- Момче!

„Слава Богу!" – помисли Мира – "Няма да се мъчи като мен”.

Чу силният му плач, надигна глава да го погледне, но видя нещо малко, синкаво-червено, смачкано и се разочарова. „Толкова мъки за това неугледно вързопче, жалко, трябваше да го махна” –  прободе я рязко изгубена мисъл,  унесе  се изтощена от болки и умора, от всичко онова, което я докара до тук. Тогава го видя отново – Краси – все така  обаятелен и красив и дори протегна ръка да го докосне. Бълнуваше. Усети как  пламва цялата.

Тя се оглеждаше в очите му. Майка й плачеше и бършеше сълзите в престилката си. А тя тичаше с Краси щастлива, не, не тичаше – летеше, в оная гора край малкото им градче, винаги сядаха край реката и играеха на „ какъв ще стана” – макар, че Краси вече си беше хидроинженер . Обичаше да гледа усмивката й, дългите  златни коси, малкото носле и бялата кожа, не разбра кога я обикна. Е, още когато я видя в лагера, дошла с целия клас, където с цялата бригада търсеха  месеци наред минерален извор, разбра, че това момиче не е като другите. Как само стъпваше – спокойно, нежно, сякаш галеше земята под себе си, с високо вдигната глава влизаше в къщата, която обичаше да гледа привечер след тежък ден  и  чуваше  гласът й :

- Мамо, аз съм, прибрах се!

Запознаха се случайно и не съвсем случайно. Но след това как точно се случи всичко между тях, Мира не помнеше. Краси беше първият и единствен мъж в живота й, който  я  чакаше да се дипломира и да отидат двамата в  близкия  голям град - тя да учи за дизайнер, а той да работи и да се оженят …

– Ей, ти, Мара ли се казваш? – разтърси я грубо някаква едра санитарка.

- Мира – прошепна тя, за повече нямаше сили.

- Събуди се, сега ще дойде лекарят, тук не ти е почивен дом, не може да спиш, кво кат си родила? Те всички са тук, за да раждат, ти за каква се мислиш?

Мира не разбираше много какво става, беше съвсем сама, никой не знаеше къде е сега и какво се случва с нея, заплака тихо, наум.

Лекарят дойде, премери температурата й, нареди да й включат система и забрани да й дават детето.  Изчезна в мрака така безшумно както се беше появил. Под затворените си клепачи съзря усмивката на Краси и тъмните му очи, в които потъна когато му прошепна, че ще си имат бебе. Той стана много сериозен тогава, но тя не се изплаши - бащинството си е сериозна работа, погледна я с оня негов силен поглед и отрони:

- Утре ще дойда у вас да те поискам за жена!

На „утре” обаче Краси не дойде. Мира се потопи в сълзи. На другия ден чак забеляза, че лагерът им е празен и неговата, не, тяхната барака, е куха. Краси беше изчезнал като погълнат от горски дух! Цяла седмица Мира не излезе от къщи. Когато отиде в града и влезе при директора му да попита за неговия адрес, видя възрастен мъж, който  сбърчи вежди и кратко отговори:

- Няма го. Замина за Америка. Преди два дни. Напусна. Със семейството си. Вие коя сте?

Мира занемя, усети, че полита  и в последния момент успя да се хване за облегалката на стола.

- Лошо ли ви е? Каква сте на инженер Костов? За какво Ви е?

Тя мълчеше и се опитваше да задуши онова страшно нещо, което искаше да излезе от нея. Семейство … сигурно има грешка някаква,  нали нямаше съпруга, колко пъти бяха говорили за това, нали ходиха  в Несебър – от никого не се криеха, Краси си беше само неин? Тя много бавно и много внимателно излезе, затвори вратата на кабинета и усети, че в него момент затвори завинаги вратата на сегашния си живот. Там отвън я очакваше  някаква черна бездна, тя не знаеше каква точно, но се чувстваше като хваната в капан, изобщо не разбираше как е възможно да се случи такава нелепост. Прибра се в къщи, майка й я гледа тревожно  цял месец как лежеше в леглото и повръщаше,  и мълчеше, и плачеше, и се топеше. Една вечер Мира стана от леглото отиде в кухнята и разказа на майка си  всичко – тогава я видя как започна да трие бликналите сълзи в престилката си. Каза кратко:

- Ще го родя!

 Това беше.

Майка й почина внезапно,  когато Мира беше в седмия месец  на бременността си. Погреба я сама, на гроба й дойдоха няколко съседки и толкова. Никой не говореше с нея и тя не говореше с никой. Не й трябваше. „Каквото ми е писано това ще стане” – така си мислеше и затикваше всичките си чувства в някакъв влажен, тъмен ъгъл на душата си.

Ето сега вече роди, не знаеше какво име да даде на детето, не изпитваше никакви чувства към него, не разбираше какво е майчинството и защо толкова жени говореха с възторг за бебетата си. В душата й беше объркано и нищо не беше на мястото си.

Записа го Красимир Миров Атанасов. Прибра се в къщи с малкото вързопче и седна на леглото – така стоя незнайно колко часове, докато не чу как някой иска да разбие вратата. Отвори и видя Петра – съседката:

- Миро, не чуваш ли, детето се задави да реве, като си го родила трябва и да си го гледаш – отмести я встрани и влезе в къщата. Взема бебето в коравите си ръце, утеши го, стопли вода, окъпа го и й го подаде :

- Хайде, накърми го.

Показа й как  и продължи да шета. Мира усети как малкият й син засука, отпусна се назад и заспа  с Краси  на гръдта си. Събуди се сутринта – синът й го нямаше, с мъка се надигна и отиде в кухнята. Петра беше стоплила мляко, беше го къпала и преоблякла, повика я мълчаливо и я накара пак да го нахрани.

Така се затъркаля внезапно  счупилият се  живот на Мира – с помощта на Петра и  на сина си, който  имаше само майка и леля вместо баба. След три години Краси тръгна в детска градина. Мира  започна работа като шивачка в местната фирма, за да е близо до сина си, без който вече не можеше и едва дочакваше края на смяната  да си го прибере. Беше благодарна на Петра, че замести майка й,  с тази инфекция, която разви в родилното, изтощението и мъката си, нямаше да се справи. Беше сигурна, че майка от оня свят й беше изпратила тази жена да й помогне.

 Друг мъж не погледна. Взема  снимка на свой съученик , постави я в рамка и каза на сина си, че това е баща му, който е бил моряк на подводница и си е отишъл от техния свят при учение. Краси гледа дълго снимката и попита:

- Защо не е с униформа?

Мира смънка нещо и отиде в другата стая да изтрие бликналите си внезапно сълзи, точно както майка й правеше.

Когато Краси записа Строителния техникум в големия град, тя го подкрепи с усмивка в очите  и всеки ден  изпращаше  и  посрещаше.  Прие, че нейното дете е уникално защото е създадено само от нея, Краси беше някаква младежка несъществуваща измислица, тя ще се справи с всичко, което й е писано и се остави на живота да я води без никакви претенции, мечти, блянове и надежди.

В една дълга тягостна смяна, Мира си мислеше как да намери пари за следването на  Краси, да пооправи къщата, че вече валеше и в кухнята, когато влетя Зузка – пощаджийката:

- Мира, тичай, има за теб пари!

Скочиха всички – знаеха, че си е сама като кукувица, от къде пари, тя стана и погледна дяволития поглед на Зузка. Взема бланката и прочете :

Уестърн Юнион

Мира Атанасова – 5 000$

Изтръпна. Подписа се мълчаливо и седна да работи.  Тази цифра не излизаше от главата й. Подател нямаше или - не, имаше, но не се четеше. Дали пък нейната моминска измислица не е била истина? Не спа цяла нощ, отиде сутринта в банката и получи парите без проблем. Не можаха да й кажат кой е подателя, било нечетливо. Тя се щура из къщи седмица и после реши, че майка й е изпратила тези пари по някакъв си неин начин - какъв точно - хората на земята не можеха да разберат. Разпредели ги – за бала на Краси, за ремонт на къщата, за кандидатстване, за следване. Всичко беше в надписани пликове. Краси учеше за изпити под скърцането на макарата с въжето, смяната на тапети, внасянето на нови мебели и когато го приеха, влезе като че ли в нова къща. Майка му каза, че  покойната му баба й  завещала някакви пари, които тя пазела за този момент. Не се замисли много. Майка му беше красива жена, малко странна с това нейно мълчание, но си я обичаше.

Когато Краси започна  да учи последната си година, една вечер се прибра и намери Мира в леглото. Извика лекар - започнаха нескончаеми прегледи, лежа в болница, оперираха я, той ходеше на ден по три пъти при нея, накрая си я прибра в къщи – отслабнала, едва можеше да си помръдне  ръката, не можеше да се храни и започна да гасне бавничко като свещица. Не се отделяше от леглото й Краси. Научи се да готви, да шета, да поддържа двора, изостави следването и все надничаше да види майка си. Премести голямото кресло в стаята й и спеше при нея, не смееше да я остави сама. Отваряше сутрин прозореца й широко - да влезе слънце, заливаше я с усмивката си, носеше й закуска в леглото и й помагаше да стане. Но Мира крееше и една нощ усети, че това е краят – отново видя оня Краси от младостта си, с дълбоките тъмни очи – като жив, да се протегне ще го докосне. Не разбра как започна да разказва на сина си истината за баща му – Краси мълчаливо слушаше и триеше сълзите си.  С пукването на зората майка му издъхна.

Късно вечерта  на вратата се почука. Краси, смазан от умора, отиде да види кой е – нали вратата беше отворена!  Сепна се когато видя мъж с прошарена коса, леко приведен.

- Кого търсите?

- Мира, Мира Атанасова…

- Кой сте Вие?

- Неин приятел, а Вие?

- Аз съм Краси, сина й.. Няма я, вървете си!

- Не, почакайте, аз трябва да я видя, моля Ви…

Краси влезе навътре, мъжът го последва и видя ковчега. Разрида се с глас и всички го гледаха в почуда, никой не го познаваше. Остана на погребението. Когато всичко свърши,  попита Краси дали може да остане у тях, но момчето беше съсипано и изморено, само махна с ръка и легна с дрехите. Сутринта мъжът беше направил кафе и закуска за Краси. Докато ядеше, скришом поглеждаше този мъж и се чудеше дали може да му има доверие. Тогава чу:

- Аз съм Красимир. Здравей, Сине!

Гледаше го с насълзени очи и разказа най-трогателната история - за голямата си любов  към майка му. Плакаха и двамата, а баща му повтаряше :„Как можах, само ден по-рано да бях дошъл, поне да я целуна жива, да знае, че цял живот  я носих в себе си ”!

Заживяха двамата – баща и син. В градчето се шушукаше, но постепенно това спря, хората свикнаха да ги виждат все заедно. Добър мъж беше – все помагаше и пари не искаше - на кого оправи запушена мивка, изгоряла инсталация, лампата в мазето. И все с тъжната си усмивка.  Петра най-много му се радваше – само тя знаеше за строшеното сърце на Мира и давещата я любов по този мъж, какви хубавци я искаха, не се даде на никого, не можеше. Краси се съвзе с помощта на баща си, върна се в Университета, завърши успешно, започна хубава работа, ожени се, роди им се момиченце, което нарекоха на майка му – Мира. Дядо Краси обичаше да му го оставят в къщата да го гледа. „Като не можах моята Мира да прегръщам, сега поне внучката ни да разбере колко много ги обичам и двете, тя носи нейното сърце и като нея е красива, като баба си...”

Когато Краси му каза, че ще заминат за Германия – търсят специалисти като него, той се сепна. Изтри с опакото на ръката си ъгълчето на очите си, изцеди усмивка и го потупа бащински по гърба.

- Разбира се, ще отидете, тук всичко си имате, но нека да видите свят, Мира да научи език, само пишете когато имате време, нали?

Изпрати ги на летището и се прибра в самотната къща.

Легна на нейното легло, снимката й беше в ръцете му, говори й дълго, много дълго, заспа на зазоряване. След три дена Петра го откри  изстинал в леглото на Мира…