Пътеките на живота

                                                                16
 

         – Не мога, не мога… – хриптеше детето. Телцето му се тресеше така, сякаш получава гърчове. На тъничкия прасец на Лизи – ако го видите, ще се запитате как изобщо издържа на някаква тежест – бе образувана къса, кървава черта.
          – Животът е гаден! – мислеше си Олая. – И противен! И долен! Как може да има такива хора? – стресирана, помогна на Лизи да се изправи и поеха по пътя към училище.
          Небето се сърдеше. Скулите на лицето му бяха просмукани и отблъскващи, от очите му изтичаше гной, който се спукаше към врата му. Дланите му бяха надупчени с нож; животът бе инкрустиран върху тях.
          Стартът на деня за тези две деца бе повече от напрегнат. Сълзите, потекли по тези прекалено лични причини, бяха като мъртвороден плод с усмивка.
          – Искаш ли да ми разкажеш? – Олая се надяваше, че думите лекуват. Но в този случай те само щяха да навредят. И щяха да бръкнат по-надълбоко в раната, която ухаеше лошо.
          Наранената девойка вървеше като привлечена от призрак. Погледът ѝ, изпразнен от съдържание, показваше страх, несигурност и отвращение от тялото на татко.
          КОЙТО ИСКАШЕ ДА Я ДОКОСНЕ ТАМ!!!
          – Добре съм, Олая! Трудно е, но се държа… – сълзите отново напираха да излязат в нашия свят, но не успяха. Поличката на ученичката, залостила страшните проходи на всякакви интимни опасности, се полюшваше на фона на тихия бриз и разкриваше оголено бедро.
          – Защо той го направи? – тези думи не трябваше да получават живот. Лизи отново заплака, крещейки: – Не зная! Не зная! Някаква старица мина покрай тях и се запита какво се случва, но избяга, уплашена да не я набият.
          – Успокой се… Успокой се… – дъщерята на Марта прегърна приятелката си, която притихна.
          Тихите листа продължаваха да стържат по улиците, докато те вървяха към храма на знанието.