"— Няма да ме загубиш никога — прошепна тя през тясната маска. — А знаеш ли защо? Защото никога не си искал да ме задържиш, както селянинът нивата си. В сравнение с това и най-блестящият мъж става скучен.“ 

"Нощ в Лисабон", Ерих Мария Ремарк

     Предизвикателство е да разграничим собствените си съжаления от чуждите очаквания и разочарования. Гласовете, които ни казват какво би трябвало да искаме, са в собствения ни дом и на улицата, говорят ни от екрана или предизвикателно ни отправят посланията си от билбордовете. Нахално имитират вътрешния ни глас, започват да вибрират идентично с него и ни е все по-невъзможно да разберем кога говорим ние и кога говори друг. Бягаме, за да чуем себе си. Търсим усамотение, технологичен детокс, дни сред природата, тишина, тишина, тишина! Защото в тишината се чува най-важното.

     Стоя на поляната пред малката къща за гости с чаша кафе, а сутрешният хлад се опитва да се вмъкне под дрехите ми. През май природата показва пълния си блясък. Тревата още не е прегоряла, дървета и храстите са напълно разлистени, а сладкият аромат на акациите лепне по небцето като мед. Ранобудно глухарче, привело рошавата си глава под тежестта на росата, гъделичка глезена ми. Загръщам се добре с дрехата си и хващам металното канче с двете си ръце, за да ги стопля. От гората наблизо се носят непознати за мен птичи песни, а шумът на реката се чува ясно, незаглушаван от автомобили и човешка дейност. Някъде в далечината тъмнеят силуетите на върхове, нашарени с безформени преспи сняг – като далматинци. Умиротворена съм. Мисля си за конете от сънищата на Марко. 

- Другите мъже сигурно сънуват жени. Аз сънувам коне. Самият аз съм кон и препускам. Усещам земята под копитата си... Хвърлям облак от прах след себе си, чувствам как вятърът го завихря около потното ми тяло и залепва фините му частици по ноздрите ми, усещам хрущенето на пясъка в устата си. И ако скоро не тръгна на път, полудявам. Ставам безпричинно груб и се крия от всички. Като ранено животно.

     Това ми беше казал в един от разговорите ни. Аз не искам да препускам. Харесва ми да тека през живота. Понякога съвсем мудно, друг път забързано, но винаги плавно, с ясна посока и очертани граници. Река съм. И попътен вятър мога да бъда, ако има чии платна да изпъвам. Всички стихии носят в себе си хаос, но и съзидание. Хаосът отстъпва пред съзиданието, ако дадем на стихията посока. 

     Измъквам едно от поовехтелите шалтета в общото помещение на къщата и лягам върху него. Гледам как се движат няколкото облачета в иначе ясното небе. От време на време заблудена птица се стрелка ниско и се изгубва зад близките храсти. Унасям се, въпреки кофеина. Като в полусън, чувам всички звуци около себе си, но най-вече ромоленето на вода в далечината. Усещам го познато и свойствено, сякаш собствената ми кръв произвежда този приспивен шепот, докато шурти във вените ми. Земята под мен е студена, но по цялото ми тяло се разлива топлината от тихия възторг, който само общуването с природата носи.  

     Разбужда ме горещата длан на Марко върху лицето ми. Не съм разбрала кога е легнал до мен. Близостта му е съвсем различна стихия. Усещането, което ми носи, много повече прилича на бурен и шумен възторг, отколкото на тиха радост. Ако аз тека, той гори. И не знам дали не би се превърнал целият в пепел без посоката, която давам на неговия елемент.

- Скоро ли ще е?

- Кое?

- Онзи сън с конете.

- Предполагам. Твърде дълго се задържах на едно място.

- Какво би ми подарил, ако знаеше, че днес е последният ни ден заедно?

- Нищо.

- Нищо?!? Не би ли искал да имам нещо, което винаги да ми напомня за теб?

- Съвсем не. Ако днес е последният ни ден заедно, ще си тръгнеш с много повече, отколкото бих ти дал доброволно. Ще понесеш към следващата си връзка всичките ни надежди, щастието ни и цялата ни любов. 

- Зле се изразих. Съвсем друго имам предвид. Тук съм и никъде не смятам да ходя. Ще ми дадеш ли нещо, което да е с мен през цялото време, докато ти пътуваш? Искам чрез него да си неразривна част от деня ми – докато съм на работа, докато спя – винаги.

- Не. Нямаш нужда от "котва", за да задържиш усещането за присъствието ми. Аз вече съм част от деня ти - когато най-много имаш нужда от мен, но и когато най-малко ме искаш. Усещаш ме в решенията си, в пътя към дома, в аромата на кафе, в случайните срещи, в досадните мелодии по радиото, в неволно дочутите разговори... Няма такова нещо като „последен ден заедно“, когато тръгвам нанякъде. „Пътуване“ не е някакъв евфемизъм за „раздяла“.

- Като материалистична глупачка ли ти звуча? Не искам пръстен с диамант. Просто вземи едно камъче от земята и ми го дай! Толкова ли е трудно да разбереш, че ще е специално, защото е от теб? 

- Разбирам. И се опасявам, че ако свикнеш да разчиташ на него, за да извикваш в съзнанието си образа ми, ще ме забравиш, ако го изгубиш. А аз не искам да изляза от мислите ти.

     Става ми криво, но не знам дали това си е моето съжаление или гласът на всичките ми близки и познати, които непрекъснато ме питат защо още не са го виждали и колко е сериозно това между нас като нямам нито снимката му в портфейла си, нито каквото и да е друго материално доказателство, че наистина го има.

- Някои се гордеят, че във вените им тече синя кръв, Мила. В моите тече гориво, достатъчно да обиколя целия свят. Знаеш го. Не съм ти казвал обаче, че всички пътища и посоки се обезсмислят, ако никъде не съм си у дома. Моят дом си ти. И не, нямам предвид, че домът ми е там, където си ти. Казвам, че където и да съм, не се чувствам бездомен, защото теб те има. Разбираш ли ме? 

     Очите ми се пълнят със сълзи. Не, не! Не го разбирам. Не мога да го разбера. Това е някакъв безсмислен каламбур от думи, с които се опитва да ми каже, че не иска да се обвърже.

- Марко, искам да остана сама тази вечер. Какво ще кажеш да се прибереш в града без мен? Ще говорим утре.

     Погледът му помръква, но безропотно си събира нещата, хвърля ги в багажника на колата и потегля. 

Аз от своя страна прекарвам най-самотната и тиха нощ от много време насам. Тишина, тишина, тишина… И изведнъж го чувам онзи проклет мой вътрешен глас, който така и не се научи да вика, за да заглушава околните. Грабвам телефона си и пиша дълго съобщение на Марко: 

„Марко, най-накрая разбрах какво имаш предвид. По-скоро го усетих. Един човек се простил с живота си, докато пазел нивата си. Друг ѝ драснал клечката, защото му писнало от набези. Не съм нива! Прав си, че съм дом. Носиш ме в себе си. Не ме притежаваш и аз не те притежавам, но и двамата знаем, че някъде сме свои защото другият го има. „Някъде“ не е нито във времето, нито в пространството, а там, където душите се свързват с невидими нишки, за да не загубят пътя и посоката си.“