14.
После се заточиха дълги зимни дни и нощи. Събирахме се в големия апартамент на третия етаж, дежуряхме на пост, цепехме и носехме дърва, ходехме за вода, готвехме, перяхме...
И много четяхме...
А още повече си говорехме...
Така стигнахме до една идея – какво е станало със света...
Първа се сети за възможността Анка. Тя си падаше по точните науки, макар и внучка на лекар. Обичаше да чете и направи рейд по апартаментите, за да намери хубави – според нея – книги. Заедно с нея над четивата висеше и сестричката ми. Освен, разбира се, когато бяха ангажирани в общите работи...
Та един ден Анка каза:
- Мисля, че знам какво е станало с планетата...
Вдигнахме глави към нея. В хола беше тихо – само младежта бяхме се събрали. Подготвяхме се за поредния учебен ден. След малко трябваше да дойде класният и да говорим за самотата на човека. Темата беше обща, подготовката – по избрано от теб произведение. Аз лично взех една малка детска книжка, чешка, от едно време. “Павел сам на света”. Разказваше се за момченце, внезапно останало само. И имащо всичко, което пожелае... Но – само... Можещо да си хапне каквито иска сладкиши – но само... Можещо да се вози на трамвай, че и да го управлява... Но само...
Просто открих в детската книжка заложена огромната идея – и всичко да имаш, няма ли хора... Пак си беден...
Та нея се канех да развивам. Особено, когато видях как иронично ме гледаха Мелина и Анка. Те просто не разбраха огромния заряд на малката книжка и смятаха, че кръшкам. А сами бяха избрали “Портретът на Дориан Грей” – за самотата на човека в обществото...
Та тъкмо се бяхме укротили и Анка обяви откритието си.
- И какво? – попита Димчо – Извънземни?
- Нещо такова – каза Анка – Помните ли онзи ден?
То пък оставаше да не помним...
- Аз слушах радиото... И съм запомнила новините...
- Добре, де – рекох аз и оставих настрани малката книжка – И аз слушах новини... Почти слушах... Но по телевизията...
- А помниш ли какво съобщаваха?
Замислих се, но Пешо ме превари.
- Аз бях в парка и слушах радиото през джиесема. Точно тогава спря изведнъж, та помислих, че е паднала батерията... А казаха... Значи – за някакъв заем се говореше, караха се...
- Друго? – попита Анка.
- И за комета, дето минавала... Ти – за кометата ли?
Анка дори се изправи:
- Именно!
- Чакай... Какво кометата? Някакви лъчи ли... Или друго – почнахме да вдигаме врява.
Всичкис е заинтересуваха. Дори най-малките оставиха книжките и взеха да се обаждата, макар че надали разбираха за какво спорим...
Вдигнах ръка:
- Хайде да се изслушваме, а... Кажи сега...
Анка бавно и тържествено рече:
- Казаха, че кометата минавала край Земята и част от опашката й ще засегне планетата...
- Но добавиха, че е безопасно... – досетих се аз...
- Именно! Безопасно... Но никой нищо не каза... Или нямаше време да каже... За някакво влияние от тая опашка... А е възможно... Твърде е възможно, не съм чак толкова специалистка, опашката да е предизвикала мощен енергиен импулс и да е поразила Земята точно в зоната на интернет вълните. От там – всичко останало. Блокиране на свързаните компютри, на работещите под електронен контрол машини...
Погледна ни и рече виновато:
- Не съм много наясно, но си мисля, че така е станало всичко. Просто началото е в опашката на кометата, а последствията ги видяхме...
Ние заспорихме, почнахме да се прекъсваме, някой дори тръгна да търси физики по апартаментите...
- Така е – каза силен и спокоен глас...
Класният стоеше на вратата и ни слушаше. Кой знае откога...
- Когато дойде Георгиев, приказвахме си на тая тема. Той е убеден – изстрелян е мощен енергиен импулс. Дали кометата, дали някой извънземен... И не е за смях – твърде е възможно да сме били нападнати от Космоса... Но това вече си остава за фантастиката – минаха почти пет месеца, а няма ни летящи чинии, ни движещи се трикраки машини на смъртта...
Замълчахме поразени...
Интернетът?
И чак тогава почнахме да си даваме сметка колко бяхме зависими от тая невидима мрежа. Банки, бюрокрация, транспорт, ежедневието...
Един мощен удар и...
- Но нали мина толкова време, не трябва ли да се възстанови мрежата? – попита Пешо...
- И ние мислехме, че ще се появи, обаче... Георгиев смята, че е твърде възможно един ден неочаквано всичко да си дойде на мястото. Проблемът е другаде...
- Че няма да има за кого? – сетих се аз...
- Точно така... Проблемът е, че човечеството някак си много бързо рухна. И, след удара от болестите... За да се стигне до интернета, на земята са се трудили върху разума и идеите милиони хора – хиляди векове... От полумаймуната с огъня до вчерашния програмист, милиони хора са работили с мозъка си... И още милиарди са живели и създавали средата за този труд... Колко години ще ни трябват, за да се върнем на същото място? Колко мислещи глави? Как ще бъдат обучени на едно ниво, за да могат после да стигнат по-горното? Как ще се съчетаят развитието на техниката и развитието на духа?
Замълча, огледа ни и каза:
- Сега разбирате ли защо се налага да учим? Дори в тия условия? И ясно ли ви е колко ценен ни е всеки човек – особено младите? А може и да помислите какво трябва да научим от катастрофата? За себе си, за следващите поколения...
- Но интернетът може да се възстанови... – каза Димчо...
- Може... При това във всеки момент може... И? Къде са компютрите? Къде са хората, можещи да ги използват? Къде са програмистите?
Настъпи тишина...
Само в нашия град бяха оцелели може би една трета от жителите... Ако е така навред... А имаше и региони в много по-тежко положение...
Отде хора? При това не какви да е – а образовани...
Да, имаше оцелели доста техници, шофьори, фризьорки, комбайнери, животновъди... Все благородни и полезни професии...
Но без хората на духа, без създаващите културата и цивилизацията...
Все едно, бяхме стадо, намерило прекрасна долина, пасящо си безгрижно в нея... Оцеляващо и размножаващо се...
© Георги Коновски Все права защищены
Да!