Болно му беше да я гледа такава хубава.

     Чудно нещо – с годините обикновено човек се променя. Не беше чувал тази промяна да е за добро, а и от собствен опит знаеше, че нищо не става по-хубаво с напредването на възрастта. Недостатъците стават по-отчетливи, характерите се заострят, въпреки че мъдреците твърдят обратното. Всъщност и мъдростта не винаги идва с годините, напротив: някои като старци стават по-луди, отколкото са били на младини.

     Сега му се струваше, че е без значение дали това е точно така, защото несъмнено промените настъпват – независимо дали го желаеш или не. При нея също бяха настъпили – тялото ѝ, макар и още стегнато, беше наедряло и формите му изпъкваха още по-предизвикателно. Косата, дълга и пухкава преди, сега беше накъдрена и се стичаше върху раменете ѝ като водопад. Малки бръчици украсяваха краищата на зелените ѝ очи, като придаваха завършек на заобленото лице – загадъчен и някак весело уморен. Беше пълна с енергия и по походката ѝ, кокетна и игрива, личеше, че не е сама, а и как би могла да бъде.

     Не усети как тръгна след нея.

     „Дали я ревнувам?”, помисли си, като внимаше да не стои точно зад гърба ѝ, а да се движи по-плътно към стените на къщите, за да не бъде забелязан веднага, ако тя рязко се обърне.

     Ревнуваше я, разбира се. Но точно това чувство е най-болезнено за признаване, по-трудно е дори от това да приемеш факта, че си хлътнал до уши и няма излизане. Ревността е израз на самопреценката, че другият е по-добър от теб, че не си го заслужавал, че е успял да надмогне раздялата или високомерието ти. А да констатираш убедено и хладнокръвно, че сам си причинил болката си, при това воден от надменност, непредизвикана от другия, е всъщност признание, че си тъпанар.

     Тя наистина се обърна рязко, но не за да провери дали някой я следва, а за да се огледа и да пресече булеварда. Затича се леко и роклята ѝ – цялата изрисувана с едри цветя, се уви около бедрата –. Носеше обувки на токчета.

     „Как ли тича с тях?”

     Изчака да завие зад ъгъла и да се скрие от погледа, после и той навлезе в платното на улицата, за да пресече. Подскочи като от пружина, който в ушите му гръмна клаксона автобуса. Уплаши се и се върна – за малко сам да се бутне в голямото возило. Чу как шофьорът го напсува. Ето – пак щеше да си причини нещо лошо съвсем самичък, без чужда помощ, както стана с нея. Разделиха се, защото нещата не ставаха нито по начина, който искаше тя, нито така, както предпочиташе той.

     – Защо непрекъснато спорим за едно и също? – питаше го Румяна.

     – Защото – отговоряше той. Обожаваше този неопределен отговор.

     – Защото просто няма за какво друго да спорим, нали?

     Беше права, разбира се. Всъщност спорът беше един и никой не го повдигаше нарочно. И двамата не бяха готови за семеен живот.

     – Не е затова – казваше важно и палеше цигара в кухнята, за да я дразни. Румяна мразеше тютюневия дим и го молеше да пуши на терасата – нещо, което той правеше в изключително редки случаи. – Не е. Друга е причината.

     – Ще бъдеш ли така добър да ми я...

     Той се смееше, когато я усещаше нервна. Тогава тя ставаше още по-хубава, нервите и вълнението ѝ избиваха петна по шията ѝ, а леката руменина по бузите ставаше алена. Кожата ѝ се опъваше, гърдите ѝ започваха да подскачат и на него му се струваше, че дори зърната ѝ стават по-големи. Винаги му се искаше в такива моменти да я награби, да я превие като храст под напора на вятъра, да я разцелува ненаситно, глубо и алчно и после да я обладае безмълвно и яростно.

     А сега вместо това обясняваше бавно и важно, докато бълваше кръгчета от устата, извита като дупка на кладенец, че причината да спорят е в несходствата на характерите им.

     – Това е банално – кимаше отрицателно тя. – Противоположностите обикновено се привличат. Повечето двойки имат различни характери. Това е номерът. – Румяна се хващаше за главата, сядаше до него в кухнята и въпреки дима отведнъж се отпускаше и дори не отваряше вратата, за да проветри. Просто притихваше, примиряваше се.

     Ето тогава той изведнъж ставаше гузен. Знаеше, че се е държал като ненормален, но не защото не е такъв, а защото е искал да го прикрие. И когато в края на споровете им се оказваше, че глупостта му е очевидна и непредизвикана, той вече осъзнаваше своето безсилие да се скрие зад думите. И зад истината, че губи играта. Разбираше го и от тъжните истории, които Румяна понякога му разказваше в края на кавгите им – така, хванала се за главата и вперила тъжните си зелени очи в покривката на масата, седнала до него, близка, но студена и безразлична:

     – Имам една позната – говореше бавно и тихо, а той усещаше, че тя не държи да бъде чута, – тя е луда. Наистина е почти луда. Нещо смахнато има в нея, импулсивно, несвързано, несъответно... не зная как да го опиша. А е съвсем добричка иначе, само дето заради непостоянството си не го показва веднага, трябва дълго да бъдеш с нея и чак тогава ще я разбереш, настроенията ѝ се менят по три пъти в продължение на половин час. Но е свестна, отзивчива, чувствителна, приятелките сме от... Няма значение.

     Той я слушаше. Нейните истории понякога не му говореха нищо. Просто банални случки, в които тя намираше вероятно някакъв далечен, непознат за него смисъл, силует на истина, нюанс, спускаш невидима паяжина към състоянието на емоциите ѝ. Понякога цели дни и нощи размишляваше какво точно е искала да му каже с разказаната случка, но когато така и не успяваше да разгадае енигмата, още повече се ядосваше и убеждаваше себе си, че е бил прав да се държи зле с нея.

     – А мъжът ѝ – продължаваше Румяна без да вдига главата си, – той е пълна противоположност. Виждала съм го няколко пъти. Висок, строен красавец, спокоен, с преждевременно побеляла глава, но иначе с буйни съдрици, като портрет на Леонардо, винаги облечен елегантно със спортни костюми и с ленени обувки. Стилен мъж, привлекателен.

     Естествено, тези подробности го дразнеха. Но нямаше как. Това детайлно описание на външността на непознатия мачо вероятно трябваше да има отношение към случката.

     – И говори бавно, увлекателно, убедително. Изслушва я, въпреки че това съвсем не е лека работа. Веднъж, беше преди около година, излязохме заедно с нея да пием кафе по женски. Естествено, запиляхме се по магазините и забравихме за какво точно бяхме излезли. Тогава той ѝ се обади. Каза ѝ нещо мило. Тя се изчерви и натисна силно телефона до ухото си, сякаш искаше да чуе дъха му; после тихо му отговори по същия начин. Опитах да се отдалеча, за да си разменят интимностите в мое отсъствие, но тя ми даде знак да остана. Какво правя ли, каза му щурата, ами в момента ми купуваш гащички. Наистина се бяхме забили в един магазин за бельо. Беше твърде скъпо за мен, но тя вече си го беше навила на пръста и смяташе да купува. Ще ги видиш пъви тези гащички. Гледах я отстрани и ѝ завиждах. Тя беше луда, щура, отвеяна жена. А той беше почти благородник – спокоен, мъдър, уравновесен. Какво ли ги свързваше? Очевидно онова, което стоеше в краищата на характерите им.

     Запомни тази история не защото беше изключителна, а защото тя я разказа толкова тъжно и смирено, със сърце, разбито от нещо, уморено, усетило вече безсмислието на съвместния им живот. На живота с него.

     Разделиха се след няколко месеца.

     И решението им като че ли се оказа правилно и за двамата, поне в началото. Изведнъж всеки от тях усети удовлетворение от липсата на другия. Румяна не му се обади повече. Той също не пожела да набере номера ѝ. Минаха повече от три години.

     В мрачен пролетен ден като този той предпочиташе да си стои вкъщи, да пие чай и да чете. Или да гледа филми. Рядко ходеше в кантората, защото напоследък клиентите му го избягваха. Беше станал сприхав, а вероятно винаги е бил такъв, просто с напредването на годините... Така де. Променяме се. Ергенският живот му се отразяваше все по-зле, но той мислеше обратното. Усещаше, че започва да пие повече, отколкото сам смяташе за приемливо, а цигареният дим стана част от обстановката не само в кухнята, а и във всички стаи на някога общия им апартамент.

     За да не се отдава на вредните си навици, започна да прави дълги разходки. Безцелни. Понякога чертаеше преходи с формата на елипси, друг път на кръгове – като тези, които обичаше да изпуща от устата си, докато пуши; елипсите бяха контури на маршрут през парка чак до зоологическата градина, от там хващаше автобус за към вкъщи; кръговете започваха от парка, минаваха през площада на града и пак се връщаха там, откъдето бяха започнали. Този мрачен и топъл пролетен ден той видя Румяна точно по средата на своите безцелни кръгове – в центъра, до стария запуснат фонтан, облечена с рокля, която той не беше виждал, променена, разхубавена и още по-секси от времето, когато бяха заедно.

     Това го влуди. Три години се опитваше да не мисли за нея и три години съзнанието му напук правеше точно обратното. Все пак, отсъствието ѝ го успокояваше донякъде, защото се надяваше, че може да е умряла, да се е разболяла от мъка по него или в най-лошия случай да се е омъжила за друг. Което и от трите да беше вярно, вършеше добра работа да замъгли истината и да послужи за оправдание, че всичко е наред и няма как да бъде по-добре. Просто не са били един за друг, това е. Случва се. Нищо ново под слънцето.

     А сега сърцето му рипна жигосано, сякаш се беше скрило под завивката на спомени, отнели му привичното неспокойствие и причинили измамна, но уютна монотонност; разлупа се и започна да бие като часовник, слял в едно стрелките на съдбата. И само секунда след това, когато ударите го заблъскаха отвътре, сърцето му се сви от болка, кислорода не му стигаше, отеснели му бяха гърдите. Превит от внезапната болка, той вървеше след Румяна машинално, с моторна походка и се мразеше, че прави това. Ревността – този подъл издайник на безсилието, го водеше за носа и за малко да го блъсне в автобуса на улицата. Видя в страничното огледало разяреното лице на дебелия шофьор, който не спираше да го ругае, и след като машината отмина, се огледа внимателно – първо надясно, после наляво. Трафикът беше интензивен, как беше успяла Румяна така леко да пресече булеварда преди малко? Повървя малко нагоре покрай улицата, стигна до една пешеходна пътека и пресече бързешком. Обектът на преследването му се беше отдалечил твърде много. Намери ъгъла, където я мерна за последно и почти се затича надолу по тротоара.

     Видя Румяна в кафенето на открито, съвсем наблизо. Седеше на малка кръгла маса с бяла покривка. В средата върху зелена хартиена дантелка имаше малка вазичка с едно-единствено цвете в нея. Много повече и по-красиви бяха цветята, жълти орхидеи, в ръцете на елегантния изправен мъж със спортно сако, бяла коса с буйни къдрици като от портрет на Леонардо; той сведе глава и поднесе букета пред зелените очи на дамата; тя не скри възхищението си, зеленото попиваше жълтото и очите се присвиваха от удоволствие, малките и ситни бръчици в ъгълчетата се навлажняваха възбудено. Двамата седяха на масата и просто се гледаха, не говореха нищо. Сервитьорът донесе ваза и записа поръчката.

     Ударите на сърцето му вече кънтяха. Прииска му се да лисне дъжд като из ведро, бездруго от сутринта се канеше, да попилее тази лигава идилия пред очите му. Обаче не – просто си беше мрачно. Досети се, че това трябва да е мъжът от историята, която Румяна му разказа в кухнята, отчаяна и обезверена в смисъла на връзката им. Очевидно този коцкар, уж мъдър и скромен, все пак се е разделил с любителката на скъпите гащи, онази лудата и щурата, и сега... Сега протягаше ръка, за да прикани Румяна да му подаде своята.

     Спря навреме, застана на място. Не искаше да бъде забелязан. А и не можеше да гледа повече.

     Видя достатъчно. Болката вляво се усилваше и търнеше.

     Беше му време да продължи по своя кръг обратно – от центъра към парка, за да свърже двата края на неизменната ергенска разходка; същите тези краища на противоположностите, които сливаха несходните характери в общо светло чувство. За тях говореше Румяна в кухнята.