Марго и Кристин

- Е, хайде! Не гледай така стреснато, де! Ако нямаш нищо против нас и ние няма да имаме против теб.

- Марго, мисля че е смутен, защото сме голи.

- Колко глупаво от моя страна да си въобразя, че е защото подпалихме гората и изпекохме живи двеста души? Честно, понякога направо ме изумяваш. Чудя се как е въможно с теб да сме сестри? 

- Пак ли започваш? Какво съм виновна аз, че не съм чак толкова самоуверена като теб? Понякога пък на мен ми се ще въобще да не те познавам!

- Престани да говориш глупости! Хей, ти! Как се казваш?

Мъжът срещу нас изглеждаше като да е на близка до нашата възраст. Беше слабоват, среден на ръст, лицето му бе с правилни, може да се каже даже нежни черти. Притежаваше права руса коса, покриваща ушите му, която в момента се бе разрошила и му придаваше вид на палаво момче. Големите му яркосини очи и тънки устни допълваха невинното му излъчване. Личеше си, че е ужасно изплашен, но усещахме че бързо ще си възвърне самоконтрола. Явно беше се специализирал доста преди да ни срещне.

- Елмир.

- Елмир чий?

- Елмир фон Егберт.

- Онзи Егберт? Наистина ли?

- Невероятно, Марго! Елмир фон Егберт от плът и кръв!

- Откъде ме познавате? И какво смятате да правите с мен?

Гласът му, в началото треперещ, придоби плътността и увереността на потомствен благородник, знаещ цената си, както и мястото което му се полага да заема в общесвото. Разбира се, че го познавахме. За такива като нас, той бе едва ли не бог. Живото доказателство, че сме съвършени и че имаме важна мисия на този свят.

- Ние ли? Ти си този, от когото трябва да се страхуваме. Момчето-чудо! Гордостта на проект "Егберт"! Богът на Земята! Това са само малка част от приказките, които сме чували за теб. Но и те са достатъчни да ни накарат да изпитаме гордост от това, което представляваме. Позволи ни да ти се представим! Аз съм Маргарита де Марини, а това е Кристина-малката ми сестра. Двете сме част от поколение "Омега". За нас е удоволствие да се запознаем!

-Очевидно не сте получили най-доброто възпитание, госпожице де Марини. Подигравате ми се съвсем явно, стоейки пред мен в безсрамния си вид и очаквате... Какво? Да ви моля за живота си? Да ви обещая нещо в замяна?

- Не, съвсем не! Моля да извините сестра ми, граф Егберт! Маргарита винаги е била безпардонна дивачка. Съжалявам, че сте останал с погрешно впечатление за нас.

- А с какво впечатление смятахте, че ще остана? Та вие избихте невинни хора за един миг без дори да се замисляте!

- Хей, хей! Не си ти този, пред когото ще отговаряме за деянията си! Нямаш представа какво сме преживели! Никога няма да го разбереш, разглезен аристократ такъв! Сигурно и ти си от тях! Носиш армейска униформа с герба на щурмоваците. Пратили са те да ни въздействаш, нали? Да ни заловиш и да ни върнеш на тях, а те да ни заключат обратно в клетката. Знаеш ли какво? Този път не са познали. Дори да сме по-слаби от теб, ще се бием. Избщо не ме интересува, дали ще те победя. Никога вече няма да се върна там! Проклети да са!

- Не съм дошъл тук от името на армията. Просто ми беше любопитно да разбера що за операция се разиграва под носа на моите командири, без да си имат и понятие за нея. Какво сте сторили, че да изпратят такава военна сила по петите ви? И защо, за Бога, след като знаят какво представлявате, са дали задачата на обикновени войници, а не на омега?

- Защото за тях те не са нищо повече от пушечно месо. Винаги е било така. Редовите бойци се използват за примамка, за да поемат яростта на първия удар. След тях идват по-опитните, но също така лесно заменими воини и едва най-отзад са елитните части, които се предполага че могат да обърна хода на сражението. Интересува те какво сме сторили? Избягахме от тях. И ще продължим да го правим. Ще унищожим всеки, който се опита да ни отнеме свободата, която е наше рождено право. Ако застанеш на пътя ни, няма да се поколебаем да го сторим и с теб.

- Това е интересно. Две благородни девици, макар и от не особено влиятелен род, но все пак известен с робовладелческите си занимания в продължение на векове ми говорят за свободата. Какво знаете вие за нея? Или пък сте запленени от звученето на самата дума? В името на всички богове, няма ли да облечете нещо?

- Казах ти, Марго. Младият господин изпитва неудобство да си говори с голи жени. Тогава може би не трябва само да си говорим...

Кристин изпитваше каквото и аз. Глад и жажда. Огън, изгарящ ни отвътре. Непотушим и безмилостен. Беше готова да се нахвърли на Елмир, за да задоволи желанията си и да го изцеди до последната капка. Не бих могла да я виня. За разлика от повечето тъпоумни, грозни и миризливи мъже, които срещахме досега, той приличаше на ангел. И привличаше с някаква необяснима сила, макар в същото време да излъчваше чистота и непорочност.

Сестра ми го целуна и се притисна силно в него. Като че той нямаше намерения да се съпротивлява. Усещах еуфорията, чийто израз бяха сладостните ѝ стенания. Още съвсем малко и Елмир нямаше да има шанс за отстъпление. Само, че той успя да ни изненада.

Внимателно свали ръцете ѝ от себе си и отстъпи крачка назад, след което направи такъв фантастичен скок, че ни се зави свят докато проследяваме траекторията му. За няколко минути успя да обиколи около нас поне двадесет пъти, като скачаше все по-високо и се завърташе все по-бързо. Докато се мъчехме да разгадаем какво се опитва да стори, започнахме да чувстваме зад очните си ябълки увеличаващо се напрежение. Сякаш нещо започна да нараства в главите ни и да притиска мозъка. Първо беше просто тежест, но постепенно се превърна в неприятна болка, която се усилваше и от един момент нататък стана просто нетърпима. Ушите ни бучаха, главите ни се разцепваха на две, очите ни бяха заслепени от невидима светкавица. Сякаш сърцата ни се намираха в стомасите и някой биеше по тях лудешки като по жречески барабани, предвещаващи кърваво жертвоприношение.

- Спри! Моля те! Боли! Страшно много боли!

Кристина вече ридаеше, паднала на колене, притискаща ръце към ушите си. Аз все още се държах на краката си и отчаяно се опитвах да отблъсна атаката му. В моя мозък кръвта течеше бясно по кръвоносните съдове, които съвсем хаотично се свиваха и разширяваха, лишени от привичния си контрол. Успях да надникна в ума на Елмир. Там цареше тишина и спокойствие, докато на мен ми се искаше да крещя до прегракване. Как можахме да се заблудим, че имаме шансове срещу него!

Но аз нямаше да се предам. Бяхме заложили всичко, значи трябваше да изиграем картите си правилно. Затова застинах на място, затворих очи и се оставих болката да ме завладее изцяло. Тя се разля на няколко вълни, една от друга по-мощни, след което като че започна да губи от силата си или пък аз бях привикнала. Между две от нападенията му успях да контраатакувам. Когато неумелият ми удар достигна до съзнанието му, той ми се усмихна с най-чаровната усмивка, на която човешко същество бе способно. В този момент бях готова също като Кристина да падна на колене и да го моля, но не да спре, а за още. Вече не ме болеше, бях безкрайно щастлива, бях в рая и прекрасен ангел стоеше над мен и ме благославяше с даровете на вечността.

- Браво, госпожице де Марини! Все пак сте научили нещо! Хубаво е и сестра ви да го има предвид. Когато се изправите срещу по-силен противник е по-добре да отстъпите своевременно, отколкото да му позволите да ви унищожи. Знаете ли, отначало действително се боях от вас. Заради мащабите на извършеното от вас престъпление. Тъй като базразсъдната смелост не ми е присъща, смятах че ще е по-добре първо да проуча възможностите ви като се престоря на страхлив глупак. Ефектът е налице, но да си призная действително съм впечатлен от вас. Умовете ви са изящни и начинът, по който боравите с тях е приемлив за равнището ви на тренинг. За да оцелеете, обаче, е нужно много повече, особено след като вече сте се превърнали в бегълки-убийци. Както виждате, извън лабораторията, условията за живот са различни. Или те убиват или ти убиваш. Аз няма да го направя. Виждам, че имате потенциал и ми се ще да го развиете, за да сте в пълна бойна готовност когато дойде нужният момент. Сега, ако не възразявате, ще ви оставя. Командирите и другарите ми ще се чудят къде съм, а се налага да измисля правдоподобна история за забавянето и изчезването си.

-Ами ние?

С Кристин вече се бяхме посъвзели и треперехме. Може би повече от страх, тъй като никога не сме се страхували от студа. Телесната ни температура е постоянна и не се влияе от тази на средата. Затова и през повечето време не се нуждаем от дрехи. Само пречат на мисловия ни поток, а двете с нея обменяме огромно количество информация по този начин.

- Какво за вас? Няма да издам тайната ви, ако това питате. За мен е по-изгодно да сте на свобода. Засега.

- Но ние...

- Кристин иска да каже, че нямаме представа къде да отидем и какво да правим от тук нататък.

- Нали се стремите към свободата? Ами ето ви я!

- Никога няма да сме свободни докато всичко това не свърши! Не виждаш ли? Навън е пролет, а на никого не му пука, че цъфтят чудни и ароматни цветя, че чуруликат птички, че новият живот се е възродил и е прекрасен. Защо са толкова слепи? Защо се опитват да ослепят и нас? Ние искаме само да се наслаждаваме на простичкия факт, че сме живи и че имаме възможност да се порадваме на още един ден на тази земя. Нима е толкова много? Нима и ти си същият? Кажи ни, как да изживеем мечтите си, ако не доживеем до утре? Какъв е смисълът да бягаме днес, ако довечера ни пленят, докато се опитваме да се избавим от умората си?

Кристин е по-емоционалната от двете ни. Винаги съм смятала, че спонтанните ѝ изблици са признак на слабост и че само ще ѝ навлекат проблеми. Но когато най-после замлъкна забелязах, че Елмир е свел поглед и се е замислил. Нито аз, нито тя посмяхме да кажем нещо повече. Измина известно време преди и той да заговори, но когато вдигна очите си и ни погледна видяхме, че е взел решение.

- Добре. Ще дойдете с мен. Имам идея къде ще бъдете в безопасност поне за известно време. Така... Сега да видим как да стигнем до там...

Той се заоглежда и след като не видя нищо подходящо за осъществяване на намеренията си въздъхна дълбоко със съжаление и каза:

- Имате късмет, че са ме обучавали в армията. Скачайте!

- Къде?

- Едната-на гърба ми. Другата ще се наложи да нося на ръце.

- Ще се справиш ли? Няма ли да е по-добре да извървим пътя пеша? Не сме ранени, защо ще ни носиш?

- Защото със скокове дистанцията се преодолява много по-бързо, а в момента времето ни е враг. Да не мислите, че ще ви оставят да щъкате наоколо, след като изпепелихте дванадесет самолета с войници? Вече със сигурност са изпратили още поне три пъти по толкова, а е възможно сред тях да има и омега. Затова трябва да побързаме. Скачайте!

Подчинихме се. Нямахме избор. Аз увиснах на гърба му, а Кристина се намести в ръцете му. Прилоша ни когато видяхме земята от около осем метра височина, но бъро свикнахме. Елмир се издигаше и приземяваше с невероятна лекота. Като че бе роден с тези способности. Нас дори не бяха се опитвали да ни обучат на нещо подобно. А щеше да ни е от полза. Със сигурност.

Странното ни пътуване беше продължило повече от час, когато най-сетне "транспортът" ни, леко задъхан но все пак в перфекна форма ни стовари пред входа на нещо подобно на бункер. Бяхме виждали такъв само на екраните на мониторите в лабораторията, но веднага се сетихме какво е.

Елмир пристъпи към него, затвори очи за миг, бавно вдиша и издиша, след което тихо и като че повече на себе си каза:

- Ирник! Аз съм, Елмир. Призовавам те да излезеш.

Наложи се да изчакаме преди да получим отговор отвътре. Всъщност не отговор, а цял вестоносец. Мъжът, който очевидно се казваше Ирник, излезе навън с гордо вдигната глава. Огледа се наляво и надясно, сякаш преценяваше дали е безопасно за него. В изумрудените му очи гореше огън на превъзходство, но също така се гонеха и игриви пламъчета. В мига, в който погледът му срещна този на Елмир, той му се усмихна, приближи се бавно към него и го прегърна силно.

- Добре дошъл, приятелю! Крайно време беше! Моля те, заповядай! Нека спътничките ти не се смущават, твоите приятели са и мои приятели!

Двете с Кристин отново усетихме напрежение, но този път не бе насочено към нас. Елмир и Ирник си разменяха мисловни "любезности". Замислихме се дали постъпихме правилно, но когато се сетихме за алтернативата, отговорът стана ясен. Сега имахме пред себе си бъдеще, колкото и неясно и мъгливо да изглеждаше то. И колкото и тъмно и странно заплашително да бе подземието, към което се спускахме.

Съществува само пътят напред. И дори в момента да е по-скоро надолу, отколкото нагоре вече имаме надежда да познаем свободата. Истинската свобода. Свободата да вдъхнем с пълни гърди свежестта на новата пролет. И да се поклоним доземи на младия бог, който ни даде възможност поне да опитаме...