Аз не съм сам тук на тази беседа за мириса, поднасян от бриза и стоманената повърхност на морето. Повечето разказвачи са пристигнали преди виделината, заедно с обедната ленивост или в спокойствието на следобеда. Превзели са аудиторията си с неумела, но непринудена епизодичност. Разказите им започват с размаха на пръчките - силен и стремителен. Преди това са развили някой спомен за стръв на стръвните риби. Омотали са кордата около него и хитро са боядисали спомена в краска на изгнила чувственост. На тази стръв биха закачили само някоя риба „Куко”. Знам, че не са тук заради рибата, но актьорската им игра на „рибари” е потресаващо лоша.
„Морето няма да им отвърне с аплаузи” - мисля си. „Ще погълне разказаното, ще си поиграе с плувката и толкова”. Те не чуват. Разказват тихо. Понякога забравят да се слушат, което не е добре за разказвача заради рутината, която прави увлекателното тежко за стомаха.
Разказвам за самотни разказвачи, но сега съм едно с морето, едновременно поглъщаме почти неул ...