В хола при Джъстин беше тихо. След обилната вечеря се бяхме поизморили. Бяхме утихнали и леко сънени. Арън си играеше с телефона си, Сара и Джъстин се бяха сгушили заедно, а аз и Саманта - Сам, бяхме седнали заедно на канапето и тихо си пиехме бирата и гледахме как огънят играеше в камината. Навън беше люта зима и вятърът беснееше. Само при мисълта, че ще трябва да се кача в колата си и да карам двайсетина минути до нас ме караше да потръпвам от студ. Но това беше след още един-два часа. Засега ми беше добре.

- Топло и уютно…- сякаш изказа на глас мислите ми Сам.

Погледнах я. Познавах ме се неотдавна - бяхме общи приятели с Джъстин - трийсет и нещо годишна брюнетка, с дълга коса и тъмнокафеви - почти черни, искрящи очи. Джъстин ми беше казал, че си има приятел, който вечно бил зает., така че не я закачах – в романтично отношение, така да се каже,  което пък доведе до това да водим що-годе непринудени разговори и да станем близки.

- Понякога има такива моменти, в които на човек нищо не му трябва, нали? Когато ти се иска мигът да спре, поне за малко, за да му се насладиш, поне за по-дълго. Мисля, че това е такъв момент. - казах дълбокомислено и отпих от бирата си.

- Да. Това е от моментите, когато на човек му се говори за смисъла на живота…не мислиш, ли, че когато си по-близо до “смисъла“ на живота е по-лесно да се говори за това, в какво се състои той? - забеляза Сам с усмивка.

Свих рамене, сбърчих вежди и поклатих глава:

- Може би, може би. За мен животът няма много смисъл, Сам. Или поне ако има, то той е доста труден за разбиране и надали ще го разбера преди да свърши. Трябва да сме реалисти. Животът ще продължи за мен още трийсетина година - по най-оптимистични прогнози, а после – е, после карай.

- По най-оптимистични прогнози казваш - засмя се Сам.

- Разбира се. Може да умра още днес. Нищо не е гарантирано. Но повече от трийсет години е малко нескромно да си давам. Трийсет години и после - най-вероятно нищо.

- Охо, още един атеист!

- Забележи, казах, най-вероятно. Не атейст. По-скоро агностик. Но и реалист. Повече агностик и по-малко вярващ. Ако има нещо след смъртта - супер, но човек не може да води живота си с надеждата за задгробен живот. Ако животът ти не е отвратителен, разбира се - добавих. - Но и тогава човек по-добре да осъзнае, че той е ще свърши някога и да се помъчи да направи нещо,за да живее по-добре. Дори и това да е някаква вътрешна философия, ако не може да има външна манифестация. 

- Защо?

- Ами ако Бог ние е дал живота тук, Той надали би искал ние да вярваме, че има задгробен такъв. Представи си, колко много неща пропускаме, мъчейки се да отгатнем, какво Бог иска от нас, в името на задгробния живот. Според мен, човек трябва да живее, все едно няма задгробен живот, сякаш може да умреш още утре. Така ще изживее живота си наистина, автентично.

- Автентично? Какво имаш впредвид? - попита Сам. Беше се навела към мен. Беше ѝ станало интересно.

- Имам впредвид, че много хора го карат на автоматик. Живеят без да се замислят как биха всъщност искали да живеят. Ходят на работа през седмицата - произвеждат някакво си нещо - каквото и да е там, а през събота и неделя консумират на свой ред. И не влизат в някакъв автентичен досег с нещата които наистина биха имали значение за тях. Животът не е само производство и консумация - като в еротичния сън на някои икономист.

- Е, какво е останалото?

- Хмм, изживяването на живота, с усещането, че ще свърши утре Виж, под автентичност имам малко в предвид истинския потенцял на човека. 

- Нима има такова нещо като автентичност? Нима има един малък Робърт в теб, автентичният Роб, който трябва да освободиш и да слушаш, за да водиш автентичен живот? - попита Сам. 

- Може би. Поне във  всеки един момент мможе би има един такъв Аз. Той е функция от много неща - от генетиката ми, от контакта ми с други хора, с обкръжаващата ме среда…

- Една моя приятелка е шизофреничка. Компенсирана е, много добро момиче. Чудя се какво означава автентичност за нея? - попита сериозно Сам. 

- Имаш в предвод въпроса кое е автентичното за нея - дали човекът, които е болен или който функсионира благодарение на лекарствата. Да съгласен съм, че в този случай, автентичността се размива. Все пак има нещо в нас което усещаме на определен момент, в определена ситуациякато автентичност. Може би човек трябва да улови такива мигове и да задълбае дълбоко. Или пък да реши, кое е автентичното му аз - поне за момента и да реагира спрямо него. 

- Не беше ли Ницше казал, че носим маски? Поне така ги нарича. Играем роли. И под всяка маска, има друга и под нея друга - и така и няма автентичност. 

- Хмм. Беше казал. Но Ницше не е началото и краят на всичко. Светът е прекалено сложен, за да се побере в спекулациите на един философ. Споменавайки Ницше, все пак той иследва идеята за Свръхчовека и за това да можеш да отхвърлиш традициите на своето време и да намериш нови разбирания в крак с времето. Не мисля, че той би имал нищо против идеята, че животът е краен и трябва да го изживеем пълноценно. Именно разбирайки, че е краен ни насърчава да измислим нови стойности, да си изградим нова стойностна система, така като Свръхчовекът на Ницше би направил.  - замислих се. Беше ми трудно да ѝ обясня без пример. - Нека опитаме нещо. Експеримент ако щеш. - рекох - Опитай да се самоубедиш - дори за момент идеята, за крайността на човека. Помисли си със всички сили, че животът ти е с край, и този край може да настъпи във всеки момент. Ще видиш,че е възможно да ти дойдат някои мисли. 

Сам се усмихна, облегна се на канапето и затвори очи. Скоро усмивката ѝ изстина. Тя  рязко отвори очи.

- Какво почувства? - попитах я.

- Странно... Първо ми беше трудно да си представя такова нещо - че няма задгробен живот. Вярваща съм. Но после си наложих - в името на експеримента, да кажем. После ме хвана страх. Един вид невроза. Уплаших се да не умра сега, на момента…после си помислих какво да правя ако живота ми свърши и няма нищо след това… - тя замълча.

- Е? - подканих я да продължи.

- Помислих си колко безмислен е живота ми - погледна ме тя изненадано. - Ако Животът е само това, тук и е краен, наистина живея, както каза на автопилот. Бих искала да права други неща.

- Какви неща?

- Наистина интересно е. В средата на това безпокойство, което усетих при мисълта за изтичащия живот ме обхвана и някакво спокойствие. Някаква изнамога. Желание да съм сама и да си помился, какво бих искала да правя от сега нататък. Едно е сигурно - не бих искала продължавам да работя от понеделник до петък. Искам да мога да съм сама, да помисля. - повтори тя.

- Ха! Така е! И при мен така се получи така. Искам да имам повече време - не, за да го консумирам за забавление - не ми се слуша музика или гледат филми или дори не ми се пътува. По-скоро искам да се самовглабя. Да помисля. Понякога мисълта ми намира убежище в идеята в схващането ,че има Бог и Ад и Рай, но се мъча да отхвърля тази мислъл.

- Не знам. Звучи ми много богохулно. Да се отхвърля Бог, дори само, за да живее човек по-пълноценно живот, даден му от Него...

- Чувала ли си фразата на Ницше - все пак ти го спомена първа -  “Не бих вярвал в такъв Бог, който не пее и танцува”?

- Чувала съм я, разбира се, но какво искаш да кажеш? - намръщи се Сам.

- Представям си, че каквото Ницше е искал да каже е, че шегата, виждаш ли майтапа между хората е толкова важна. Ние постоянно се шегуваме един с друг. Най-хубавите ни моменти са когато сме щастливи – шегуваме, се пеем и танцуваме. Според мен Ницше е бил срещу тази сериозност в религията - забелязала ли си колко сериозни са хората в църква. Той затова е критикувал Христянството. Но, мисля може би не е бил прав. Поне за Бог. Той може би обича да сме щастливи.

- Защо?

- Ами, както Достоевски отбелязва в една своя книга - Братя Карамазови, не е случайно, че Христос започва своите чудеса от това че прави водата на вино? Знаеш ли за това чудо?

- Разбира се. Канят Христос и Света Мария на сватба - бедни хора ги канят и нямат достатъчно вино…

- Именно. И Христос избира да направи първото си чудо именно там. Той иска хората да се напият - тоест да се веселят, да им паднат задръжките и да са радостни, да се чувстват свободни. Мисля, че Достоевски е бил прав в заключението си. Тоест един такъв Бог, който си пада по шегите и радостта на хората не би имал нищо против от такъв един експеримент - да си представиш, че живота е само тук и сега и може би …е, че няма Бог.

Сам замълча и ме погледна учудено. Усетих, че приятелите ни около нас също мълчаха. Бяха се заслушали в разговора ни.

- Роб, - каза Арън - ти малко ме обърка. Тоест казваш, че Бог ни е дал този живот, за да го изживеем, без да вярваме в него. Е да, но всичко в Библията казва да вярваме в Бог.

- Виждаш ли тук идва агностицизмът ми. Не казвам, че Бог не съществува, Не казвам и че съществува. Казвам, че не знам и че Бог ще ми прости - ако съществува, че живея така, сякаш няма задгробен живот. Ужасно ли е това?

- Неееее знам - проточи Арън. - Помислих си нещо за момент…на теб нали наскоро ти махнаха бенка?

- Да.

- Да не би от там да са те налегнали такива мисли? за смисъла на живота, затова ,че имаме един живот и така нататък?

- Точно така. Когато човек се изправи пред възможността животът да свърши, той или става по-религиозен и заравя глава в надеждата за задгробен живот или пък започва да си мисли - ами ако няма такъв живот? Как изживявам това, което имам? Колкото и малко да ми остава. Правилно ли, пълноценно ли живея? Виж, едно нещо ми е ясно хората обичат идеята за съществуването на Бог по две причини. Предполагам са повече, но тези май са основните. Поне според един екистенцялист, наречен Камю.

- Чел съм Камю - каза Сам. 

- Да, според него хората вярват в Бог, защото им дасва основата. Законите затова как да живеят. Вярата им дава основа. Без основа живееш в състояние на определена невроза, един вид разбираш, че си свободен да правиш каквото си искаш, че няма никакви закони там от Отгоре. Идеята за такава пълна свобода малко или много не може да не те разтрепери. Хората предпочитат да не са свободни, а да си имат закони, правила по които да живеят, традиций, табута, какво ли не. Схващаш нали?

- Каква е другата причнина? - попита Сам.

- Другата е идеята за справедливост. Животът без Бог не е справедлив. Дори идеята за справедливост е безмислена. Хората се надяват, че Бог ще накаже лошите и ще възнагради добрите. Но животът - поне според Камю - не е справедлив - ни най-малко. Неща се случват и добрия човек го тръшва рак, а лошия си живее щастливо. Ей така, няма справедливост. Това е трудно за приемане. Тези две концепций. Затова, хората се връщат към религията. Иначе изпадат в безтегловност. 

- Мисля, че Камю, говореше за самоубийство, в тази линия на мислене? - рече Сам. Тя стана и отиде до хладилника в кухнята и взе бутилка бира - Искаш ли една?

- Да. Има ли тъмна бира?

- Нищо специално. Само Guiness. - каза тя след като погледна 

- Е да, дай от нея. 

- Та за самоубийството. Доколкото си спомням той говореше за тази невроза - че може би няма Бог, че няма отговори, че си свободен и човек го избива на това да иска да се убие - още повече, че няма да има наказание за това в задгробния живот. 

- Разбира се, говори за него, но казва, че човек трябва да го преодолее и да се научи да живее в това състояние на леко безпокойствие. Той споделя и нещо за “филоспсфското самоубийство”  - в смисъл, че вярвайки, че има някакви отговори на живота и скривайки се зад тези псевдо-истини, човек избира наистина един вид самоубийство. Той телом може да живее дълго, но не и вътрешно, тъй като се затваря за света с цялата му плетора от възможности, с цялата възможност за свобода, която съществува.    

- Имах един приятел - отдавна не съм го виждал, какво ли стана с него, не знам - обади се Джъстин от другата страна на стаята. -  та той искаше предварително да му направим погребение. 

- Погребение?

- Да като Том Сойер - нали си спомняш - когато отива на собственото си погребение?

- Спомням си мъгляво. - отговорих.

- Не знам. Много зловещо е, разбира се да отидеш на собственото си погребение, но предполагам, че е и много освобождаващо. Като прероден си. Приятелят ми го организира в къщата си. Имаше голям двор. Събраха се сума ти хора. Той беше подготвил и презентация. Със снимки и песни.

- Чак пък песни. - засмя се Сам.

- Да. Зад себе си прожектираше снимки от живота си. И имаше къса реч. Каза: ”Не знаем какво е преди и след, но знаем това което е сега. Сега е единственото, което имаме”. Не съм запомнил останалото. Бях доста пиян - той изрично настояваше да го изпратимм пияни до козирката. Спомням си, обаче, че песента, която свиреше, докато казваше речта си беше от Аризонска Мечта - казва се “7/8 & 11/8”. Мисля, че е подходяща - музиката е като - все едно душата напуска тялото и се възнася - и къде отива - някъде ли или просто се дезинтегрира не знам. Когато свърши всичко, половината двор бе пълен с пияни хора, които бяха изпопадали, кой-къде падне. Спомням си, че приятелят ми си взе един куфар от къщата. Попитах го :

- Къде отиваш?

- Да живея!

- А къщата?

- Продадох я. Купих си по-малка. Не ми трябва голяма къща. Само е главоболие. Напуснах си работата. Не ми трябва кариера. Работя на половин работно време в друга компоания. Така просто имам повече свободно време.

После си замина. Не знам къде отиде. Не съм чувал от него оттогава.

- Сигурно не ти е бил голям приятел - щом не ти се е обадил - отбеляза Арън.

- Идвало ми е на ум, мерси, Арън. - рече леко ядно Джъстин.

- Това ли е то - да имаме повече свободно време, според теб, Роб?

- Мисля, че е много важно нещо. Поне, когато е възможно. На някой места по света човек не може да не работи пет дена в седмицата, но тук, в Америка, не знам защо това е необходимо. Мисля, че много хора работят на автоматик, за да си купят после с парите неща като да речем - iPhone - то това сега е символът на консуматорското общество.

- Да, всеки прави така. - отбеляза Сам.

- Разбира се, но това, че всисчки го казват, означава ли, че е правилно? Че наистина ще ти донесе шастие. Е може би за малко, но после удоволствието отминава, омръзва ти. Заслужава ли си да следваш тълпата, обаче? Само ако си помислят колко повече има в живота от това да се купуват и консумират неща.

- Имай впредвид, че икономиката ще зацикли ако не се купуват боклуци. - намеси се в разговора Сара - За да съществува това “Консуматорско Общество”, което всъщност се нарича капитализъм, хората не трябва да почиват. Те трябва да произвеждат и да консумират нон-стоп. Не става да си на половин работна работа и просто да консумираш по-малко. Ако достатъчно брой хора се осъзнаят и го направят това, цялата система ще рухне. Така че, ако си открил разковничето, то то е само за индивидуално ползване. Не го споделяй с достатъчно голям брой хора, че ако вземат да следват съвета ти ще падне Капитализмът и ще усъмнем с нещо различно, което може и да не ти хареса. - допълни тя с усмивка.

- Е, не мисля, че аз ще съм този, който ще събори капитализма. Само си говоря. Кой ли ще ме чуе. - казах аз. - Все пак е вярно, че капитализмът е съществуване в постоянно движение. Ако не се движи напред ще зацикли. Спомнете си 11 септември. Хората се стреснаха. За два-три дена никой не искаше да се качва по самолети, да ходи извън вккъщи. Иконокиката зацикли. Това беше интересна демонстрация на капитализма в действие - пардон, бездействие. Започна риск за истинка рецесия. Даже Буш се появи е реклама за въздухоплавателни компаний, Джулиани - кметът на Ню Йорк се изтъпанчи по телевизията и призова хората да извадят кредитните си карти и да започнат да харчат. Да, капитализма не може да съществува без постоянно пройзводство и консумация. 

- Тоест твоята идея за човекът, който - отбеляза Сам - така да се каже стои ан брега на езерото и размишлява, така да се каже, който е “Събуден” - като в Матрицата - е несъвместим с капитализма. 

- Предполагам да. 

- Е какъв друг социално-икономически строй предвиждаш? 

 - Такъв, в който хората пройзвеждат и консумират по-малко и имат повече свободно време - да учат, да се самоусъвършенстват, да станат политически грамотни и по-отговорни за съдбата си - която зависи само от тях, разбира се. Не знам как се нарича такава политическа система. Всъщност имам няколко идеи, но стана късно. Може би ще си поговорим пак следващия път?

Взех си довиждане с приятелите си. Беше станало време да си тръгвам. Качих се на колата си и подкарах към вкъщи. По улицата се стелеше сух сняг, гонен от вятъра, който намаляваше видимостта. Замислих се за кой път за последната седмица за живота и смъртта. Ако изпуснех волана, всеки момент можех да приключа - с мисленото и живота. Мислех си добре ли съм го изживял. И ако не съм как бих искал да изживея остатъка. Не знаех как, но въпреки това бях щастлив. Чувствах се свободен. Усещах, че ако и да нямах всички отговори, поне бях зачеркнал някои от грешните. А от сега-нататък - напред по заснежената улица, в бурята и студената нощ.

-