16
– Не мога, не мога… – хриптеше детето. Телцето му се тресеше така, сякаш получава гърчове. На тъничкия прасец на Лизи – ако го видите, ще се запитате как изобщо издържа на някаква тежест – бе образувана къса, кървава черта.
– Животът е гаден! – мислеше си Олая. – И противен! И долен! Как може да има такива хора? – стресирана, помогна на Лизи да се изправи и поеха по пътя към училище.
Небето се сърдеше. Скулите на лицето му бяха просмукани и отблъскващи, от очите му изтичаше гной, който се спукаше към врата му. Дланите му бяха надупчени с нож; животът бе инкрустиран върху тях.
Стартът на деня за тези две деца бе повече от напрегнат. Сълзите, потекли по тези прекалено лични причини, бяха като мъртвороден плод с усмивка.
– Искаш ли да ми разкажеш? – Олая се надяваше, че думите лекуват. Но в този случай те само щяха да навредят. И щяха да бръкнат по-надълбоко в раната, която ухаеше лошо.
Наранената девойка вървеше като привлечена от призрак. Погледът ѝ, изпразнен от съдържание, показваш ...