Сламки за живот

“Злото никога не идва само“, така казваше баба ми, като днеска я чувам.

Точно сега ли?! Осемнайсет години и така без предупреждение, отиваш си, а ми знаят положението.

Ще лежа, че стана ли – посегнал съм, още две имам, сърце не ми дава да ги изхвърля. Мириша ги вечер, пипам ги, прибирам ги в джоба на ризата, вадя ги – после пак.

Черен ми е тоя доктор, ако и да е светило, как го изтряска – “налага се незабавно да спрете цигарите!“. Запечатил съм му изражението, стъклeните сини очички - машина!

Откъде дойде това, никой в рода ми не е имал емфизем? Най-гадната болест е тая и астмата, при другите можеш да си пушиш.

Добре бе, толкова ли беше да ме изчакат, да го преодолея, че после да ми сервират.

Аз се боря с никотинов глад, жълтея, треперя, а той ми снася – “ще променяме имиджа на магазина, ще работят млади хора – наел съм две момичета“.

Идеше ми да викам, но мълчах като пън, вместо да го ударя - мълчах.

Какво ще промени, той тоя магазин не го познава, купил го е преди два месеца. Аз съм го създавал картоф по картоф.

Още, когато беше малката сергийка, когато почнах на пазарчето - с чушките, домати и зеле. Веднага след гимназия, уредиха ме, свикнах и си останах. Нищо не мразя повече от промените!

После сергийките станаха две, прибавиха и плодове. Първите години само носех касите, не ме пускаха да меря. Тогава научих всичко, най-вече за клиентите, запомних им лицата, типовете и после знаех.

Бабата с кученцето ще избира, ще мисли, че я лъжеш, освен, ако не й предложиш от скритата каса, така ще е винаги твоя.

Крещящият дядка обича да го изслушат, защото разбира от домати повече от всеки на този пазар.

Лелките бяха претенциозни и зли, но им стигаше усмивка, за да те обикнат и да идват само при теб, защото си млад и учтив.

Майките с количките искаха да се зарадваш на детето и да му дадеш черешка - винаги се връщат.

Научих и как да избирам плодовете от доставчиците, знаех как скътаваха развалените по касите, как пробутваха гнилите, само за това ти трябват години.

После стана плод и зеленчук “Евротропика“  - големият, с  трите стаи. Въвеждах клиентите, разхождах ги по рафтовете, презентирах професионално всеки нов плод, четях в интернет, за да съм убедителен.

• Къде ще намерите такъв работник педали!!!

Взимам – не пипай, дръпнеш ли – връщаш се в началото!

Не се излагай човече, мисли за друго!

Мама беше жива, докато беше жива – различно. Все това ми казваше – “трябва да се ожениш“ и ми водеше момичета  -  не беше много забавно.

Аз имам проблем с жените – харесват ме само един тип - дебели и властни. Не знам защо?! И мама все такива намираше. Тогава много ми погнаха цигарите.

Помня онази огромната, с едни ръчища, една космата и миришеше на нещо, не мога да определя на какво. Много говореше и все за себе си. Викам й  “отивам да пуша“, когато имаше логореен пристъп.

Хващах я преди да поеме дъх, пред новата сесия. Тя оставаше с увиснала долна джука в стаята, докато дърпах на терасата.

После имаше една друга – напълно луда. Пак дебела, рижа, но не толкова шумна. Тази направо седна върху мен, беше ужасно. Аз се дърпам, тя към мен и тика едни огромни гърдища в носа ми – “гледай, целувай“, викам – “само да изпуша една цигара и идвам, ще ги вида след малко“.

И някак така стана, че си останах – с жена не съм бил, срам не срам това е - девствен съм - все идваха неподходящи.

Почнах да пуша в гимназията, по купоните. Беше ми страшно нелепо на ново място, все се потях, докато не започнах. Така хем съм там, хем ме няма.

Заставам дърпам и уж слушам, ясно е какво правя – пуша, никой не се чуди защо този е тук, нито се налага да говоря.

В магазина също, застана и пуша отстрани – всички знаят – почивам.

Сега не смея да изляза, като видя човек говоря много и все неща, които не искам да кажа, ръцете ми висят, имам чувството, че всички ме гледат.

Вторачили се, втренчили и чакат – виц, смешка, нещо...

Помня чакането, от дете го помня, когато идваха роднините.

“Кажи Миленчо, ще каже, той знае – айде кажи“ и погледите на едни улензени червендалести лели.

Огромните шествия от роднини, които идваха с повод и без повод. Леля тази, онази, тетинка,  стринка, лелинчо и шурей, свако - и всички чакаха Миленчо.

Как ми залепваше езикът и ми се стягаше като с клещи ченето, аха да отлепи...

После като трябваше да заговоря момиче, като се втренчи и ми се подуваше устата отвътре, гърлото се стягаше, получавах нещо като ларингоспазъм, докато не пропуших.

Веднъж съм бил влюбен, не повторих.

С години пъшках по едно момиче, като ученик още - “загадъчната“, така я бях кръстил. Няколко години беше най-енигматичният период в живота ми. Пушех и страдах – рязко ме приземи.

Излизаме ние, говорим, гледа ме тя, аз нея – и, аха да я целуна – вдига ръка, спира такси и изчезва.

После я търсих, звънях, обикалях блока й - кри се, не вдигна, не се появи. Докато не ме светна нейна съученичка, на която разказала.

В романтичната нощ девойката яла банан и пила шейк с мляко, от което получила взезапна диария, защото комбинацията не й понесла. Спряла такси, за да не се насере на пътя.

Значи, изпушил съм всичките фасове на света, мълчал съм с години в усамотение, изслушал съм всички сълзливи рок балади, заради една дрисла - колко битово и гадно нещо е любовта!

Какво ли не ми мина -  че е умряла, че съм я обидил, че се е влюбила безнадеждно в мен, че е болна от рядка болест, която крие, че баща й я е изнасилил и я е страх да го сподели...

И сега не знам какво да правя, защото при този спомен винаги пушех, толкова прецакан не съм се чувствал никога. Та толкова за любовта, тогава приключих.

Тук идва една жена да чисти, леля ми я е наела – симпатична е, кротка женица.

Леля и чичо се уплашиха, като дойдоха от Бургас, викат – “живееш в мизерия“ и я повикаха от фирма. 

Седна да ми разправя живота си една вечер – тя плаче  - аз плача –  сипахме си по бира.

Ражда от един близнаци, той я зарязва, заминава и повече не се обажда, намира втори – ражда от него – той умира, дави се. Майка има само една –незряща, в дом някъв.

Сама с трите деца на един таван, останала и без работа –  търсила, търсила, не я взимали заради децата и станала масажистка, от онези масажи, новите, дето им викат с щастлив край.

За няколко години била добре, закрепила, имала клиенти, бакшиши, обаче получила някаква травма на китката от многото работа и не можела вече, та почнала да чисти по къщите и сега криво ляво – крета.

Чакам я да се обади, търси ми работа момичето, много добро момиче. Урежда ме в един склад за гайки, ако стане – спасен съм, до пенсия съм там.

Ще редя гайките, ще ги подреждам, ще пренасям – каквото ми кажат, няма да мръдна, като войник ще съм.

А, звъни ми:

• Сиси, здравей, не знаеш как чакам да ми се обадиш!
• Менчо, добри новини, ще те пробват, нищо че си без опит.
• Леле, Сиси, това стане ли до живот свещи ще паля на тоя ден.
• Казах им сериозно момче, малко е слабичък, ама жилав, че там трябва кашони да се носят, да се чисти, ама ти ще се оправиш.
• Боже, колко съм носил щайги с домати, само на реда да свикна, че е сложно, да не се издъня.
• Няма, няма, той е мой човек, клиент ми беше с години, още ме вика понякога, свои хора сме. Утре съм у вас, ще ти разказвам.

Вторник е, днес идва Сиси - ангел небесен, да чисти, през живота ми никой не ми е помагал така.

Аз като се замисля, тя Сисито никак не е лоша и като жена не е лоша. Тя е голяма вече, на години е, ама си е симпатяга.

Даже ми харесва, да не кажа привлича - окръгленка една, обличка, ръчичките меки, бели, топлички, такива едни благи, приятелски.

Движенията и бавни, женствени, говори малко и тихо, а лицето да не говорим - като ти се усмихне става като добродушно таралежче, както ги рисуваха по книжките.

Че и иначе, и там си става – и отпред си има, и дупенце назад едно хубавко, пухкавко.

Е, по-голяма е от мен, ама какво, да има едно петнайсет години - какво са годините?!

Деца има и е сама, ама това не е лошо, тъкмо няма де е някоя - да иска да ражда.

От деца ме е страх, да не говорим за бебета, ужас изпитвам – много са грозни, направо уродливи. Как ги гледат хората не знам, винаги са ми приличали на червеи.

Ето я Сисито – днес прозорци ще мие. Обичам да я гледам как се протяга да ги търка, с едни панталонки ги мие обикновено, много хубаво й седят. Понякога идва с едно червено потниче, дето го изпълва отпред, та прелива, но талия си има де – амфорка – любимите ми.

• Менчо, ти имаш ли си гадже, пита ме, завъртайки се в полупрофил, докато търка големия джам.
• Нямам Сиси, и да ти кажа, понеже с теб сме си приятели и си говорим, не съм си и имал – така се получи.
• Как така бе, Менчо, съвсем ли?
• Ами, направо съвсем, даже без хич.
• Как без хич бе, Менчо?
• Така, както го чуваш, буквално.
• И там ли, сочи с поглед леглото.
• Аха, там най-вече, кимам унило.
• Брей, не си казал, това най-лесно, не знаех, да знаех отдавна, отдавна...Искаш ли един от моите масажи, ако искаш де? Безплатно, нали сме приятели.
• Ами......, искам, що да не искам, да го вида какво е. Само да взема един душ и идвам.
• Да, вземи, настани се удобно и почваме, ако не ти хареса спирам.

Леле, ще ми направи, аз ще я моля и за целувки и да пипам, дано даде, ще видим.

Чакай да се изкъпя, да се напръскам малко и съм готов - бързо да не се откаже. После мога и брак да й предложа – кой знае, кой знае?!

Как му се нарежда понякога животът на човек – до вчера безработен почти 40-годишен девственик - днес – работа и мацка, неведоми са пътищата да знаеш!

Когато си най-отчаян, кажи си – тъпак съм, щото не вярвам, вяра нямам, затова все лошо ми се случва, щото и само лошото чакам.

Май ми е от възпитанието това, от дядовците още, само тук го има у нас дето казва народът - “много хубаво не е на хубаво“, не знам в друга държава да се говори така. Или пък – “чакай най-лошото, за да си доволен от всичко“, ей че сме тъпи!

Я какво ми подува джоба, цигарите, къде съм ги забравил, две останали, ще взема да ги хвърля, нали ги отказах за какво са ми?