Скитникът арменец 52 (продължение)

           След една тежка нощна битка със  стотици нахални кръвопийци комари, настъпи едно прекрасно слънчево утро. Преди закуска, сядаме на двете огромни дървени кресла поставени на брега на реката и съзерцаваме необикновено красивата гледка, която се разстила пред очите ни. В далечината планини, обрасли с гъсти гори, а пред нас, на “една ръка разстояние”, величествена река. Ла Мориси влачи водите си бавно, сякаш участва на някакъв тържествен  дворцов ритуал.  Поведението й е много достойно и подсказва, че съзнава важността си,  жизнено необходимото си място в живота на хората през вековете.

Първите следи на Човек  по тези земи, датират от 5000 години преди Христа. Скални рисунки и артефакти свидетелстват за живот покрай  мощната река. Ловът, риболова и  брането  на дивите плодове, са източника на храна за тези първобитни хора. 

Първите номади индианци  се занимават с лов и риболов. Гората и реката им дават материалите за  изработването на облекла, оръжие и предмети за бита. Поради релефа на терена няма условия за  земеделие, но за сметка на това реката и нейните притоци, са чудесен доставчик на риба, а богатите на диви животни гори, им дават останалото необходимо. Находките на предмети от материали чужди на този район, подсказват, че обмена между племената  датира от много векове. 

Алгонкините и абенаките  са индианските племена населяващи постоянно тези райони. Но има оставени следи и от ирокезите, Мохиканите или тъй наречените Петте нации, обитаващи острова на Монреал и района на Шамбли, прекрасно описан от Фенимор Купър в романа “Последният мохикан”. Днес все още можете да посетите крепостта издигната от французите, понастоящем превърната в музей. Тук са се водили жестоки сражения между англичани и французи, а индианците са помагали на англичаните.

Но да се върнем на брега на реката, където френските заселници са започнали сеченето на дърветата, производството на дъски, превозването им като салове по бързеите на реката до градовете изникващи по бреговете на Сен Лоран.  

Както вече споменах при делтата на реката, се е родил град Труа ривиер (три реки). Дъскорезници обработват трупите и по воден път стигат до град Квебек, централният град на френска Канада, наречена от първите заселници “Нова Франция” и до Монреал. Труа ривиер е по средата между двата големи града на раждащата се френска колония.

Откривателят на новите земи отвъд океана е френският мореплавател Жак Картие. Той достига до устието на река Сен Лоран през 1535 година и тръгва на запад по реката. Картие дава името “Канада”, на новооткритите земи,  основавайки се на думата “каната” което значи село на езика на ирокезите.

Но да оставим на мира историята и използвайки чудесното време да се разходим към село Сен Жан де пил. “Пил е дума, която означава слой, пласт. Структурата  на  крайречните скали  и земи дава името си на селището. 

Saint Jean des Piles е малко китно селце с по-малко от хиляда жители. Първите френски заселници са се установили тук около 1850 година. Към края на 19 век се основава  като самостоятелна енория. Тук му е мястото да спомена, че в Нова Франция, католическата църква играе огромна роля, както положителна, така и вредна. Всички ругатни на канадските французи са църковни термини. 

В селото цари спокойствие, тишина и невероятна чистота. Има парк и пристан за лодки и малки корабчета. 

Разхождаме се с Лена по главната улица, която във всички села и малки градчета носи едно и също имe-  Rue Principale- Главна улица. И както се разхождаме и се кефим на чистият въздух, на тишината и спокойствието, далеч от градския шум и автомобилните пари, и изведнъж се заковавам като вкаменен.  Лена ме поглежда въпросително “какво ти стана?”, а аз мълча забил поглед на дясно и мълчаливо с глава показвам това което виждат очите ми от дясната страна на Главната улица. Тя също поглежда в тази посока и неразбираща  отново се обръща към мене. “Какво има, защо спря, -ме пита вече на глас.

Повеждам я към симпатична сива  двуетажна къща, доста голяма и стилна. Над входа се вее български трибагреник. Да, очите ми не вярват, че тук в това малко село, някой може да развее нашето родно Бяло, Зелено, Червено! Но е вярно, не е халюцинация, наистина на сградата се вее българско знаме.

Има фирмен надпис “GITE AUX TRADITIONS” в превод “Вие на традициите” - ханче, ресторант и то български. Невероятно но факт. Вратата е заключена. Чукам. Появява се млада, слабичка жена. 

“ Добър ден, вие българи ли сте?-питам аз. “Да, българи сме”-  с усмивка ми отговаря Меги. В момента заведението е затворено. Работи само в петък, събота и неделя. Добре,  ще дойдем друг път. Взимам картичка с телефон и продължаваме разходката из селото.

Пролетта на 2021 година е малко по-топла от нормалните температури за този сезон. Време слънчево, без валежи и студени ветрове. Всичко предразполага за пътешествия сред Природата. Не се чудете защо думата Природа е писана с главна буква. Съвсем не е случайно. Според мен, навярно и за много други, е най- големият Създател, великолепен художник,  скулптор, строител, изобретател. Ние хората се стремим да й подражаваме, но рядко успяваме да направим нещо толкова красиво, толкова интересно. За сметка на това успяваме  с голям успех да рушим създаденото от Природата, да оскверняваме светостта на създаденото от Нея. Да унищожаваме   прекрасната среда която Тя ни е дала за един спокоен и щастлив живот. И ние, неблагодарните “хора”, несъзнателно, а понякога и съзнателно бавно, но сигурно рушим  собствения си дом.

Решаваме отново да тръгнем към красивата “Ла Мориси”. Обаждаме се по телефона на Меги и си запазваме стая при тях за 3 дни. Вторник, сряда и четвъртък. В петък ще имат много други български гости от Монтреал.

Пътуването до Сен Жан де Пил е много приятно. Прекрасна магистрала, китни селца и малки уютни градчета. Канада не е гъсто населена, земя и гори колкото искаш. А за езерата да не говорим. Само в областта Ла Мориси  са над 75 хиляди.  Веднъж, през юни 1994 година, летях от Монтреал до Ню Йорк. Полет само 1 час. Гледайки през илюминатора, имах чувството, че летим над океан с хиляди острови обрасли с гори, а не над земя с гори и езера.

През отворения прозорец на колата, свежият въздух с аромат на горски цветя, ароматни храсти и речен прохладен мирис, ни кара да се чувстваме в Рая на земята. Пристигаме в китното селце към 11 часа. Меги ни отваря вратата с широка гостоприемна усмивка, усмивка с която би посрещнала най- близките си хора. Усмивка изразяваща искрена радост да ни види, а не търговско- рекламна.  След  съвсем приятелско “добре дошли”, “радвам се да ви видя” от двете страни, Меги ни моли да се поразходим 15-20 минути. Мария, дъщерята на Меги  и Венелин, в момента има  онлайн събеседване с Университета Мак Гил- Монреал. Мария е абитуриентка и кандидатства “право” в най-престижния канадски Университет, един от 10-те най-престижни университети в Америка. Естествено, пожелаваме успех на Мария, и тръгваме да се поразходим из селото. Крайбрежната ивица е красива, и приятно место за разходка, всред красиви къщи, които бих нарекъл спокойно вили. Цветни градинки, пристани за собствени и общински, малки и големи плавателни съдове- канута, лодки, моторници. Не липсват и яхти с различна големина. Е,  няма луксозни като тази на Онасис, но са много хубави за едно село с 700 души жители, където не живеят милиардери.

Изпреварвам събитията за да подчертая, че българските деца са много умни и интелигентни. Имат големи успехи по-света, но често недооценени и пренебрегнати в собствената си страна, намират оценка и уважение в чужбина, което си е истинска загуба за България. Днес Мария, още незавършила учението си, остават и още година и половина, се яви на конкурс проведен от  най-големите и най-престижни адвокатски кантори в Монреал и град Квебек,  и спечели място и в двете кантори. Изборът, къде да започне работа след завършването е само нейн.

Настаняваме се в просторна и чиста, много комфортна стая с баня на втори етаж. След леко освежаване, слизаме долу за да се запознаем и с Венелин, баща на Мария и съпруг на Меги. Още от първия миг разбираме, че имаме щастието и късмета да се запознаем с един изключително интересен човек и лют купонджия. Това му е изписано на лицето и подчертано от очарователната усмивка с която ни посреща, сякаш сме яли, пили заедно 30 години. А когато    

Чува фамилията ми Асланян, веднага пита дали имам нещо общо с Ева Асланян. Имам малко нещо общо, -казвам. Дъщеря ми е. 

Ракийки, салати, български вкусотии, са гарнитура на приятни приятелски мухабети. Венелин е асеновградчанин, и сармичките от Станимака са и негов специалитет.

Естествено най-силно ме интересува, как едно българско семейство, решава да отвори ханче в едно малко селце, където в диаметър от  няколко стотин километра,  няма даже един българин.

Попадат на това място  случайно, и толкова им харесва околната природа, че я обикват моментално и завинаги. Тази любов от пръв поглед  е причината да купят тази 200 годишна къща, принадлежала на кмета на селото и да създадат този уникален български райски кът в сърцето на областта Ла Мориси. Името на ресторанта също не е избран случайно. “ Gite Aux Traditions”- “Вила на   Традициите”, има дълбок смисъл, говори много, както за  гостоприемството и мисленето на хората, така и за менюто на ресторанта. Традициите са свързани неразривно с човешките ценности още от древността, и заслужават почит и уважение, и да не бъдат забравяни!

     Не случайно заведението е наречено Gite Aux Traditions”. И не случайно,  заведението на Меги и Венелин е наречено вила. Тук човек се чувства сякаш е на гости във вилата на близки приятели. Но каквито и суперлативи да използвам, каквито и красиви думи да търся и използвам, няма да мога да предам атмосферата която цари в това райско БЪЛГАРСКО кътче на хиляди километри от Враца, Варна и Асеновград. Безсилен съм.Трябва да бъдете там, да видите веселите очи на хазаите, да почувствате приятелската им прегръдка, да вкусите от кулинарните им шедьоври, за да ме разберете. Като имате предвид, моите кулинарни способности и факта, че рядко харесвам нещо приготвено от друг, то това което пиша за  вкусотиите на Меги и Венелин, не е нито реклама, нито хвалене по приятелска линия.

24 юни 2021 година. Празника на Свети Йоан Кръстител и Национален празник на канадската френскоговоряща провинция Квебек. Село Сен Жан де Пил. Област Ла Мориси, на 220 км. От Монреал. “Вила на Традициите”. 20 часа вечерта.  Домакините Меги и Венелин Теодосиеви посрещат многобройните си гости, дошли от близо и далеч.  Масите в ресторант  и на терасата в двора са пълни с празнуващи. Свободни места няма. Капацитета  на заведението е запълнен  на 125%. Музикалното оформление на Венелин  и напитките разпалват  кръвта на празнуващите. Тази вечер, посетители са  главно жителите на селото и околността.  Квебекарите боготворят своя национален празник и настроението достига невероятни висоти. Хапване, пийване и танци. Бързите групови танци повдигат настроението с всяка следваща мелодия. Ние също участваме активно в празника. Лена обожаваше да танцува, аз също, така че трудно се задържаме на столовете си. Купонът е в пълния си разгар до късно през нощта. 

Постепенно гостите се разотиват. Оставаме на терасата с Меги и Венелин. Прекрасно настроение. Те малко уморени от работа и танци. Но те са млади и енергични, предприемчиви българи, създали в едно малко канадско селце един  истински малък райски кът. Райски по форма и български по съдържание. Има и такива Българи! Поклон! Да сте живи и здрави, Меги и Венелин и все така гордо да се вее пред дома ви българския трибагреник.

Забележка: преди да напиша тази статия, поисках разрешение от Меги за това което ще напиша. Пиши каквото искаш, Кико! Беше нейният отговор.