Селото на щастливците
Беше някъде към шест вечерта. Навън се стъмваше. Стоях в една книжарница и очите ми опипваха нахално рафтовете с книги. Не знаех какво точно ми се чете, исках книжарката да ме остави да се разхождам спокойно без да ми задава въпроси от рода: "Определен автор ли търсите?" Или: "Какво обичате да четете?" Наистина, ако тя започнеше да пита – не знаех какво да ѝ кажа, че търся, но със сигурност знаех какво не търся. И това е напредък, мъмрих си под носа, а жената зад щанда сякаш ме чуваше или четеше мислите ми. Очите ѝ трепкаха зад очилата, които проблясваха срещу компютъра в розово, докато острите ѝ пръстчета щракаха по клавиатурата.
Пред жената в сладкарницата се чувствах по същия начин и не знам защо, когато ме попиташе:" Какво да бъде?" – винаги избирах нещо апетитно, което впоследствие се оказваше, само на пръв поглед апетитно и веднага след като го вкусвах, го усещах прекалено сладко, чак ми ставаше зле – с небалансиран вкус, като торта с течен шоколад, а вътре пак шоколад и стафиди, или каламари плуващи в глюкоза – за сметка на ядките вътре, или еклери вместо с крем – със сметана и т.н. Затова и сега не исках да правя грешки, търсех баланс, може би някаква комбинация от сладко и солено в редовете. Дърпах една след друга книга, след книга. Беше залято с автори, любовни сюжети и красиви корици. И не знам защо, вече напълно замаяна от надписи и заглавия се обърках и съвсем неволно преместих поглед върху глобуса отразяващ се в мътната витрина на книжарницата. До него бяха наредени различни карти. Имам слабост към тях и вкъщи съм натрупала всякакви с идеята някой ден да обикалям света.
Започнах да ги преглеждам една по една и след малко ми се мярна тази на България. "Ама че пропуск, – възкликнах наум – имам всякакви, освен на България. Това е, което търся" – реших на мига, докато я издърпвах от купа. Продавачката като че ли отново прочете мислите ми и, когато ми се усмихна, взех картата, платих я и излетях от книжарницата. С нетърпението на пътешественик я разопаковах в движение и се качих в колата. Навън беше тъмно, ръмеше плах дъждец, а хората преминаваха покрай колата и не ме забелязваха. Заслушана в тишината, затворих очи.
Като старо, неотворено писмо, съзнанието ми започна да се ровичка между годините и изведнъж като грохотна вълна ме заляха спомени. Спомени ухаещи на окосена трева, на цъфнали овошки и люцерна, на жълт кантарион, на горски хлад с мирис на борови връхчета, на стари къщи с дъх на камък... Почти невъзможно ми беше да спра дотук с изброяването, но ще го направя само за да разкажа какво установих след минута. Разгърнах я и я сложих на коленете си. Карта на България. Светнах плафона над главата си. Започнах да го издирвам по картата, но колкото и да се взирах, селото, в което живях няколко незабравими години, не беше отбелязано. Това специално за мен място, липсваше. Нито с малки, едва отличаващи се буквички, нито с главни, нито дори с точка. Беше изчезнало. "Трябваше да се гуши ето тук – почти до границата на България с Македония" – мърморех си сама и сочех с пръст. Трябваше да бъде маркирано в източните части на Осоговската планина, но не беше. Също като някой изгубен гроб на скъп роднина, отгледал домочадието си, късайки залък от устата си, ала забравен и изчезнал в нищото.
Като за утеха си казах, че и в книжарницата и в пиратските карти, съкровищата са били закътани и не се виждали с просто око, но понеже тук не става дума за богатства в прекия, звънтящ смисъл на думата, затова реших да преименувам това необикновено място по мой си начин, който напълно да отговаря на душевното му състояние тогава. Извадих химикал, направих малко кръгче и до него – покрай наблизо преминаващата река написах: Селото на щастливците.
Закътано в чукари и ливади, то и сега ми проговаряше от някоя къща с пресипнал глас на старец, събиращ в себе си мъдростта на поколенията и съзидателната сила на природата. И като се сетя за онази дива дъбова гора и за най-зелените ливади, все ми изплуват очите на дядо. Хлапашки очи. С изумрудени отблясъци, влажни и великодушни.
Сутрин, в ранни зори е клекнал зад менчето с мляко, псува овцете в обора и ми подвиква зад стената на дама, но защото му е трудно да ми каже цялото име, ме нарича Сийка, изваждайки едно "й".
- Сике, виж дали има сено и слюда.
- Няма дядо. – отвръщам зад кравата, опитвайки се да не вдишвам от острата миризма на кравешки фекалии.
- Па, като нема, сложи ѝ. – обажда се зад овцата, докато млякото пронизва със звучни стрели меденото менче.
Вечер след като си натопи подпухналите крака в студената вода, псува разсъблечените актриси от телевизора.
- Капинари-минтинари. – възкликва и вдига ръка – Лажат тия, мани ги бръже. – и аз бързо сменям канала.
- Сике, имаш ли си веке любовник? – ме пита съвсем неочаквано един ден, докато му нося сладкиш.
Става ми неудобно. Иска ми се да не съм го чула добре, защото той фъфли без ченето и дори, когато произнася името ми се чува като Фике, но от строгостта в израза на лицето му разбирам, че съм чула правилно и чак пламвам от срам.
- Нямам дядо. – изхленчвам и бързам да избегна следващи въпроси, но той изкашля дима от цигарата, чуди се, дзвери се, накланя глава, и пак ме пита .
- Па, на колко години стана?
- На петнайсет. – отвръщам горда.
- Е па, не са малко. – заявява той и бавно започва да разказва на колко години е бил, когато е срещнал баба Здравка до един кладенец на поляната. И после как са построили къщето в горната махала. Спира, сяда на леглото, отваря пакет с цигари Шипка, гледа в тях и мисли нещо. Аз седя до печката на един стол, за да си топля ръцете. Той помълчава малко, оправя си гласа, сваля си каскета и ме поглежда чудновато.
- Чувала ли си, Сике, това, дека има три най-важни празници у живота на човек?
Аз мълча и гадая . Мисля си, че не е възможно да са само три. Тогава той започва да ми разказва една приказка за двата празника, които били две жени, облечени в красиви бели роби – Родилка и Годявка. Избирали си някой от селото и му носели дар. След даровете всички роднини и близки на избрания, се събирали да го видят и да го поздравят. Разказва като човек, който отдавна не е говорил с друг човек. Унасям се от приказката му, печката пука, топличко е и не ми се тръгва. Навън има сняг до коляно. Вали на парцали, а уличните лампи светят.
- А третият празник, дядо? Нали бяха три?
- Три са. Някой ден ще ти кажувам. Ще легнувам, Сиче. Гаси ми лампата! – казва след разказа и си ляга с дрехите. Аз затварям и още преди да е щракнала вратата, дочувам похъркването му. От неговата стая излизам от друг свят. После идва лятото и лятната ваканция.
Носи ми веднъж едно изсъхнало храстче роза и го вдига на нивото на очите си.
- Копай! – ми казва, докато разглежда ситните му сухи листенца – Една дупка изкопай за трендафила, да му върнем животеца.
Виждам колко е сухо, на трън прилича, дълбоко се съмнявам, като му заровим корените да се съживи, но дядо е толкова убеден, че не посмявам да оспорвам. Копая там, където ми е показал – точно, където изтича водата от чешмата и винаги е влажно. Заряваме го двамата, загърляме хубаво и притискаме с длани земята над корените. Съвсем безжизнен трън, затънал в земята.
След месец – два, дядо ме вика и ми показва цъфналия храст на същото място. Гледам и се чудя, същата ли е. Не вярвах, докато не се наведох и зарових лице в червените й цветове. Същата е. Ухае на живот. И на дядовите ръце. Вдигам очи невярващо, сякаш съм станала свидетел на чудо. Той ми се смее насреща с глас, радва се. Очите му блещукат весело.
Минават още приказки, но все забравям да го питам за онази последната.
И ето го иде. Прибира се от гората и подпира с тоягата си земята. Подпира я сякаш да не пропадне след него. До дядо е кучето – плези език от жегата. Десетте овце клатят уши зад него. Спускат се по черния път обрасъл с буйни треви и диви джанки и вдигат прах. Като че ли не усеща болката в изскочилите тромби на изморените си крака. Той е младеж окован в седемдесет годишно тяло. Облечен е с вълнена блуза, отгоре носи синя рубашка, вълнен панталон и гумени опинци. Преметнал е през рамото торбето, в което дрънка нож и празно шишенце от мастика. Държи в ръка парче хляб, докато подвиква на първата и най-важна овца в стадото – Бàкуша. Вижда ме на вратата и спира.
- Прибра ли кравата, Сике?
- Прибрах я. – отговарям нетърпеливо и, сещайки се за отлагания край на онази приказка, бързам да го попитам за третия празник.
– Дядо, нали каза, че някой ден ще ми разкажеш за третата жена?
По кожата на лицето му – изпито и прегоряло от слънцето като резки по дърворезба, се спускат наедно, и красивите му моменти от младините, и мъката от загубата на баба Здравка, и суровият релеф на селото. Той накланя глава, докато маха каскета си и ме поглежда учуден.
- Коя приказка?
- Кой е третият най-важен празник в живота на човек? – припомням му и го следя, да не би отново да остави отговора за следващия път.
- Смъртта е, Сиче. – отговаря вяло и минава покрай мен, все така спокоен, подвикващ на овцете.
Оставям външната врата на къщата отворена и го чакам да затвори овцете в кошарата и да се върне. После сгъвам и картата по отбелязалите се прегъвания. На роза замирисва. Щастливото лице на дядо, който се разхожда в дивото си царство е врязано в мен. Селото няма да го има по картите, няма да се търкалям по тревата от баира надолу, с онази непонятна лудост принадлежаща на младата глава. Може би в книжарницата съм търсила именно от приказките на дядо.
Той и сега обикаля по ливадите. Там ми къса дива ябълка, на другия рид се кара на Бакуша, да не влиза в люцерната. Разхожда се важно. Бърка в торбето и си пийва мастика, но когато вижда третата жена с бяла роба да се спуска от върха към селото, псува я като младеж, насъсква кучето и тя тича нагоре по баира като яре. Тогава и дядо се връща през отворената врата. Връща се, наистина. Там всички са живи.
© Силвия Илиева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря!
-
Отново го прочетох. Благодаря.
-
Винаги съм се възхищавала на стила ти на писане, на човещината и неподправената топлина! Аплодирам те и този път за майсторството, Силви!🤗😘👍
-
Благодаря Ви, Тихомира! Много мило!
-
Успя да ме потопиш в цялата атмосфера. Страхотно е, толкова описателно и завладяващо!
-
Благодаря ти много Георги.
Краси, зарадва ме. Благодаря. -
"... Като старо неотворено писмо, съзнанието ми започна да се ровичка между годините..." Това ми докара, Силве! "... като резки по дърворезба..." дълбае всяка твоя дума и хем рисуваш, хем жегваш. "Селото на щастливците" не е на картата, но е в избрани! Браво!
-
Благодарности от сърце, Наде!
-
Спомените...Весели, тъжни, сгряващи...Благодаря ти, за този разказ, Силвенце!
-
Благодарности скъпи, приятели! Сърдечни поздрави!
-
Много ми хареса Силвия,наистина много.Първо си помислих,че е защото и аз много обичам мастика ама не е заради това да знаеш.Поздрав.
-
Всички спомени от детството са прекрасни!А дядо и баба с техните приказки и поуки-най-хубавото и се помни за винаги!Всеки твой разказ е увлекателен и образен,Силве!И темите ти са интересни!Сигурно съм ти го казвала-роден разказвач си!
-
Благодаря ти много, Марианче!
-
И аз ти благодаря за прекрасните думи, Ангел!
-
"Изведнъж като грохотна вълна ме заляха спомени, заедно с мирис на окосена трева, на цъфнали овошки и люцерна, на жълт кантарион, на горски хлад с мирис на борови връхчета, на стари къщи с дъх на камък..." и на дъбова шума!
Май има още един, четвърти Празник в живота на човека.
И слава Богу той може да се празнува многократно.
Празникът на това, да си спомняме за онези хора, места и събития, които обичаме!
Ще си оставя разказа в "За по-късно", за да мога да празнувам Красивото по-дълго,.
Благодаря за удоволствието, Силвия! -
Онова, което го няма на картите е в сърцето. Невероятно удоволствие ми достави прочита...
И ме върна там където... Благодаря! -
Прав си Георги. Благодаря ти.
Благодаря за любими. -
Хареса ми!
Отбелязвам - събирам карти, а и сам си рисувам.
Отделно, че селото на щастливците е обикновено до сами официалното село. И всеки има отделен дом... -
Колко си мъдра, Светле наистина е така. Благодаря ти много!
Ади, благодаря ти от сърце!
Гюлсер, благодаря ти! Много точно си усетила, осъзнато е, минаха 20 години. Подготвях разказа от година и нещо и все го задържах, бях написала само две изречения - черно на бяло, останалото го таях и в един момент се появи. С дядо имаме много спомени, извадих само най-ярките. Сега се сещам за едно храстче трендафил, което той беше намерил отнякъде. Изглеждаше повяхнало, но той беше убеден, че ще се хване и го засадихме. Лятото разцъфна и двамата много му се радвахме. По същия начин и моето разказче разцъфна, след вашите прочити. Благодаря много на всички! -
Впечатлена съм от сдържаната обич на внучката. Усетих атмосферата и ми се прищя да се върна в детството си. Браво!
-
Поздрави и от мен. Безмълвие е моето след прочита...
-
И е вярно, и не е вярно, че споменът стигане няма... Сърдечни поздрави, Силве!
-
Благодаря ти много, Роси!
-
Много ми хареса!
-
Исмаил, много се радвам, че ти харесва, благодаря ти сърдечно за подкрепата. Не съм заслужила такъв хубав комплимент
.
Йовков няма кой да го стигне, поклон пред наследството, което ни е оставил!
Латинче, Благодарности!
Благодаря много за любими. -
Да... дядо ти "сега обикаля по ливадите" и разказва за "трите най-важни празници у живота на човека."
-
Все едно, че го е писал Йовков! Поезия в проза! То и за това е толкова увлекателно! Поздравления!
-
Благодаря Ви, момичета!
-
А моят толкова се страхуваше от смъртта. Не ходеше на погребения, не взимаше за помен. Цялото ми детство мина с него. Дано да са по-добре там и пак да се срещнем.
-
Не искам да се повтарям, но поетичността струи от всеки ред. Живите описания, езикът, видът и дребните, но много важни детайли представят произведението ти, като своеобразно пано изписано върху картата на България. Благодаря, че си запазила и сподели една прекрасна история за това, колко важно е да пазим и помним, че хората преди нас може да са живели по простичко, но винаги мъдро и с много жар са дишали живота. Благодаря ти ! Душата ми изживя една поетична картина .
-
Благодаря ти от сърце, Майче.
-
Браво, Силве! Тъжно красива е историята ти... Замисля, натъжава и усмихва. Браво!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
