Пълното щастие е мит за наивници

                                   Пълното щастие е мит за наивници

                                                                 в памет на Т. – вечната

     Петък вечер. Тина и Илиян седяха в градината на вилата си, хванати за ръце. Нежни птичи песни приветстваха любовта им. Лек ветрец развяваше косите на Тина, а Илиян се смееше и обсипваше ръцете ù с целувки.

     Той беше с десет години по-млад от нея, но я беше обикнал от момента, в който влезе в малката ù книжарница. Тогава той почувства, че изгаря в пламъка, излизащ от големите ù очи с цвят на току-що разорана земя. Зеленият цвят в суровия му, иначе, поглед тогава се разстилаше върху тази земя като току-що покълнила трева. Не се изплаши нито от разликата във възрастта им, нито от двете пораснали момичета, които тя имаше от злополучния си брак. Те, от своя страна, го обикнаха и неусетно и за тях самите започнаха да го наричат „тати”.

     Тина го хареса още от началото, но десетгодишната ù борба с трудностите я беше обезверила. Беше избягала в големия, непознат град, за да спаси и трите от шизофреничните пристъпи на бившия ù съпруг, които започнаха само два месеца след раждането на малката им дъщеря. Местенето от квартира в квартира; треперенето, докато изследванията на момичетата потвърдят, че не са наследили заболяването на баща си; изграждането на собствен бизнес, за да не слугува за жълти стотинки; образованието на децата... Всичко това беше причина вярата и надеждата, че любовта с друг мъж е възможна да умира малко по малко. Само разбирането и търпението на Илиян и обичта на двете момичета към новия „тати” успяха да излекуват съмненията ù. Тя дори се осмели да роди още две момичета и любовта стана техен съветник в трудностите.

     Илиян я придърпа към себе си и ù прошепна:

-         Обичам те! Нима би могло да бъде по-хубаво?

-         Да, би – да оздравея.

-         Какво има, обич моя? – разтревожен, но овладял гласа си, попита Илиян.

-         Преди три дни напипах бучка на гърдата си. Отидох на лекар и потвърдиха – налага се операция.

-         Милата ми! Не е трябвало да преживееш всичко това сама. Нали знаеш, че винаги ще бъда до теб?

-         Мислех, че не е сериозно и няма смисъл да те тревожа.

     Уикендът им беше помрачен, но не съсипан. Решиха, че тези два дни няма да мислят за нищо. В неделя щяха да разговарят с децата, а още в понеделник Тина щеше да влезе в болница. Илиян щеше да бъде до нея.

     Последваха два дни на пълно отдаване. Любовта съединяваше две души и две тела в едно неделимо цяло. Времето и пространството се бяха свили до една-единствена точка – това цяло.

                                               *          *          *

     В неделя вечерта седнаха около голямата кръгла маса – място за решаване на семейни проблеми и приятно прекарване на времето. Тина помоли за внимание.

     - Деца, знаете, че нашето семейство се крепи на любовта и разбирателството. Те, обаче, не са възможни без истината. Без тази основа, семейството ни би приличало на пясъчна кула – красива, но готова всеки момент да рухне.

     - Мамо, плашиш ме. Давай на право – Мери остана най-голямата сестра, откакто кака ù беше заминала със съпруга си и родителите му за ЮАР.

     - Извинявай, слънчице. Болна съм и това налага операция.

     - Какво ти е, мами?

     - Бучка на гърдата.

     - Кака чака бебе. Нека не ù казваме засега. Може пък всичко да мине и да не е нужно да я тревожим напразно. Зная, че това е почти лъжа, но полу-истината би разрушила нейната бъдеща кула, чиито основи се наливат в момента.

     - Господи, Мери, кога порасна толкова?

      Тина, Илиян и Мери станаха и се прегърнаха. Малките Жаки и Ива не разбраха нищо, но заподскачаха около тях. „Ако ще се мре, да е с радост” – помисли си Тина.

                                               *          *          *

     Последващият месец мина за цялото семейство в един порочен кръг – дома-болницата-дома.

     Една сутрин Илиян се прибра с Тина на ръце. Тя не можеше да ходи, а оголялата ù от химиотерапията глава ù придаваше още по-безпомощен вид.

-         Котьо, как сме с парите? – попита нежно тя.

-         Добре, не го мисли – от сервиза, от наема...

-         До книжарницата не си ли ходил? Зная, че Жана я върти добре.

-         Тя идва веднъж до тук. Казах ù да си води сметки, да си взима заплатата. Аз я зареждам веднъж седмично – както се бяхме разбрали. Искам ти да си вземеш печалбата.

-         Не искам да ме виждат такава. Това исках да те помоля – да идеш да ми купиш перука ли, кърпа ли. Както ти прецениш.

-         Ела да те изкъпя и ще видиш каква „прическа” съм ти измайсторил. Съвсем като истинска е. Има и други изненади.

-         Милото ми момче!

     Илиян я изкъпа, като едва се сдържаше да не заплаче. Беше толкова крехка, а белегът от ампутираната гърда се навираше в очите му. Искаше да я целува точно там, но се опасяваше, че ще я нарани повече.

-         Любими, дали да не се кандидатирам за Мис Вселена – я каква фигурка съм извадила. Пък и нестандартното, асиметричното било на мода.

-         Сакън, ще комплексираш Кейт Мос. Едва се оправи момичето.

     Те отново се шегуваха и това ги накара да се поуспокоят. След малко Илиян я остави да поседне на един стол в банята и се върна с разкошно кимоно и майсторски направена перука. След като я подготви, тя изглеждаше фантастично и дори се смееше от сърце, оглеждайки се в огледалото. Когато обви ръце около врата му, за да я занесе в спалнята, те се целунаха като младоженци.

     Спалнята беше преобразена. Голям плазмен телевизор се беше ококорил срещу кръгла спалня, застлана с черни, сатенени чаршафи. По прясно боядисаните в екрю стени имаше репродукции на любимите ù картини на Дали – “Ascension”, “Memory of the Child-Woman” и “Landscape with skipping girl”. Така изглеждащата спалня беше бленувана от Тина от много време и Илиян беше реализирал тази мечта. Тя заплака от радост, а той я прегърна и останаха така, споделяйки болка и радост без думи.

     Вечерта всички деца на Тина – включително Джу и внучето - се бяха събрали около нея. Тази прекрасна жена ги забавляваше с невероятния си усет за самоирония и в един момент всички повярваха, че тя се е излекувала и е въпрос на време отново да се изправи на крака. Виждаха новия си живот, изпълнен с радости.

                                               *          *          *

     За съжаление, Тина издъхна само месец по-късно, оставяйки след себе си пример за това, че любовта е възможна. Пълното щастие, обаче, е мит за наивници.