Пия смеха ти. На глътки преглъщам безкръвните сондажи в сърцето си. Отдавна разгадах живота, но няма кой да ме чуе. Качулати въжделения прикриват истинската същност на всемира. Като тайнствено братство на горгони.

Прикрий лицето си, за да не вкаменят нетленното в теб! И ръцете, които даряват живот...

Гледаше малката фигура, която току-що беше изваял от глина. Трябваше да побърза, защото изсъхнеше ли, щеше да се напука необратимо. Познаваше всяка гънка на тялото, всеки израз в любимото лице и онази малка тръпчинка вдясно от устните, която го побъркваше до неузнаваемост. Остана доволен от сътвореното. Тя също щеше да хареса скулптурата, ако беше тука.

Прогони надигащата се жажда за близост и отиде да си легне. Трябваше да поспи преди да тръгне към нея.

Утрото настъпваше, разбуждайки капчуците по покрива. Капките запяха галещо, като часовник, отмерващ приближаващата наслада от очакваното...

***

И ето я! Прекрасна малка фея! Точно така изглеждаше в сънищата му. Съвършена, изящна, като приказна вълшебница. Колко дълго беше търсил образа й сред тълпата от отминаващи съдби. Нищо запомнящо се. Дори да го привличаха с нещо, неминуемо идваше момент, в който отново започваше да се взира в лицата им и да търси Нея.

Отново я откри. Беше загърбил обстоятелствата, при които се разделиха. Вече нямаше значение кой кого одобрява. Дори родителите му се отказаха да му влияят. Съжаляваше единствено за това, че загуби толкова време, за да извоюва свободата да избира...

- Елиана! - обичаше да изрича цялото й име - Отдавна ли ме чакаш?

- Цял живот! - прошепнаха устните й и се сляха с неговите.

Прегръщаха се цяла вечност. Времето забави ход и се разми с тревожните импулси на телесната жажда...

Прибраха се и дълго си припомняха защо са заедно. На сутринта заспаха уморени и блажената страст потъна в усмивка, предвкусваща стаената непреходност на любовта им...

***

Събуди го мирис на ароматно кафе и още нещо. Отвори очи и забеляза топлите кифлички върху подноса. Ноздрите му вдишваха с наслада носталгичните нотки, които изникваха в съзнанието му. Щеше да ги пази дълбоко в сърцето си  и този път нямаше да й позволи да си тръгне...

- А, събуди се значи. Как да разбирам всичко това? - и с жест показа множеството скулптури и портрети, разпиляни по пода - Навсякъде аз, аз и пак аз! Ти да не си побъркан психопат?!

- Да, красавице моя, и ще разчленя всеки, дръзнал да диша пространството около теб! - и се нахвърли настървено върху нея. Малката тръпчинка подлудяваше сетивата му...

***

Заживяха окрилени от взаимните си чувства. Никой не задаваше въпроси. Животът им потегли оттам, откъдето бе спрял преди години. В кварталното кафене, под звуците на Андрю Доналдс. Бяха изминали десетина години или повече. Не беше от значение. Важен е моментът, споделеният...

***

Нещо натрапваше присъствието си точно, когато бяха най-интимни. Не можеше да го улови. Размито, тревожно се вклинваше в капилярите му и го напрягаше до пръсване. Всичко изглеждаше нормално, дори беше невероятно красиво. Отношенията им прерастваха до онази съдбовна точка, в която трябваше завинаги да вплетат пресеклите се не веднъж нишки на съдбите си. Само какво беше Онова, което тъпчеше теменужените цветове на бъдещето им?!

***

Прибра се изнервен от работа. Съблече тягостните мисли и ги остави на закачалката с палтото си. Не искаше да я тревожи с проблемите си, винаги се намираха връзкари, които изместваха таланта от мизансцена на изкуството. Нищо. Ще претвори любовта си, скулптурите му се продаваха и без да му ръкопляскат разни величия.

Тя правеше нещо в кухнята. Не влезе там. Искаше да остане сам, за да не наруши равновесието от хармонията с глината. Имаше си ритуал. Съзнанието му трябваше да остане чисто за да пресъздаде правилно образа...

Зарови ръце в топлата маса и ги остави сами да си свършат работата. Когато приключи, още преди да се отдаде на съзерцание, разбра, че го очаква друг образ. Някак инстинктивно беше напипал в него нещо, което му убягваше...

***

Тя стоеше на прага и незнайно откога наблюдаваше любимия си. Приближи тихо и го прегърна. Той се отдръпна стреснато, но не от неочакваното докосване, а от парещия дъх на изпепелени илюзии и още нещо... с привкус на алкохол.

Тогава яростно разкъса дрехите й. Голотата й го възбуждаше и го приканваше да прониква дълбоко и още по-дълбоко, да изучи дебрите на създаващата живот грешна плът. Да открие първородната причина за падението на човешкия дух. Искаше да я оскверни, както тя беше осквернила очакванията му. Пронизваше я яростно, ненаситно, като смъртник, бягащ от необратимото. Беше затворил очи и в транс предвкусваше надигащия се ураган от неподозирано удоволствие... Тогава се сети за нея, за миг се изплаши от цялата тази ярост в душата си. Погледна под себе си. Тя се гърчеше в наслада и мълвеше името му...

Не издържа. Трябваше да я извае такава, грешна и безпътна, молеща за още болка и наслада. Взе я на ръце и я постави върху бюрото си. Обърна я по корем и проникна грубо. По пода се разбиваха на малки парченца ваяните с години частици от спомена за Нея. Щеше да я сътвори наново, пареща, като жена, забравила, че е способна да дарява живот. Като Горгона. И нямаше да предпази очите й - те вече го бяха достигнали...

***

Гледаше дълго малкото тяло, свило се върху бюрото му. Знаеше, че когато се събуди, ще си тръгне. Също така знаеше, че няма да я спре. Защото имаше нужда от мечта... За да твори... любов.

29.01.08

Пловдив