Аз не съм сам тук на тази беседа за мириса, поднасян от бриза и стоманената повърхност на морето. Повечето разказвачи са пристигнали преди виделината, заедно с обедната ленивост или в спокойствието на следобеда. Превзели са аудиторията си с неумела, но непринудена епизодичност. Разказите им започват с размаха на пръчките - силен и стремителен. Преди това са развили някой спомен за стръв на стръвните риби. Омотали са кордата около него и хитро са боядисали спомена в краска на изгнила чувственост. На тази стръв биха закачили само някоя риба „Куко”. Знам, че не са тук заради рибата, но актьорската им игра на „рибари” е потресаващо лоша.

  „Морето няма да им отвърне с аплаузи” - мисля си. „Ще погълне разказаното, ще си поиграе с плувката и толкова”. Те не чуват. Разказват тихо. Понякога забравят да се слушат, което не е добре за разказвача заради рутината, която прави увлекателното тежко за стомаха.

Разказвам за самотни разказвачи, но сега съм едно с морето, едновременно поглъщаме почти неуловимия сюжетен егрегор. Самотните разказвачи са с поглед направо, в линията на хоризонта, но там не виждат перспектива. Гледат навътре. Зениците им се разширяват, сякаш реагират на тъмнина. Спускат по отвес вертикала на изживяното си минало и безсъзнателно потискат паренето в очите. Тук на платформата от бетон те стават разказвачи и оставят настрани въдиците си. Времето не ми позволява да слушам, но мога да усетя техните думи.

Егрегорът ме потиска. През един видях, че най-големият му враг е той самият и усетих ужас в душата си. Към втори все с упрек близките са гледали и той сега прикрива страхливостта си със студеност и безответност към общуването. Жално ми стана. Разказвачите използват плитчините, където плуват отскоро, а дълбочините на миналото избягват. Пропускат семейната обич, като единаци в клетка се чувстват, а не са сами. Няма нито един вдовец. Всеки е посрещан от жена в дома си. Овехтели и остарели, чувства. Страстта сякаш никога не е събличала дрехите им. Препускат през кадрите с първите интимности, пазят се да си спомнят желанията. В тъмен кът са ги сврели, някъде в периферията на паметта си. Към детството въобще не достигат. А то е било! Били са игриви. Разказват в полу-празно отрицание с пълно със забранени участъци сърце. Грозни са разказите им. Пречупени са ръцете и гърбовете им. Усмивките им се разпадат и лъсват челюстите, изваяни от бриза и  скърцането със зъби.

Морето е там. Слуша скърцането, а бризът милва голото му теме. Все още е ненаситно към думите. Аплаузи няма. Само крясъците на гларусите подиграват лошите актьори.

Мятанията на гларусите във водата засищат повече от игрите с плувката.

Самотните Разказвачи танцуват. Правят го винаги след като привършат разказите си. Танцът наподобява сухите и бавни стъпки на рибар, прибиращ се при жена си...