - Какво се е случило?

       - Просто ми отговори.

       - Има свободни къщи, но те не са изчистени. Можеш да пренощуваш при мен.

       - Не искам да ти се натрапвам, но тази вечер не мога да остана в Къщата на Ротингер.

       - Няма как да ми се натрапиш, Хари. Живея сама.

       - Кажи ми къде да дойда.

       - Трудно е за обяснение. Аз ще дойда и ще те взема. Ти ме чакай отпред.

       Дъждът напълно бе утихнал, а зад разкъсващите се облаци се показа мъглявият силует на луната. Хари чакаше пред портала. Сега къщата наподобяваше черна канара, пропита със злоба и смърт. Вече не искаше да узнае тайната й, искаше просто да се спаси. Да избяга оттук и повече да не се връща. Щеше да остави разказа ненаписан или щеше да го продължи след време, когато ужасът от преживяното се притъпи. Само трябва през някой хубав ден отново да влезе вътре, да си събере багажа и да завинаги да се отърве от това бреме.

       След половин час фаровете на лексуса осветиха местността. Карла и този път беше с пусната коса, като бе облякла черно сако, черно потниче и сини дънки.

       - Влизай - каза тя.

       Той се качи и колата потегли по мрачната алея, за да достигне до мрачното републиканско шосе и да се насочи към мрачния Вуол.

       - Да не си видял призрак? - полу- на шега попита тя.

       - Може да се каже. Всъщност да, видях призрак. Истински! - Хари въздъхна, като продължаваше да трепери.

       - А аз пък открих някои неща за къщата, които могат да ти бъдат интересни.

       - Не зная дали искам да ги науча, Карла. Преживях истински ужас.

       - Както кажеш.

 

       Карла живееше в голяма двуетажна къща, построена на малък хълм в другия край на градчето. Тя го поведе към просторна стая на втория етаж, където имаше обширна спалня.

       - Тук удобно ли ще ти бъде?

       - Да, благодаря ти.

       - В шкафа има мъжко бельо от баща ми. Ако ти е студено с шортите, можеш да се преоблечеш.

       - Така ми е добре. Но ако ми стане студено, ще се възползвам от предложението.

       - Хайде да отидем във всекидневната – предложи Карла и след малко слязоха в голяма стая на първия етаж.

       - Какво ще пиеш? Уиски, мартини, бира?

       - Уиски, благодаря ти.

       Когато алкохолът го загря, Хари се поуспокои. Усети как хватката на ужаса разхлаби пипалата си и реши да сподели преживяното с нея. Разказа й първо за призрачният мъж пред поляната, след това за хлопанията на вратата, после за същият мъж, който му посочил стаята, където вчера бе фотографирал онзи образ и накрая завърши със зловещия рев, идващ от нищото, за отварянето и затварянето на вратите, за клатещия се от само себе си полилей.

       - Това е ужасно. Духът е или на Харолд, или на Престън Ротингер – обобщи Карла.

       - А ти какво откри за тази къща?

       - Наистина ли искаш да узнаеш? – изненада се тя.

       - Вече да. Все пак тук съм на безопасно място.

       - И така – Карла пийна солидна глътка от мартинито и отвори компютъра си, – къщата е построена през хиляда деветстотин и двадесета година от търговецът Харолд Ротингер, малко след смъртта на жена му Зелда. Някои казват, че издигната върху старо индианско гробище и това е първопричината за странните явления, но разбрах със сигурност, че на това място никога не са живеели индианци. Тринадесет години след построяването й умрял и Харолд, като цялата къща била унаследена от единственият му син Престън. Доколкото съм запозната, Ротингерови са притежавали голям магазин в центъра на града. Виж тук. Тези снимки ги сканирах от градския архив.

       Показа му първите три фотографии. На една от тях се виждаха Зелда, Харолд и синът им Престън, на другите бяха само Харолд и Престън.

       - Първата е снимана през хиляда деветстотин и единадесета в Патън, откъдето фамилията е дошла. Другите две са от периода, когато е строена къщата.

       - Да – Хари се взираше в лика на Престън. Определено приличаше на призрачният мъж, който го посети по-рано. Само че тук имаше ясно изразени черти на лицето.

       - И така, на тридесет години Престън се оказал собственик на голяма къща и голям магазин. А около месец след смъртта на баща си, той се оженил за дванадесет години по-младата от него Лейла, имигрантка от Южноафриканската република, но бяла и надарена с умопомрачителна красота.

       - О, моята баба се е казвала Лейла и е имала южноафрикански корени – вметна Хари.

       - Наистина ли? Защото през хиляда деветстотин тридесет и шеста Престън и Лейла, заедно с новородената им дъщеря Бриджит, внезапно напуснали къщата и Вуол и според някои писания в архива заминали за далечен град, наречен Прегин. А това не беше ли твоя роден град?

       - Господи, да. Майка ми се казваше Бриджит. Родила ме е на четиридесет и пет. Но дядо ми… той не се е казвал Престън, а Роджър. Имаш ли снимки на Лейла?

       - Има я на четири снимки. Ето я, заедно с Престън.

       Хари погледна изумен снимките, на които се виждаше слабо момиче с дълга черна коса. След това заяви:

       - Това е баба ми! Абсолютно същата! Невероятно! А Престън е… човекът, който ме тормозеше тази вечер. Убеден съм в това. Мисля, че неговото лице е запечатано на онази снимка на къщата, която направих от поляната.

       - И аз така мисля – прошепна Карла и отново отпи от мартинито.

       - Какво още знаеш за къщата?

       - В общи линии е това. През март, тридесет и шеста година, Лейла родила момиче, което нарекли Бриджит. А през юли внезапно напуснали градчето, изоставяйки къщата и магазина. И оттогава нищо не се чуло за тях, освен че са се преместили в Прегин. Зная само, че десет години след напускането им, някой от фамилията се свързал с дядо ми и му е продал къщата почти на безценица. А на мястото на магазина сега има бутик и търговски център.

       - Хм, странно.

       - Интересно какво се е случило с Престън в Прегин. Нали каза, че прадядо ти се е казвал Роджър? Още тази вечер ще направя допитване до архива в Прегин. Аз съм човек, занимаващ се с имоти и едва ли ще ми откажат информация.

       - Ох, сега не мога да мисля добре. Извинявай. Просто днес преживях много и все още не мога да асимилирам случващото се – Хари стисна зъби и закри очите си.

       - Май ти напълних главата. Ако си изморен, ходи да си легнеш – нежно каза Карла.

       - Няма проблем. Искам да си изпия уискито – той опита да се усмихне, но вместо усмивка, по лицето му се появи глуповата гримаса.

       По-късно благодари на любезната домакиня и се качи в спалнята. Главата вече го болеше от напрежение.

       - Можеш да останеш колкото искаш - рече му тя, но той не мислеше да й досажда цял месец. Щеше утре да й предложи да наеме друга къща и да й плати.

 

***

       Не можеше да заспи. Въпреки че стаята бе топла и позитивна, с позлатени орнаменти, той се ослушваше за шумове, оглеждаше се за мърдащи предмети в тъмнината. По всяка вероятност историята на къщата бе свързана със самия него. Още си спомняше какво бе чувството, когато я видя за пръв път в онази ужасяваща статия - странно чувство на дежа-вю, на нещо далечно познато. Тогава реши, че трябва да се добере до нея. После видя, че фигурира в сайта на агенция "Бенсън", макар че наистина не бе упоменато, че се дава под наем. И тогава прати мейл до агенцията. Истината бе, че не търсеше просто къща с призраци. Търсеше точно ТАЗИ КЪЩА! Дали по някакъв начин самата къща не бе ПОЖЕЛАЛА той да я открие?

       И пак размишляваше върху факта, че изкара там цели два дена, а другите наемници са издържали само по няколко часа. Навярно призрачният обитател яростно е гонел "натрапниците", а е привлякъл него, за да му разкрие тайната си - тайна, свързана със семейството на Хари. Той опита да визуализира образа на дядо си Роджър, починал от инфаркт три години след раждането му - едър мъж с гъста черна коса и големи мустаци. Странно бе, че в семейните албуми нямаше снимки на Роджър. Не приличаше на Престън (в главата Хари се бе появила и мисълта Престън да е сменил името си), макар че си го спомняше като много стар човек, ала чертите му бяха доста по-различни от тези на призрачния образ.

       От семейството му само той бе жив. Баща му Бърт бе загинал в автомобилна катастрофа в деня, в който той стана на осем години, а майка му се спомина преди три години - стълбата за тавана се откачила от държащите я нитове и паднала върху главата й. Беше я открил съседът, който искал да включи косачката за задната част от ливадата си - тъй като кабелът не достигал до неговата къща. Хари скърбеше и за баща си и за майка си, макар че нищо не го съкруши толкова, колкото смъртта на Тамара. Навярно защото при кончината на баща му бе твърде малък, а при тази на майка му – вече възрастен.

       Имаше и още един вариант на цялата ситуация - всичко да е съвпадение на имената. Не е ли възможно в голяма държава като Съединените щати да има и други жени с южноафрикански произход, носещи името Лейла? Вярно, на снимките жената приличаше на баба му от неговите фамилни снимки, умряла десетина години преди раждането му (по разказите на майка му, я поразил слънчев удар), но защо жени от южноафрикански произход да не си приличат?

       Не. По дяволите, не. На снимките със сигурност присъстваше баба му Лейла. Освен това дъщерята на Лейла и респективно, неговата майка, се казваше Бриджит.

       Какво се е случило, че семейство Ротингер са напуснали внезапно къщата? Защо духът на Престън (или на който и да е) продължава да обитава мястото? Дали е бил убит в къщата? Ако е така, кой е убиецът? Лейла? Или Роджър? Или друг? Въпросите се въртяха в главата му в безумен, нелогичен хаос.

       Постепенно заспа и му се присъни къщата. Сега бе обвита в мека светлина и създаваше изключително позитивна атмосфера. Мъж и жена тичаха около шадравана, а фонтанът хвърляше струи вода. Бяха Престън и баба му Лейла и бяха щастливи.

       Сетне установи, че жената е Тамара, а мъжът - самият той, като млад. Изведнъж Тамара се отскубна от ръцете на "младия" Хари, отиде до него и му прошепна:

       „Защо изговори онези думи в болницата? Те ме обезсърчиха и затова се предадох на смъртта.”

       „Но... аз... аз... не..”. – той се опитваше да говори, но от гърлото му излизаше само хриптене.

       „Ти беше моята опора в живота. А тези думи ме прекършиха” - изричаше тя с леден глас.

       Хари заплака, продължавайки да хрипти:

       „Съ... жа... ля... вам...”

       След малко се появи и епизода, в който тя беше в ковчега, точно преди да го спуснат в гроба. Той я целуна за последен път, а лицето й бе студено и твърдо.

       „Съ... жа... ля... вам...” – плачеше беззвучно, а призрачната къща над него постепенно уголемяваше туловището си.

       - Хари, Хари, събуди се! Хари!

       Гласът беше на Карла и постепенно изместваше съня. Той отвори очи и се огледа. Намираше се в голямата стая, а Карла се бе надвесила над него.

       - Сигурно сънуваше кошмар - гальовно каза тя.

       - Сънувах Тамара, бившата ми годеница. Сънувах и къщата... - фрагментите на яркия сън рязко избледняваха от съзнанието му.

       - Извинявай. Крещеше и се чуваше от другата стая.

       Беше с къса розова нощница, а косата й беше разрошена. Изглеждаше много секси. На Хари му се прииска тя да легне до него.

       - Благодаря ти, Карла – рече й той.

       - Не се притеснявай. Обожавам да имам гости и да се грижа за тях. Сега ако няма нищо, ще се прибирам в стаята, за да си довърша съня. Утре ще оставя ключа на вратата, защото рано сутринта трябва да ходя на работа - жената се изправи и тръгна към вратата. В мига, в който се завъртя, нощницата леко се надигна и разкри прелестните й задни части. При излизането от стаята тя му прати въздушна целувка.

       - Боже мой - тихо изрече Хари и въздъхна.

 

… следва продължение…