11.
Пред входа стояха двама души – немлада жена и младеж. Подкрепяха други двамина, момиче и възрастен мъж...
И през мътното стъкло се виждаше – болни...
Наоколо сиво утро, лек дъждец, тих ветрец рошеше голите клони на дърветата в парка...
- Дойдоха преди малко – каза чичо Свилен, изправен до лявата колона на стълбището...
- Познавам ги – рече доктор Минчев – Васил беше агроном в нашето село, това е жена му. Синът помня като малък, а ето – с жена си е... И са болни...
- Опасно ли е? – попита класният – Това е най-важното – опасно ли е...
Докторът кимна.
- Няма да ви лъжа. Много е опасно...
- Ама отворете им, що ги държите на дъжда – извика Марга от горната площадка...
- Почакай малко, Марге – каза класният – Нека да видим... Много, много е рисковано...
Настъпи мълчание...
- Аз ще ги приема – решително отсече докторът – Ще ги заведа в свободния апартамент на втория етаж. Там ще е карантината. Никой няма да влиза – освен мен. Храна ще оставяте пред вратата, съдове обратно няма да връщам... А сега се махнете от стълбите. И – подалече!!!
Така и стана...
Изнесохме сандъчетата с оръжие и патрони и оставихме апартамента на доктора и болните...
Две седмици той не излезе от апартамента. Там спа, там яде, там всичко... Няколко пъти оставяхме кофи с гореща вода – трябваха му за процедурите, а и сам да се измие... Оставяше навън бележки с искания за лекарства – носехме му ги от “аптеката” на четвъртия етаж...
Хората оздравяха...
Чичо Васил се оказа веселяк, вечно усмихнат, знаещ маса вицове. Жена му – леля Надя беше пълната му противоположност. Вечно навъсена, с бляскави тъмни очи... И много, много добра. Каквото я помолиш – веднага изпълняваше. Тихо, без звук, без настойчивост. Докато бяхме заедно, все едно призрак се движеше сред хората...
Синът им Росен беше малко по-голям от нас. Но вече завършил инженер, механик, човек с всестранни интереси. Смаях се, когато започна да рецитира една вечер Ботев, а после внезапно премина на Дебелянов...
Снахата им Василена беше яко, стройно, с постоянна усмивка и кротко мълчание момиче. Оженили се били това лято и ето...
Настанихме ги на петия етаж, в малкия апартамент. И веднага ги включихме в живота ни. Зима, студ, замрял град... Но имаше нужда от отопление, от вода, готвеше се, опитвахме се да поддържаме хигиената и при нас, и в кооперацията...
Мисля, че не толкова от жажда за чистота, колкото да не се оставяме на вълната на безнадеждността...
Затова и класният измисли ежевечерните четения на класическа литература. Та чак бай Денчо една вечер рече:
- Ей, даскале, ама на – да съм мислил, че ще ме заинтересуват някакви скандинавски саги... Че сега и думата знам, и приказките им харесвам, и си мисля колко сме еднакви това хората – независимо кой къде живее и какъв е...
Така си беше – някак си успяхме да съберем себе си в едно...
Което никога преди не е било у нас...
Откак помня – кооперацията живее разделено, да не кажа в конфликти...
Трудно се събираха пари за поддръжка, вечно имаше някой недоволен, а като сложим постоянните контри на всяка идея...
Дали от трудната ситуация, дали внезапно схванали, че сам човек не може да оцелее – но забравихме споровете си, забравихме комплексарщината: ама тоя ли ще ми каже какво да правя...
Но твърде скъпо плащахме за прозрението...
А радиото работеше...
Нещо повече – сдобихме се с истинска радиостанция. В края на града навремето имаше казарми. После ликвидираха и военната част тук, и цялата ни армия. Политика...
Обаче, сградите останаха – уж охранявани. Но в тях комай нямаше нищо, само деца понякога си играеха из старите гаражи, спални, щабни помещения...
Та малко преди появата на чичо Васил и семейството му, чичо Косьо се сети за това място. За него само ви споменах. Е, то и малко може да се каже. Обикновен човек, шофьор, с жена и син Пешо. Който е година по-малък от мен, мълчалив, много силен, тренира мятане на диск. Тренираше...
Живееха на четвъртия етаж насреща ни, но ги постеснихме – в хола им складирахме лекарства, а после почнахме да събираме дрехите, стана и гладачница. Смешно, но чичо Петко намери в гаража си стара чугунена ютия, почисти я, смаза капака й. И от тогава жените я ползваха – насипят вътре въглени от жаравата, гладят и привеждат дрехите ни в приличен вид, както викаше баба Деша...
Чичо Косьо е бил и шофьор в поделението – волнонаемен. После му дали чин и го направили командир на радиокола. А след десет години служба, взел, че напуснал и станал шофьор на някакъв важен началник в морския град...
Обаче, помнеше, че в гаражите има консервирани превозни средства. И сред тях – радиостанцията му...
Отидоха един ден – аз бях дежурен, та пропуснах – няколко човека до старите казарми. Толкова бяхме оптимистично настроени, та взеха със себе си и голямата пазарна количка...
И се върнаха победители!
Докараха радиостанция!
Плюс куп части за нея...
Възрастните се събраха и обсъдиха нещата. Накрая решиха да не бързат. Класният взе бай Денчо и чичо Косьо и тръгна да търси свой бивш колега, голям специалист по телевизори, радиа и компютри.
И го намери...
При това – в последния момент. Оказа се, че на другата сутрин господин Георгиев /ами преподаваше ми по физика, така го зная!/ заминавал. Дошъл синът му с един фургон и два коня, товарели багажа и се спасявали в планината. Там имали вила, решили да се установят на сигурното място...
Цяла вечер, взел като помощници Росен и чичо Васил, физикът се труди над станцията... И някъде към полунощ тя заработи...
Пробваха я – наоколо се бяхме събрали всички, холът беше препълнен с хора, стискащи палци – и каква врява настана, когато на Росеновото:
- Ало, ало, ало... Тук радио “Парка”... – се чу:
- Ооо, Парка... Ай ем...
Свързахме се!
Вече и за нас знаеха...
Живи сме...
И сред хора...
© Георги Коновски Все права защищены
Ще я уловиш...А грешката е откровено техническа - усеща се. Ще я оправя.