СИЛВИЯ


Бързи стъпки от женски токчета отекнаха по тротоара. Силвия бягаше. Червената ù пола се развяваше развълнувано и вятърът заплашваше да я отнесе, тъй като се държеше само на една голяма сребърна игла, нежно бодната отляво на талиятя ù. Дългите ù руси коси правеха красиви вълни. Силно вталеното сако я пристягаше и тя с едно движение разкопча голямото му копче. Малка лачена чантичка я удряше на всяка крачка, но младата жена не я усещаше. Сякаш нещо много важно владееше вниманието ù. Мислите ù тичаха по-бързо от нея: ”Как можа да се случи? Това не е възможно! Толкова внимателно планирах всичко! Бременна… Какво ще правя сега?”
Спря за момент на кръстовището, огледа се и премина. Една кола профуча зад гърба ù. Скоро стигна до входа на кооперацията, в която живееше, а след това - и в апартамента си. Блъсна вратата зад себе си и несъзнателно заключи два пъти, като че ли това щеше да я предпази от приближаващите беди. Умът ù трескаво търсеше изход. Да “го” задържи ли? (Тя не можеше да нарече нещото в утробата си “дете” - беше твърде обвързващо.) Не! Абсурдно е! Животът ù, кариерата ù - всичко щеше да пропадне. Ами ако някой научи…
- Бързо трябва да намеря решение - изрече на глас и посегна към бележника. Там някъде беше телефонния номер на гинеколога ù.

Силвия беше модерна и преуспяваща млада жена. След като завърши с пълно отличие, ù бе предложена работа в не много голяма, но просперираща компания за облекло, с пазари: Италия и Франция. Тъй като Силви - така я наричаха всички - беше амбициозна, умна и сравнително красива, успя за няколко години да достигне до поста ”личен асистент” на директора и представително лице на компанията. Тя посещаваше изложенията, обличаше се с вкус и я канеха навсякъде, където се случваше нещо важно. Обожатели не ù липсваха и красивата асистентка вземаше с пълни шепи от удоволствията на живота. Нямаше трудни неща по пътя си или поне - не толкова, колкото това,което преживяваше в момента.

Вторник… Силви лежеше на подвижно болнично легло в гинекологичния кабинет на малка частна клиника в Пловдив. Лицето ù бе бледо и измъчено, а тънките ù пръсти стискаха мачкаха чаршафа.
- Приключихме. Преместете пациентката в съседното помещение! - каза лекарят на медицинската сестра, свали изцапаните с кръв ръкавици и ги хвърли в коша. Гласът му бе също толкова безразличен, колкото и лицето му.
- Ето ви болничния - обърна се той към Силви и набута лист хартия в ръката ù. - Можете да си ходите след два часа. Да влезе следващата!

В ранният следобед Силвия беше вече у дома, в леглото. Приглушена светлина се процеждаше между двете плюшени завеси и предаваше на мебелите в стаята леко оранжев отенък. Жената тихо изстена и присви колене. Тъй като действието на упойката преминаваше, тъпа болка пулсираше в областта на корема ù. ”Ще се оправя - помисли си тя. - Важното е, че най-страшното премина.” Лека усмивка пробяга по устните ù. ”Отново съм свободна…”
Придърпа мекото одеяло до брадичката си и се унесе…
Сънуваше, че беше седнала на красива дървена пейка, в малък парк. Миришеше на току-що окосена трева. По поляната зад нея бяха пръснати цветя: лайка, синчец и някакви лилави цветчета, на които тя не знаеше името. Беше красиво и тихо. Наоколо почти нямаше минувачи. В ръцете си Силвия държеше малко бебе - нейния син.
Тя го галеше с любов и му говореше по бебешки. След това се разсмиваше, развеселена от неволните физиономии, които то правеше. Лицето ù сияеше като на онези жени, които са познали щастието да бъдат майки.
Внезапно, отнякъде се появиха мъже с черни маски. Те бързо приближиха и я заобиколиха. Единият се наведе и грабна бебето от обятията ù. То се разплака. Гледаше към нея и в погледа му нещастната жена видя страх и неразбиране. Тя изкрещя и се нахвърли върху похитителите. Бореше се с всички сили, но мъжете я блъснаха грубо и тя падна на земята. Докато се изправяше, те се отдалечиха, бягайки. Отчаяна, хукна след тях, но мъжете някак се стопиха пред очите ù и Силви остана сама.
- Помощ… Помогнете… - извика, но наоколо нямаше никого. Жената се свлече на колене и се разрида:
- Моля ви, детенцето ми… Какво ще правя без него? Малкото ми слънчице… Върнете ми го, моля ви… - хлипаше тя отчаяна. 
Мъката стисна сърцето на съкрушената майка. Беше майка без дете…

Силвия се стресна и се огледа – беше в стаята си. Тялото ù трепереше от преживяното вълнение. Възглавницата беше мокра, а одеялото - паднало на пода. Сънят все още беше като жива картина пред нея. Тя се облегна уморено назад и затвори очи. Едва сега осъзна какво се беше случило в живота й - беше изгубила своето дете.
- Господи, какво направих! – младата жена скри с длани лицето си и заплака… 

………………………………………………………………………………………………

- Да, Г-н Вълчев, до четвъртък стоката ще е вече в Италия – каза Силвия и затвори телефона. Въздъхна и се загледа в малка картичка, стояща отдясно върху добре подреденото ù бюро. От там ù махаше усмихната хавайка.
- Кога ли ще отида в Хавай? - измърмори асистентката и се замисли.
Изминаха пет месеца от злополучния ден на аборта. Възстанови се бавно, с усилие и отново се върна към ежедневните си задължения. Никой не разбра какво се беше случило. Силви беше стриктна в работата си, както и преди, но нещо в нея се беше пречупило. Често колегите ù я виждаха да гледа отнесено през прозореца. Случваше се по време на заседание да я попитат нещо, а тя сякаш не беше там. Вече не се смееше така жизнерадостно, както преди. Върху нежните черти на лицето ù сега се виждаше лека сянка на умора. За голямо учудване на всички, ходеше по партита като че ли по задължение. Предишните ù обожатели се питаха защо красивата асистентка се държи така хладно към тях. 
Силви стана и облече якето си. Беше време за обяд. 
- Соня, излизам – подхвърли на секретарката, докато минаваше край нея. – Отивам в “Механата”.
- Ще се видим там. И аз ще дойда, но по-късно.
- До после – Силви излезе от офиса. Наблизо имаше едно приятно заведение, където тя често обядваше и сега се запъти натам. Стигна до светофара и тъкмо щеше да подмине, една мила възрастна жена застана до нея.
- Девойче, ще ми помогнеш ли да прекося улицата? – попита тя любезно и я погледна с един разтапящ поглед, на който Силви не можа да устои. 
- Защо не – засмя се тя и я хвана под ръка.
Старицата вървеше бавно и леко потреперваше. След минутка-две бяха на отсрещния тротоар. Силви се обърна, за да се върне, но светофарът светна червено. Потропна нервно с крак, не обичаше да чака.
- Девойче – възрастната жена подръпна леко ръкава на якето ù. – Господ те обича.
Асистентката се сепна - не очакваше да чуе точно това.
- Истина ти казвам, мила. Исус много те обича. Потърси го и той ще ти помогне – добави благо старицата и като ù махна за сбогом, се отдалечи.
Силви се замисли: ”Да го потърся, но къде?“ Светофарът светна зелено и тя прибяга през улицата. Скоро мислите ù се прехвърлиха другаде – след почивката предстоеше съвещание… 

Вечерта Силви отиде на гости на родителите си. Те винаги я посрещаха топло. Въпреки че рядко им гостуваше, между тях имаше здрава връзка. Тук тя се чувстваше у дома си – имаше нещо, което другаде не можеше да открие: любов и сигурност. Каквото и да се случеше, баща ù винаги я подкрепяше. Той сядаше до нея, прегръщаше я и галеше косите ù: “Всичко ще се оправи, момичето ми – утешаваше я той и тя наистина му вярваше.
След вечеря майка и дъщеря се оттеглиха на верандата за по чаша чай. 
- Знаеш ли какво ми се случи днес? – отпусна се уморено Силви на удобния плетен стол. - Срещнах една баба и тя ми каза, че Исус много ме обичал.
Жечка – така се казваше майката - я погледна:
- Така ли? И какво друго?
- Каза, че ако го потърся, ще го намеря. Представяш ли си? 
- Значи е дошло времето – изправи се Жечка. – Сега се връщам. 
Силви проследи с поглед как тя влезе в стаята, отиде до рафта с книги и взе една.
- Това е за теб – върна се тя и постави книгата на малката масичка. Беше Библия – от онези големи черни Библии, с позлатени букви. Младата жена я огледа с интерес. По изтърканите ръбове се виждаше, че беше ползвана често. 
- От баба ти е. На сме говорили за това, но тя беше християнка.
- Нищо чудно – усмихна се дъщерята. – Всички сме такива, нали живеем в християнска държава.
- Ами, не е точно така – Жечка изглеждаше малко смутена. Това - къде живееш, не те прави християнин.
- Е, така е – бързо каза Силви. – Тя не искаше да разваля вечерта със спорове. Идваше рядко и предпочиташе да се наслаждава на малкото време със семейството си. – Та какво за Библията?
- Преди да си отиде баба ти, Бог да я прости, ми даде тази Библия и каза, че ще дойде време да ти я дам и тя ще ти помогне да срещнеш Исус. 
- И ти си мълчала до сега? Защо не си ми казала?
Жечка въздъхна:
- Как да ти кажа, Силви? Много пъти съм искала, но нямаше да ме чуеш.
- Мамо! За толкова вятърничава ли ме мислиш?!
- Не се засягай, миличка, но с тази твоя работа… - майката замълча.
Силви знаеше за какво ù говореше. Върна се назад – купони, краткотрайни връзки, алкохол…
- Права си – с нежелание призна – Нямаше да те “чуя”. Но сега съм на твое разположение. Разказвай.
- Ами, няма много за разказване. Баба ти вярваше в Господ, молеше се, четеше тази книга и казваше, че ти имаш сърце за него.
- За кого?
- За Бог, за Исус – заекна леко Жечка. – Не знам точно, не ги разбирам тези работи. Но тук, през две пресечки има църква. Може там да отидеш, да разпиташ…
- Ще видим – замислено каза Силви. После добави престорено весело: 
- Хайде да влизаме вътре, че татко скучае без нас.

Два дена по-късно тя стоеше пред невисока сива сграда, две пресечки по–надолу от дома на родителите си. Вълнуваше се, защото не знаеше какво точно да очаква, но беше твърдо решила да разбере. Влезе… Вътре беше като в театър. Залата бе пълна. На сцената проповядваше мъж на средна възраст. Асистентката седна на най–близкото свободно място и се заслуша. 
- Бог никого не връща – говореше ораторът. – Той е Баща, нашият Баща. Той ни обича толкова, че изпрати своя син на земята, за да понесе наказанието за нашите грехове. 
Силви се огледа. Седящите около нея не ù приличаха на зрители, гледащи представление. По-скоро ги оприличи на своите състуденти, когато присъстваха на интересна лекция. Вниманието, изписано на лицата им, я накара отново да се върне към речта на проповедника.
- Исус е единственият път, чрез който можем да срещнем Бог – каза в този момент той.
Силви трепна. Ето това я вълнуваше от няколко дена! Едва дочака края на богослужението и когато хората започнаха да се разотиват, тя премина между редовете и отиде при мъжа на сцената.
- Здравейте. Удобно ли е… - гласът ù леко трепереше.
- Да, разбира се – откликна живо той. – Какво ви вълнува?
Силви пое въздух и бързо попита:
- Как мога да срещна Исус?
- О-о, интересен въпрос. Мога да ви обясня това, но предпочитам да ви запозная с някого, който ще ви бъде от полза. Елена – обърна се той към невисока млада жена, с красиви сиво-зелени очи. Силви я огледа дискретно. – Елена, тази дама се казва…
- Силвия – представи се асистентката.
- Силвия иска да знае как може да срещне Исус.
Елена се усмихна широко:
- Къде желаете да поговорим? – попита тя. Гласът ù бе плътен и приятен. – Може тук или в някое кафе…
Пет минути по-късно те седяха на последния ред в залата. Въпросите извираха един след друг: “Защо Бог е позволил Исус да умре?“, “Какво означава: “Исус е спасител?“, “Как мога да го срещна?“. Елена отговаряше изчерпателно на всеки от тях.Тя бе спокойна и интелигентна жена и за Силви беше удоволствие да я слуша. Това, което ù направи впечатление бе, че светът не е хаотичен, а е свят на ред и последици и Бог управлява всичко. Когато Адам и Ева съгрешили, те изгубили близостта със своя Създател. Хората от различни епохи се опитвали по свой начин да достигнат отново до Него. Правели добри дела, но това не компенсирало греховете им. Необходима била жертва, която да възстанови изгубената близост.
- Тази жертва е Исус – завърши разказа си Елена. - Той умрял, разпънат на кръст, за да изкупи нашите грехове и да възроди връзката между Бог и човека, а три дни след смъртта си възкръснал. Сега всеки, който повярва в Божия Син, е спасен.
- Спасен от какво? – прекъсна я Силвия.
- Спасен от последиците на греховете си – отговори Елена - от живот без грижите и любовта на Бог. И не само от това. Всеки, който не е повярвал в него, след смъртта си ще бъде отделен от Бог завинаги…
“Отделена завинаги.” Силви се почувства така, сякаш някой искаше да ù отнеме нещо, което ù принадлежеше, нещо добро.
- Не искам – развълнувано каза тя – да бъда отделена от Бог. Искам да се върна при Него. Можеш ли да ми помогнеш?
Елена кимна и сведе глава. За първи път в живота си Силви чуваше някой да се моли за прошка, за възстановяване, за Божията любов. Хареса ù и тихо заповтаря след нея:
- Боже, – молеше се тя – не искам да бъда повече отделена от Теб. Нуждая се от твоята любов и подкрепа. Моля те, прости ми греховете. Искам да бъда твое дете. Исус, аз повярвах в теб, ти си Божият Син. Аз ти предавам живота си да се грижиш за мен, да ме обичаш, да ме водиш… 
Внезапно, докато нареждаше простичките думи, Силви се пренесе в един друг свят. Намираше се насред пъстра поляна, обляна в силна светлина. Беше облечена в красива бяла рокля. Към нея идваше мъж в сияещо облекло. Самият той беше светлина! Излъчваше мир и увереност. В ръцете си носеше нещо. Приближи усмихнат, наведе се и внимателно постави в скута ù едно малко бебе. Силви неволно извика - това беше нейното бебе! Не беше го виждала, но някак си знаеше, че бе то. Сълзи потекоха от очите ù. Тя плачеше и се смееше едновременно, като притискаше до гърдите си най-ценното нещо, което някога бе имала. И само повтаряше:
- Моето дете, моето изгубено момченце… 
Исус я гледаше с любов.
- Не е изгубен - каза той. - Твоят син е при мен. Не се тревожи за него. Аз ще го пазя, докато дойдеш - протегна ръка и погали косите ù. - Ще пазя и теб, дъще. 
Мирът, който струеше от него, постепенно проникна в сърцето на съкрушената майка.
- Как се казва моето момченце? - избърса сълзите си тя.
- Емануил - отговори Исус. - Това име означава: ”Господ е с теб”. Ще бъда с теб завинаги, дъще.
Силви наведе глава:
- Господи, толкова съжалявам, че постъпих така. Не мога да спра да мисля за детето. 
Това беше истина. Откакто абортира, Силви чувстваше непреодолима тъга, сякаш част от нея бе безвъзвратно изгубена. Изгубена се чувстваше и тя. Макар и сама да се убеждаваше, че не е имала избор, сърцето ù оставаше наранено. 
- Не тъгувай повече - отговори Господ. - В живота си ти ще бъдеш щастлива съпруга и майка. А когато един ден дойдеш тук, ние с Емануил ще те чакаме. - Исус се наведе и взе бебето в прегръдката си. - Време е да тръгваш. Ще се видим отново, дъще - Той се обърна и като се отдалечаваше, се сля със светлината.
Силви въздъхна и бавно отвори очи. Беше в сградата на църквата, на последния ред. Тя не знаеше как да нарече това, което преживя - сън или видение. Не знаеше колко дълго бе продължило. Но със сигурност знаеше едно - беше срещнала Исус и животът ù никога повече нямаше да бъде същия. Изправи се, сбогува се с Елена и уверено закрачи към изхода. Върху лицето ù сияеше щастлива усмивка.

КРАЙ
01.05.2010 год.
София Йорданова