Пътешествие с  Родопската  
теснолинейка...

  Най- после потеглих с малкото влакче на пътешествие. Много бях чела, чувала и гледала снимки и клипове за Родопската теснолинейка. Представях  си как двамата с мъжа ми пътуваме из  живописните места по пътя от гара Септември до Добринище. Все не ни се отдаваше  удобен случай. Но, ето - най-после аз бях  във влакчето.Беше топъл  летен ден.
  Вечерта преди да тръгна, набързо събрах багажа си.Рано сутринта взех раницата и потеглих.  Очакваше ме невероятно преживяване. Едно романтично пътуване с влак из Родопите,та чак до Рила и Пирин.
   Жалко,че съпругът ми не успя да ме придружи. А толкова мечтаехме двамата да направим това  пътешествие! Но с възрастта и възможностите ни бяха ограничени. Той имаше някои заболявания,които не му позволиха пътуването. Аз също имах сериозни здравословни проблеми, но за известно време се бях стабилизирала. Осъзнавах, че ако сега не го направя, едва ли ще имам друга такава възможност. Чувствах се неудобно пред съпруга ми,че ще пътувам без него. Но той прояви разбиране. "След като аз не мога ,поне ти бъди щастлива! Сбъдни нашата мечта!" - ме успокои той.
   Живеехме в малък град на около три часа и половина път с влак до Септември.А от там - още пет часа до Добринище. Това си беше доста път за моята почти седемдесетгодишна възраст.
   Хрумна ми добра идея преди да предприема пътуването. Реших да направя едно преспиване във Велинград и две-в Добринище.Така нямаше да бъде изморително за мен.
   Речено-сторено!Направих нужните резервации за спане.Успокоих се.Щом спането е осигурено, другото е лесно.
  Нямах проблем,че сама ще пътувам. Бях свикнала. Дори и на разходка често съм  сама. Рядко излизахме със съпруга ми.Той все беше зает.А и с  приятелките не успявах някак си да се комбинирам.Така че, се научих  и без тях да си доставям удоволствия.И сега отново потеглих сама.
   Още щом се качих на  влакчето от Септември,започна моето вълшебно пътуване.Навън гледката беше неописуемо красива,особено за човек,живеещ в равнината.Взех смартфона и започнах снимките...Редуваха се красиви пейзажи. Отначало пътувахме  през Горнотракийската низина,през  зелените поляни и се отправихме към Родопите.
   От тук навлязохме в живописния пролом на Чепинска река – тесен, каменист, с много завои, много тунели, но и прохладен заради буйната Чепинска река.
На места влакчето беше толкова близко до  реката,че ясно се виждаха камъните в нея.
  Шосето, което лъкатушеше наляво и надясно от брега на реката, вървеше успоредно с влакчето.Ту се сближаваха, ту -отдалечаваха.Беше забавно. Най-много харесвах моментите,когато влакчето минаваше тунелите.А те не бяха малко.Надвесвах се от вагона и не спирах да снимам тези прекрасни мигове.Особено като влакът извива и престои тунел.Бях в последния вагон.Таза позиция ми позволяваше да правя чудесни снимки и клипчета.
  Беше като приказка!Душата ми жадна за тази красива природа ,преливаше от щастие.Неусетно времето летеше. А аз, все така залепена до отворения прозорец ,снимах ли, снимах...Обещала бях на съпруга ми,че ще му разказвам като се върна и заедно ще разглеждаме снимките. Това поне можеше да компенсира донякъде неговото отсъствие.
   Пристигнах във Велинград.Отидох до квартирата.Оставих багажа и си починах за малко.
   След обяд излязох из града да го разгледам. Тук ,преди петдесетина години бях на почивка. Имах прекрасни спомени от тогава.Но нещата се бяха променили много. Годините на Прехода към демокрация нанесоха и тук доста щети.От една страна се бяха появили много нови постройки-къщи за гости,вили,хотели,почивни станции...все туристически екстри. Трите селища на Велинград, почти се сливаха. Не можех да позная  града.А и толкова време мина от последното ми пребиваване тук. Но изпитах голямо разочарование  от парка Клептуза.От оная романтика от возенето с водни колела и заведението до него,голямото оживление от курортисти ,беше останало едно запустяло, рушащо се място...
  "Трябваше най-после месните управници и население да направят нещо за това някогашно "бижу"за града.Да възстановят тази красива атракция!"-си мислех аз.
  На следващата сутрин продължих пътешествието си до Добринище.Тук не беше стъпвал моя крак.Завладя ме отново  голямо вълнение. Заех удобна позиция за снимки. Очаквах невероятни гледки. Не трябваше да изпускам нищо интересно! Това беше може би последното такова пътешествие в живота ми. Исках да го преживея на макс. И го направих.
    Впуснахме се пак в красивите горски пейзажи.Последва участък с много завои и тунели – така наречените "осмици"и "шестици". Там влакът първо се изкачва пет нива, провирайки се над себе си посредством шестнадесет тунела само за девет километра разстояние и после прави две спираловидни слизания.
Имах невероятната възможност да стигна до най-високата гара на Балканския полуостров-гара Аврамово(1267м надморска височина).
   Пред мен се редуваха отново живописни пейзажи: гъсти гори, поляни с треви и цветя , много интересни населени места и гари покрай пътя. Влакчето умело се промушваше из гористите местности с красиви извивки. Почти не пропусках тези спиращи дъха моменти. Снимах,правех клипчета...
   Една красива гледка ме докосна много.Пъстрите кошери с пчели, разположени близо до едно населено място, в подножието на планината.Та нали и ние с мъжа ми си имахме пчелин на село.Това ме трогна.Тук изглеждаше различно и романтично!
  Вътре във влака беше оживено.Едни се наслаждаваха на гледката през прозореца .Други като мен снимаха.Някои излизаха на малкото дървено мостче,което свързваше вагоните.Беше открито, за разлика от другите влакове. Аз също излязох навън. Там сякаш бях в самата природа.Вдишвах пресния въздух и се наслаждавах. Беше невероятно! 
   От там по поречието на река Места теснолинейката достига до Разложката котловина и полите на Пирин, за да стигне до крайната си гара Добринище.
  Почти наближихме края на своето пътуване.Пред нас се извисяваше Пирин планина.Пътниците станали прави,близо до прозорците бяха развълнувани.Много от тях като мен не бяха никога до сега толкова близо до тая красива планина! Не беше за изпускане тази гледка! На хоризонта се белееха каменните пирински върхове.
   Съвсем скоро спряхме на гара Банско.Заслизоха повечето от пътниците .Долу към гарата се отправи едно голямо, пъстро мнозинство от хора:възрастни, млади семейства с дечица ,групи младежи,ученици -екскурзианти,дошли чак от Варна. Всеки наранил раница или с чанти в ръцете, други дърпаха куфарите  на колела... Чуваше се весела глъчка. Едни идваха на почивка,други туристи с раниците поемаха в близките местности.Някои свалиха велосипедите си от влака и поеха своето понататъшно пътешествие.Имаше и млади семейства, тръгнали с малките си деца просто да се повозят на това странно влакче. А чужденците, взели фотоапаратите си снимаха впечатляващата гледка.

За местните хора, влакчето беше ежедневен превоз по тая  теснолинейка до работата им или за връзка с останалите населени места.
   Влакчето отново потегли към последната гара Добринище. След десетина минути бяхме вече на гарата.Слязоха и  последните пътници.И тук не беше по различно от гарата в Банско.Също така развълнувани пътници ...
  Тръгнах с шумната група към градчето.Скоро пристигнах в квартирата.Настаних се и направих една голяма почивка от дългото пътуване и преживявания.След обяд ме чакаше интересна разходка в това толкова жадувано място-Добринище!
   Ободрена и нахъсана за нови преживявания ,аз поех към центъра.
Тихо, спокойно, живописно кътче от нашата Родина.Центърът ме впечатли със своята чистота и свежест. Достатъчно просторен и подреден. Красиви сгради, с отпечатък на планинска архитектура, ограждаха площада. Имаше достатъчно зеленина от различни дървета,правещи сянка в летния ден. Пъстри, красиви и свежи цветя, подредени в лехи, интересни фонтани придаваха романтика в тази прелест.Прекрасно място за отмора! Наблизо блестяха от слънцето позлатените куполи на църквата. Красиви улички с планински къщи и вили оформяха облика на града.Имаше достатъчно къщи за гости,хотели...и добра минерална вода.
   Вървях по уличките и разглеждах с любопитство това толкова отдалечено от моя град планинско градче.Един много известен курорт в България.Мечтата ми беше сбъдната почти.Оставаше утре,като се събудя да потегля с влакчето за Банско.И тук не беше стъпвал крака ми. А имаше толкова много да се види!
     Събудих се навреме.Поех към гарата.Там чакаха много пътници за влакчето.След като потеглихме към Банско,отново блесна пред нас красивата гледка на Пирин.
  Пристигнахме. Гарата  се изпълни с пътници и туристи.Очакваше ни "Зимната столица на Балканите"!Всички бяхме развълнувани .Бързо поехме към центъра.
   Тръгнах след тях, но умишлено се забавих и изостанах. За мен всичко беше непознато, а исках добре да разгледам градчето.Извадих смартфона и се отдадох на любимото си занимание-фотографията.Исках да запечатам всеки вълнуващ момент.Спирах често, за да се насладя и заснема пленителните гледки.Тук архитектурата беше корено различна от тази в моя град.Оригиналните,изографисани дървени фасади на къщи и сгради във възрожденски стил не обягваха на обектива ми.Тясната рекичка или някакво каналче- не бях наясно-ми "грабна окото".В  бистрата като сълза вода златистите, кехлибарни и тъмни камъчета се виждаха толкова ясно! Стоях в захлас пред тази прелест...
   В самия център ме очакваха други изненади.Трябваше да си разчета добре времето ,за да мога до обедния влак да разгледам най-забележителните неща и да се прибера в Добринище, където отново щях  да нощувам.Така и направих.
  На площада в центъра бях впечатлена от красивия фонтан,до музея на Вапцаров...Не бях виждала толкова живописно и оригинално кътче.Големите камъни ,бистрата вода с няколкото фонтана и малкия водопад със зеленината около него,бяха привлекателна гледка.Поседях малко на пейката ,полюбувах се и потеглих нагоре по улицата.
  Обикновено тук беше пълно с туристи.От двете страни на улицата бяха разположени множество магазинчета за туристи,заведения,хотели...По път се спрях до църквата" Света троица". Влязох в двора.Обхвана ме онова спокойствие и тишина на храма. Големи, вечно зелени дървета се издигаха като тунел край тесните пътечки.Високата часовникова кула и камбанария внушаваха величието и.Постройката  на храма в бароков стил с красиви декорации я отличаваше от останалите християнски храмове.Вътре в нея ,аз се потопих в духовното и някак  ми олекна на душата.
   От там се отправих към площадчето с паметника на Паисий Хилендарски,авторът на "История славянобългарска". Масивен,
величествен монумент! Направих няколко снимки и продължих към  музея на Паисий.Нямаше как да пропусна това.Да дойда чак до Банско и да не посетя това историческо място.
   Видях пресъздадената обстановка на стаята,където бе масата -писалището с перото на Паисий,малкото прозорче,съвсем както го бяхме учили в училище.Обзе ме някакво особено патриотично чувство.Заснех отново интересни моменти и тук.
   Оставаше ми малко време да отида на връщане и в музея на Вапцаров.Бързо се придвижих до него.Там ме очакваха интересни експонати от живота и делото на този голям наш поет и революционер.Разгледах колкото успях и тръгнах към гарата.Съжалявах,че времето ми бе ограничено.Имаше още много да се види! Но бях доволна и от малкото, което успях.
   Прибрах се в квартирата .След кратката обедна почивка,отново отидох към центъра на Добринище.Трябваше да получа още впечатления от това градче.Беше ми приятно да поседна и подишам чистия планински  въздух сред тази зеленина и горите наоколо.Поразходих се из уличките,близо до площада.Свечеряваше се.Прибрах се в квартирата.
   Докато си почивах в леглото, пред мен изплуваха красивите моменти от деня. Обзе ме чувство на голямо доволство от всичките преживявания. Време беше да си стягам багажа,че утре път ме чакаше към дома.
   Рано сутринта потеглих с влакчето.Имах прекрасна възможност да се любувам отново на живописното пътуване по теснолинейката.
  Този път бях по-обрана в емоциите.Умората си оказа влияние.Седях до прозореца и се наслаждавах.Искаше ми се да запомня всеки миг и да го отнеса със себе си.          Бях щастлива. Още една мечта беше се сбъднала. Бог бе щедър към мен.Това  приех като компенсация за всички здравословни несгоди,които ме съпътстваха напоследък. Беше още една"перла" в  моите"златни години",както  наричах  живота си след пенсионирането.
   Заслужава си всеки човек поне веднъж в живота си да направи своето пътешествие,независимо къде и кога.
  На българина  не е нужно да отиде чак до Алпите,за да разбере,че у нас също може да си подари уникално преживяване с нашата Родопска теснолинейка. Не е пресилено като я наричат"Алпийската  теснолинейка на Балканите"!

Нежналюбов