Беше някъде към шест вечерта. Навън се стъмваше. Стоях в една книжарница и очите ми опипваха нахално рафтовете с книги. Не знаех какво точно ми се чете, исках книжарката да ме остави да се разхождам спокойно без да ми задава въпроси от рода: "Определен автор ли търсите?" Или: "Какво обичате да четете?" Наистина, ако тя започнеше да пита – не знаех какво да ѝ кажа, че търся, но със сигурност знаех какво не търся. И това е напредък, мъмрих си под носа, а жената зад щанда сякаш ме чуваше или четеше мислите ми. Очите ѝ трепкаха зад очилата, които проблясваха срещу компютъра в розово, докато острите ѝ пръстчета щракаха по клавиатурата.
Пред жената в сладкарницата се чувствах по същия начин и не знам защо, когато ме попиташе:" Какво да бъде?" – винаги избирах нещо апетитно, което впоследствие се оказваше, само на пръв поглед апетитно и веднага след като го вкусвах, го усещах прекалено сладко, чак ми ставаше зле – с небалансиран вкус, като торта с течен шоколад, а вътре пак шоколад и стафиди, ...