11.

Йоан трепна и се ослуша...

Тишина...

Но някакво предчувствие го накара да се вгледа в тъмната зала. Усещаше нещо зло. И по-лошо – усещаше страх...

До входа трябваше да има двама пазачи. Но на леката смътна светлина, проникваща отвън, не се виждаше човешка фигура. Само две купчини – парцали ли, боклук ли, трупнати до огромната желязна врата...

А към неговия трон – към съкровищата от храна, бавно пълзеше сива сянка. Тихо, като нощен облак...

Йоан се отпусна настрани и зачака. Камата вече беше в ръката му, палицата до него. Не беше пръв опит някой да заеме мястото му. Вече два пъти някой от групата пробваше... И завършваше в подземния канал...

Сянката се поизправи и рязко приседна... Така изглеждаше отдалеч. Всъщност, Йоан с два бързи меки удара подсече нападателя и се тръсна отгоре му. Оня замря. Усещаше острието на камата под брадичката си. Въпрос на мигове беше кръвта му да рукне от прерязаната артерия...

Йоан леко, макар и трескаво, смъкна тялото му от постамента. После го повлече към старата желязна врата, водеща към скрития тунел. Опря го на ръба на канала, наведе главата над водата. Пленникът се отпускаше под острието на камата. Когато усети, че оня вече полувиси, Йоан се приведе към лицето му.

Беше тъмно, но той добре се ориентираше навред. Иначе как щеше да е оцелял...

Не се изненада. Под камата се виеше по-младият беглец. Пип. Йоан се наклони почти в ухото му:

- Защо?

Пип захленчи много тихо, едва чуто. Което устройваше Йоан – трябваше да разбере какво става и да избере пътя си.

Пип зашепна, че изнасилили жената – не се сдържали. После избягали, защото знаели какво ги чака. Но след час попаднали в друго село. Където имало хора и с пушки. Заклали другаря му, а при гледката Пип веднага разказал кои са и отде идат. Оказало се, че новото село е просто част от нападнатото, само че отделено от него с овраг. И жителите, като чули шума, усетили бедата, събрали се и тръгнали на помощ...

Йоан разбра, че навреме са се махнали. То затова и оцеляваше – бързи удари, бързо оттегляне. И – никакви свидетели...

Само дето този път бяха оставили. Пип. Който веднага признал всичко на ония. И предложил да ги доведе в скривалището на Йоан. Накарали го да убие двамата часови, които били лесна жертва. Видели го, мислели, че се връща от някаква задача, умрели бързо под ударите на ножа му.

Искал да убие Йоан и да прибере дрехите и оръжието му, но...

Това беше последната му дума, тихо преминала в гърголещо хъркане. Йоан го отпусна, трупът се смъкна по бетонната стена и водата го отнесе.

Беше късно да се съпротивляват. Враговете със сигурност навлизаха в залата. И всеки си избираше спящ противник... готвеше се да нанесе смъртоносен удар...

„Който каквото” – сети се той за своето Евангелие от Йоан.

Жал му беше малко за Драко, но... Много време бяха заедно, време беше да изчезне от живота му...

Нейде наблизо се чуха глухи удари. Йоан разбра – ония убиваха спящите и само върховете на оръжията, проникнали през телата, с почукванията по пода обявяваха нечия смърт.

Наведе се, попипа скрития на кръста му пистолет, прибра камата в увитите на десния крак кожи, почти безшумно се гмурна във водата.

Тя го понесе – спокойно, бавно, нямаше някогашното напрежение, не излиташе изпод въртяща се турбина...

Ония със сигурност щяха да се чудят де е изчезнал страшният водач, щяха да намерят канала, но надали щяха да се сетят накъде отива той. Малцина биха се гмурнали под каменната стена, за да разберат защо изчезва потокът...

Йоан го беше направил почти веднага след настаняването тук. И беше доволен – откри втори път навън. Запази го за себе си, на останалите обясни, че водата го тласкала напред, но нямало изход и едва успял да се върне...

Извади глава, пое въздух. Вече беше в малката зала. Можеше да изчака няколко дни – щеше да гладува, но не му беше първица. Обаче, от опит знаеше, че бързото бягство в първите минути е най-полезно. Докато огледат убитите, докато се замислят де е човекът им, докато разберат, че и вождът го няма...

Йоан трябваше да е далеч...

Пое въздух и пак се гмурна...

12.

Измъкна глава над повърхността внимателно. Много внимателно. Ако в реката бяха останали видри, можеше да го вземат за някоя от тях. И то при много, много съсредоточено вглеждане.

Бавно завъртя глава. Много бавно. В предутринния мрак не се забелязваше нищо особено. Реката – дори тук, в най-дълбокото място, плитка и замряла, още додремваше. Лек унес на умиращ.

Риби не пляскаха – отдавна бяха оредели дотолкова, че видяна рибка беше рядкост, да не говорим за уловена. Птици не се опитваха да върнат света към ежедневния стрес. А за шумолене на приближаващи водопоя животни нямаше защо да се споменава...

Благодарение на тази тишина Йоан ги усети. Не видя, не чу, не надуши. А усети. Някъде зад вира, до увесилата протяжни клони над водата стара, напукана върба. Там бяха...

Той се потопи до носа. И се остави на течението да го отнесе към брега – на двадесетина метра от върбата. Излегна се в тинята и замря. Усещаше ги. Врагове...

Като гърчещ се червей се заизвива в мокрите прегръдки на калта. Изтегли се на сухото, но не се изправи. Нямаше начин водата от дрехите му да не капне или дори потече. А това щеше да привлече вниманието на ония...

Да, врагове бяха. Едно, че вечерта не беше изпращал постови в района, второ – всеки, абсолютно всеки, комуто нямаш доверие, е враг. Още повече този, комуто си се доверил...

Новият свят изискваше смърт за живот. Искаш ли да живееш – за сметка на друг е. А най-често на други...

Претъркули се веднъж, два пъти... Стигна някакво полуизгнило дърво и замря зад него. Сега ония бяха на две ръце разстояние. Различи сенките им върху старата върба. Двама. Лесна плячка за човек, изкарал толкова години в джунглата на новия свят. И трудни противници – защото явно и те не бяха дошли с машина на времето от оная безгрижна епоха, когато дори влюбена пубертетка можеше да се разхожда сама с велосипед до селото на мързеливия и очакващ я наготово любим...

Останалото беше лесно. Учудващо лесно, помисли той, когато разглеждаше екипировката на двата трупа, проснати пред коленете му. Бяха въоръжени – и то много. Имаха пушка!

Йоан се приведе и се взря в нея. Помнеше типа – полуавтоматик, с десетпатронен пълнител. Лъскава ложа, дори имаше здрав ремък. Претърси труповете, свали здравите и сухи дрехи, преоблече се, смени обущата си с големите яки обувки на по-едрия. Разгледа чантата им – три пълнителя, парче домашен хляб, сушено месо, кожи за краката, платно за ходилата. В тая торба прибра дрехите си – ще изсъхнат, ще послужат. А и не биваше да оставя следи. Нека се почудят още малко къде е изчезнал...

Размаха сух клон по пясъка и се скри в тъмнината, влачейки го подире си. Ботушите на дребния не взе. Едно, че нямаше да му станат, второ – отдавна се беше отказал от подобни остатъци от цивилизованото минало. Джунглата изискваше удобство, а не фръцльовщина и красота...