Селото на щастливците

           Беше някъде към шест вечерта. Навън се стъмваше. Стоях в една книжарница и очите ми опипваха нахално рафтовете с книги. Не знаех какво точно ми се чете, исках книжарката да ме остави да се разхождам спокойно без да ми задава въпроси от рода: "Определен автор ли търсите?" Или: "Какво обичате да четете?" Наистина, ако тя започнеше да пита – не знаех какво да ѝ кажа, че търся, но със сигурност знаех какво не търся. И това е напредък, мъмрих си под носа, а жената зад щанда сякаш ме чуваше или четеше мислите ми. Очите ѝ трепкаха зад очилата, които проблясваха срещу компютъра в розово, докато острите ѝ пръстчета щракаха по клавиатурата. 
Пред жената в сладкарницата се чувствах по същия начин и не знам защо, когато ме попиташе:" Какво да бъде?" – винаги избирах нещо апетитно, което впоследствие се оказваше, само на пръв поглед апетитно и веднага след като  го вкусвах, го усещах прекалено сладко, чак ми ставаше зле – с небалансиран вкус, като торта с течен шоколад, а вътре пак шоколад и стафиди, или каламари плуващи в глюкоза – за сметка на ядките вътре, или еклери вместо с крем – със сметана и т.н. Затова и сега не исках да правя грешки, търсех баланс, може би някаква комбинация от сладко и солено в редовете. Дърпах една след друга книга, след книга. Беше залято с автори, любовни сюжети и красиви корици. И не знам защо, вече напълно замаяна от надписи и заглавия се обърках и съвсем неволно преместих поглед върху глобуса отразяващ се в мътната витрина на книжарницата. До него бяха наредени различни карти. Имам слабост към тях и вкъщи съм натрупала всякакви с идеята някой ден да обикалям света.  

 Започнах да ги преглеждам  една по една и след малко ми се мярна тази на България. "Ама че пропуск, – възкликнах наум – имам всякакви, освен на България. Това е, което търся" – реших на мига, докато я издърпвах от купа. Продавачката като че ли отново прочете мислите ми и, когато ми се усмихна, взех картата, платих я и излетях от книжарницата. С нетърпението на пътешественик я разопаковах в движение и се качих в колата. Навън беше тъмно, ръмеше плах дъждец, а хората преминаваха покрай колата и не ме забелязваха. Заслушана в тишината, затворих очи. 

Като старо, неотворено писмо, съзнанието ми започна да се ровичка между годините и изведнъж като грохотна вълна ме заляха спомени. Спомени ухаещи на окосена трева, на цъфнали овошки и люцерна, на жълт кантарион, на горски хлад с мирис на борови връхчета, на стари къщи с дъх на камък... Почти невъзможно ми беше да спра дотук с изброяването, но ще го направя само за да разкажа какво установих след минута. Разгърнах я и я сложих на коленете си. Карта на България. Светнах плафона над главата си. Започнах да го издирвам по картата, но колкото и да се взирах, селото, в което живях няколко незабравими години, не беше отбелязано. Това специално за мен място, липсваше. Нито с малки, едва отличаващи се буквички, нито с главни, нито дори с точка. Беше изчезнало. "Трябваше да се гуши ето тук – почти до границата на България с Македония" – мърморех си сама и сочех с пръст. Трябваше да бъде маркирано в източните части на Осоговската планина, но не беше. Също като някой изгубен гроб на скъп роднина, отгледал домочадието си, късайки залък от устата си, ала забравен и изчезнал в нищото. 
Като за утеха си казах, че и в книжарницата и в пиратските карти, съкровищата са били закътани и не се виждали с просто око, но понеже тук не става дума за богатства в прекия, звънтящ смисъл на думата, затова реших да  преименувам това необикновено място по мой си начин, който напълно да отговаря на душевното му състояние  тогава. Извадих химикал, направих малко кръгче и до него – покрай наблизо преминаващата река написах: Селото на щастливците. 
 
Закътано в чукари и ливади, то и сега ми проговаряше от някоя къща с пресипнал глас на старец, събиращ в себе си мъдростта на поколенията и съзидателната сила на природата. И като се сетя за онази дива дъбова гора и за най-зелените ливади, все ми изплуват очите на дядо. Хлапашки очи. С изумрудени отблясъци, влажни и великодушни.
Сутрин, в ранни зори е клекнал зад менчето с мляко, псува овцете в обора и ми подвиква зад стената на дама, но защото му е трудно да ми каже цялото име, ме нарича Сийка, изваждайки едно "й".
-  Сике, виж дали има сено и слюда. 
- Няма дядо. – отвръщам зад кравата, опитвайки се да не вдишвам от острата миризма на кравешки фекалии. 
- Па, като нема, сложи ѝ. – обажда се зад овцата, докато млякото пронизва със звучни стрели меденото менче.
Вечер след като си натопи подпухналите крака в студената вода, псува разсъблечените актриси от телевизора.
- Капинари-минтинари. – възкликва и вдига ръка – Лажат тия, мани ги бръже. – и аз бързо сменям канала. 
- Сике, имаш ли си веке любовник? – ме пита съвсем неочаквано един ден, докато му нося сладкиш. 
Става ми неудобно. Иска ми се да не съм го чула добре, защото той фъфли без ченето и дори, когато произнася името ми се чува като Фике, но от строгостта в израза на лицето му разбирам, че съм чула правилно и чак пламвам от срам.
- Нямам дядо. – изхленчвам и бързам да избегна следващи въпроси, но той изкашля дима от цигарата, чуди се, дзвери се, накланя глава, и пак ме пита . 
- Па, на колко години стана?
- На петнайсет. – отвръщам горда.
- Е па, не са малко. – заявява той и бавно започва да разказва на колко години е бил, когато е срещнал баба Здравка до един кладенец на поляната. И после как са построили къщето в горната махала. Спира, сяда на леглото, отваря  пакет с цигари Шипка, гледа в тях и мисли нещо. Аз седя до печката на един стол, за да си топля ръцете. Той помълчава малко, оправя си гласа, сваля си каскета и ме поглежда чудновато.
- Чувала ли си, Сике, това, дека има три най-важни празници у живота на човек?
 Аз мълча и гадая . Мисля си, че не е възможно да са само три. Тогава той започва да ми разказва една приказка за двата празника, които били две жени, облечени в красиви бели роби – Родилка и Годявка. Избирали си някой от селото и му носели дар. След даровете всички роднини и близки на избрания, се събирали да го видят и да го поздравят. Разказва като човек, който отдавна не е говорил с друг човек. Унасям се от приказката му, печката пука, топличко е и не ми се тръгва. Навън има сняг до коляно. Вали на парцали, а уличните лампи светят.
- А третият празник, дядо? Нали бяха три? 
- Три са. Някой ден ще ти кажувам. Ще легнувам, Сиче. Гаси ми лампата! – казва след разказа и си ляга с дрехите. Аз затварям и още преди да е щракнала вратата, дочувам похъркването му. От неговата стая излизам от друг свят. После идва лятото и лятната ваканция.
Носи ми веднъж едно изсъхнало храстче роза и го вдига на нивото на очите си. 
- Копай! – ми казва, докато  разглежда ситните му сухи листенца – Една дупка изкопай за трендафила, да му върнем животеца.
Виждам колко е сухо, на трън прилича, дълбоко се съмнявам, като му заровим корените да се съживи, но дядо е толкова убеден, че не посмявам да оспорвам. Копая там, където ми е показал – точно, където изтича водата от чешмата и винаги е влажно. Заряваме го двамата, загърляме хубаво и притискаме с длани земята над корените. Съвсем безжизнен трън, затънал в земята.
След месец – два, дядо ме вика и ми показва цъфналия храст на същото място. Гледам и се чудя, същата ли е. Не вярвах, докато не се наведох и зарових лице в червените й цветове. Същата е. Ухае на живот. И на дядовите ръце. Вдигам очи невярващо, сякаш съм станала свидетел на  чудо. Той ми се смее насреща с глас, радва се. Очите му блещукат весело. 
Минават още приказки, но все забравям да го питам за онази последната.
И ето го иде. Прибира се от гората и подпира с тоягата си земята. Подпира я сякаш да не пропадне след него. До дядо е кучето – плези език от жегата. Десетте овце клатят уши зад него. Спускат се по черния път обрасъл с буйни треви и диви джанки и вдигат прах. Като че ли не усеща болката в изскочилите тромби на изморените си крака. Той е младеж окован в седемдесет годишно тяло. Облечен е с вълнена блуза, отгоре носи синя рубашка, вълнен панталон и гумени опинци. Преметнал е през рамото торбето, в което дрънка нож и празно шишенце от мастика. Държи в ръка парче хляб, докато подвиква на първата и най-важна овца в стадото – Бàкуша. Вижда ме на вратата и спира.
- Прибра ли кравата, Сике?
- Прибрах я. – отговарям нетърпеливо и, сещайки се за отлагания край на онази приказка, бързам да го попитам за третия празник. 
– Дядо, нали каза, че някой ден ще ми разкажеш за третата жена? 
По кожата на лицето му – изпито и прегоряло от слънцето като резки по дърворезба, се спускат наедно, и красивите му моменти от младините, и мъката от загубата на баба Здравка, и суровият релеф на селото. Той накланя глава, докато маха каскета си и ме поглежда учуден. 
-   Коя приказка?
- Кой е третият най-важен празник в живота на човек? – припомням му и го следя, да не би отново да остави отговора за следващия път.
- Смъртта е, Сиче. – отговаря вяло и минава покрай мен, все така спокоен, подвикващ на овцете.
Оставям външната врата на къщата отворена и го чакам да затвори овцете в кошарата и да се върне. После сгъвам и картата по отбелязалите се прегъвания. На роза замирисва. Щастливото лице на дядо, който се разхожда в дивото си царство е врязано в мен. Селото няма да го има по картите, няма да се търкалям по тревата от баира надолу, с онази непонятна лудост принадлежаща на младата глава. Може би в книжарницата съм търсила  именно от приказките на дядо.
 Той и сега обикаля по ливадите. Там ми къса дива ябълка, на другия рид се кара на Бакуша, да не влиза в люцерната. Разхожда се важно. Бърка в торбето и си пийва мастика, но когато вижда третата жена с бяла роба да се спуска от върха към селото,  псува я като младеж, насъсква кучето и тя тича нагоре по баира като яре. Тогава и дядо се връща през отворената врата. Връща се, наистина. Там всички са живи.