Опитах да се изправя. Не можех. Втори опит и отново същият резултат. Бях забравил да ходя, не знаех дали ако се изправя, няма да падна веднага. Бях забравил да се движа напред, поради постоянните упреци, поради честото напомняне, че съм никой. Бях забравил да ходя заради хората, които постоянно ми повтаряха, че не мога да се справя. А аз ги слушах. И така постепенно не разбирах как ме приковават към леглото на поражението, как ме обгръща безразличието и липсата на хъс. И сега, след толкова време, реших да се изправя. Реших поне да опитам.
Нов опит - пак нищо. Затворих очи и наум крещях. Трябваше да мога да се изправя. Не можех да повярвам, че всичките тези години на унижение и потъпкване на достойнството ще ми се отразят толкова зле. Трябваше да има начин да се излезе от тази дупка.
Започнах да си повтарям, че мога да стана. Започнах да вярвам в себе си, в това, което съм. Все пак и аз съм човек, дал съм нещо на този свят, накарал съм някого да се усмихне, да ми благодари. Накарал съм ...