(Романизиран коктейл от реални необичайности)
Всичко тръгна след вчерашното ми намръзване, докато обгрижвах един куфар „Premier”. Купих го преди доста време около едно пътуването до екзотична дестинация - отколешна моя мечта. При връщането кацам на летище София и ти да видиш един матов елемент взе, че си го припозна - бил неговия. Предполагам от „крадци на багаж без граници” да е бил, а си го е бройнал, защото на куфаракито отвсякъде си му личеше, че е новеничък. И хем вижда, че си го гледам като мой и пак най-нагло посяга, при което аз му казвам: „Ей я кротко! Това е моят багаж!”, а мангалоликият левент се опитва да ми се обяснява. Навирам му чекинг лентичката от билета в лицето и здравата му се озъбвам… Пък той може би от яд, че съм го изловил в крачка така го трясна, че му потрошава едно от опорните крачета, онези дето са пред колелцата. И ей ти на - чипак нов куфар за сума ти пари - осакатя. Направо ми идеше ония да го фрасна по мазаната крадлива мутра. Ама въздържах се тогава.
Пък из онези дни какво нещо размествах из нас и куция ветеран току ми се замота пред очите. Че след толкова години ми припадна жал за него! И реших - ще го нося на куфарен доктор, да му „инплантират” някакви крачета.
Такааа! Но то до работилничката за ремонт няма как да се паркира. Тъъъй! И аз нали по-леко облечен, че уж съм с кола… А то вън сече - щото е къде минус пет градуса! И уж ей го къде е – сто и петдесет метра. Ама то толкова на там и още пак и на обратно по студа… И хоп! До вечерта дясното ми рамо схванато - че не само ами и направо сковано…
Пък знам ли?! Може и друго да има за това ми лошото спане… Може около този куфар някак странно и асоциативно да ми изникнаха и едни други спомени. Защото ни в клин ни в ръкав едно старо гадже като съм засънувал през цялото време – лелее! Не че мацето е имало нещо общо с куфара… Не! Но с това моме ходихме по времето, когато много бях много залитнал да чета за Египет и фараоните.
Колкото до съняяя…
Тук по-сложна ми се види, че е работата. Щото то ако е да си призная в началото така и не разбрах събудих ли сеее…!? Още ли сънувааам… или как е по-точно!? Но някъде посред нощ ми се струва, как отварям очи и - ха! Виждам лицето на Гаджето непосредствено пред моето. Викам си: „Я бега’ от тука бе!”
Бегай! Бегай! Ама то си стои там като истинско. И като че ли ей на сега си е тук, само че в тогавашната си младост! Протяга ръка! Уж иска да ме масажира, за да ме облекчи…
Да, да, да!
Ама така ми се усмихва, че аз веднага стоплям, как работата бие повече на гадоринско хилене от колкото на подканяща усмивка. А вместо нежен масаж направо си забива маникюра точно в онова ми премръзналото място. И драска ли драска! Ама като казвам драска значи чак до кръв чегърта. И уж – да! Нали уж сън - амааа! И дето се казват докосването му е уж едното му нещо като нищо… Пъъък… Мен здравата ме полазват едни боцкащи притеснения. Щото то да си призная понякога с мен е така. Искам да кажа от такова нещо което уж е всъщност е едното му нищо, има случаи дето точно тогава много ме е страх да не ме сграбчи Шубето.
Че може би и сега, за да набера кураж започвам да си се обяснявам сам на себе си:
„ Ето значи от къде и от защо иде това неразгадаемо мое Шубе дето се развихрило посред нощ из сърцето ми! Което ще рече, че трябва да избягам от този шубелийския ми сън!”
И уж бягам, бягам, бягам - ама то краката ми като вързани и доста се понамъчих докато направя няколко крачки, камо ли съвсем да му избягам.
Нооо така или иначе от всичкото това бягане на сън в края на краищата отварям очи – а то наоколо тъмнило!
И докато разтривам клепки – усещам нещо мокро по цялото си тяло!
Пипам се тук - пипам се там…
Ужас!
… целия съм плувнал в пот!
Ставам!
Отивам в банята
… тегля си едно леко душле.
Викам си: „Ще ми попремине тоз’ Страх на онова гадното му среднощно Шубе!”
Лягам си.
Заспал съм!
… и то почти на секундата.
Да! Аз си спя – това добре! Обаче на онова Старото Гадже дето ми цъфна в предния ми сън, явно хич не му се спи! И „Хоп!” току пак ми се връцва с онази си нейната провокативна усмивка. Тук вече в желанието да се отърва от нея се опитвам да и кажа, как здравата съм се намръзнал… Иии… Ще моля да ме прощава… Нооо… Точно сега не ми е до нея…
А тя видите ли хич и не ме чува. Най нагло отново се гласи някак си да ми масажира врата и рамената. Че и пак по он’я мръснишкия начин ми се хили. Е! Както си го е правила винаги. Иии… Отново започва с острия си нокит да мародерства по рамото ми – ама точно където най ме боли.
Пък мен от всичкото това незнайно сънуване Шубето на Страха отново ме нагазва!
И си казвам сам на себе си:
„Явно и в този ми сън няма да има мира от това Маце… Ама то и от Страха, че онова ми ти Шубе пак ще ме погне и отново ме хваща Бъзето. Може би и за това нещо никак си не мога да си събера съновните мисли и да разбера какво всъщност се случва с мен. За това и си казвам: „Давай мой човек! Искаш не искаш ще трябва пак да се напъваш и да му избягаш на този шубелийския кошмар!”
И се напрягам!
Отварям очи!
А то отново около мен си е онова тъмното!
… и тооо мрак - ама почти пълен!
… а в мен едно вътрешно притеснение – диафрагмата ми направо на камък.
Вече не разбирам.
Дали наистина отивам към събуждане - или това ми се случва защото все още сънувам?
И за да спра да се триумя в житието на бодростта си ли съм или в небитието на съня ми - направо скачам от кревата!
Да ама като се пипам по гърдите…
Ужас!
Отново целя съм вир вода.
Тук вече си казвам:
„Лелеее! Втори път в една нощ се събуждам от един и същи кошмар! Лелеее! Не е на добре това!”
И понеже от потта обилно съм се вмирисал – няма как! Отново се запътвам към банята! Влизам под душа. Допира на хладката течност по тялото ми безкомпромисно отмива и последните сънени участъци на полуспящото ми съзнание. Да но явно от хладината онова ми ти рамо започва отново да ме върти здраво. При това здраво! Но другото което усещам е как като се сапунисвам около лопатката нещо ме попощива. Неволно поглеждам надолу и – ха! А то в краката ми се проточила тънка струйка кръв.
Недоумявам!
От къде на къде пък по мен кръв. Започвам да се оглеждам. Не е от носа или ушите. Заставам пред огледалото. От пред ми няма нищо. Завъртам се с гръб. Извивам врат и замръзвам на място. Точно там под рамото където насред съня ми онова Старото Гадже издевателстваше над тялото ми виждам няколко червени резки. А от тях сълзи моята червена течна плът. Ахаа! Ето де го бил ключа на палатката в която била скрита болката… Значи заради тези ми драскотини ми смъди от водата. Но странно! Тези резки досущ ми заприличват като на изписани от жена изпаднала в кулминационно сладострастие.
Брех!
Че като ми заподскачва пак сърцето.
Амааа… Тооо… Си бе и вярно! Онова темпераментното моме, което го сънувах, като се поразгорещявахме навремето - точно си имаше привичката да ме дерва тук-тамеее…
Първо се шашкам - при това - никак не на шега.
Но после, за да се успокоя наум започвам едни да ги редя:
„Е как пък така? Аз нея повече от дозини годин’ не съм я виждал. Пък и наскоро с такава шантавелка не съм бил. Брех! Как ли пък е успяла таа убавица да промуши спомена за самата си нея през стегнатия обръч на премръзналият ми от студ кошмар – а?! При това чак толкова реалистично да е всичко, че дори и да ме одраска на живо - а!? Ами пък ако си има начин - и е успяла!? Ужас!”
Та така, плъзгайки се по логическата плоскост на този тип мисли, за има няма три минути какво ли не ми минава през ум. Че като започнаха едни догадки… Дали пък тази пространствено-времева аномалия не идва от това дето съм пипал куфара, с който ходих при Фараоните… И като ме застрелкват едни трилър-хипотези ала среднощни страхотии от типа…:
„Ми да! Да не би пък да ме е стигнало някакво проклятие… Онова на фараоните… Щото то какво друго да е я?! Какво пречи драскотините, потенето и кошмарните притеснения да имат някаква обща връзка с този куфар „Premier”… Или пък като втори вариант защо ли да не и свързано с Гаджето – а ?! Ама каква да е я таз’ връзка?! Щото колкото до куфара, него съм го ползвал само като пътувах до Кайро.
Ааа…
Не, не, не!
Заблуждавам се!
Сещам се сега!
Ползвах го за на още едно място!
Нищо че беше куцокрачков
През Мармарис стигнах до остров Кос!
И ако в Кайро бях на екскурзия, за да използвам едно голямо намаление на полетите… То до Кос ходих с конкретна идея. Опитвах се да туширам последствията на едно родово проклятие, от което страдаше едно малко момченце с доста сериозни морфологични увреждания на мозъка – лесенцефалия. Ами ако проклятието преследващо малкото момченце ме е връхлетяло…”
Оххх! Че като взе пак да ми става страшно.
И пак ми се разблъсква сърцето. Особено ако си наясно, как си се разхождал из каменните спални за вечен покой на фараоните… Иии… После пак със същия куфар си бришал по островите на древните гърци да разваляш злонамерени проклятия… Нооо – да! Около това свързващото звено може би е само куфарът! И да! Сега когато съм решил да го ремонтирам и отново като съм се докосвал до него…
И ей на!
Ами да!
Ей го на!
После иди се чуди защо по някакъв си среднощно мистичен начин усещаш, как твой интимен познат се протяга от миналото ти… И ей така без да му чука за твоето нощно спокойствие ти бърка с лекота през небитието на съня… И хоп видите ли по най-безцеремонния начин те одрасква на живо по рамото в текущото ти настояще.
Ужас! Ами ужас - я!
То ако всичко бе само сън – иди ми доди ми. Ама като видиш, как пред очите ти на плочника се разлива живата ти червена плът наречена кръв - а!?
Брррр! Гадно – нали?!
Че и злокобно!
Ама то вече ясно!
Тази нощ няма да се спи!
Въпросът е какво да правя.
Сядам в леглото.
Почесвам се тук таме!
… иии си казвам:
„Тъй и тъй няма да спя, защо да не погледам телевизия. Може пък докато зяпундря поредния тъп сериал току виж съм открил някаква логика в този странен ход на тези ми изневиделични нощни събития”
Ставам.
Слагам си две лепенки на рамото.
Намирам дистанционното.
Пускам телевизора.
И уж гледам, а то мислите ми започват да кръжат около тримата заподозрени за нощния ми дискомфорт. Пазителите на фараоните, злонамерените хора проклели момченцето с лесинцефалията и все още ясния образ на дращещото ме от екстаз Гадже. Но пък колкото до него - за Гаджето си мисляяя…:
„ А дали пък не е невъзможно още тогава на времето тя да ми е хванала зъб … Ааа не, не, не! Едва ли! Не сме се карали сериозно с момето. Е! Имаше малко драма при раздялата ни - ама малко. Но пък от друга страна - вярно, че тогава тя непрестанно повтаряше: „ Ах - защото изобщо те срещнах - защооо?! Ти си най-грозната, най-безполезната и най-времегубещата ми среща с жив човек в моя скапан живот. Махни се от очите ми, че не мога да те гледам. Ах - защото изобщо те срещнах - защооо?! Друг трябваше да срещна - друууг!” – Ама пък чак сега след сто тона време точно тя да не ме оставя са спя – а?”
И пак се заравям из спомените си, но така и не се сещам да сме имали последващ във времето креватен контакт… Даже като се замисля за по-късните периоди абсолютно нищичко не знам за нея!
Ахаа…! Ама ето! Още нещо се сещам сега!
Тя все четеше някакви си там разни класически книги. От които Моята по-глуповата милост към онова време не много, много ами почти никак си нищо не отбирах. Е! Като всяко момче на оная възраст четях спорт, кримки и разни мистики в историята. Може би и за това изобщо не разбрах смисъла на това което тя повтаряше - „Как било трябвало като в еди коя си книга на Балзак, Анри Троая, Стендал или Достоевски да срещне някой друг, а не мен!”
Ха сега де - иде ги разбери тез особените като сорт жени!
Ама аз тогава с тези нейните злословения около това наше разминаване все се чудих…:
„ Защо ли наистина и от къде на къде - точно нея срещнах? И то не само срещнах…! Ами и защо ли пък точно с нея се гаджосахме тогава…? Защото аз по онова време… Имам в предвид преди да станат онези нашите любовни драматологии все съм си мислел, че човек съвсем случайно ей така от самосебеси се среща с едните му хора. Или пък обратното пак така случайно някой все се разминава с другите разни, които никога и не успява да види или чуе на живо въпреки, че знае за тяхното съществуване.”
Иначе погледнато обективно от сегашните ми разбирания осъзнавам, как Гаджето наистина е била много интересна личност. Но тя и тогава доста ме впечатляваше. Пък и имаше една опасно красива дружка, която аз харесвах даже повече от самото Гадже. Че тази й приятелка ходеше с един образ от нашия клас. Всъщност ако трябва да съм откровен то точно около него и тази и приятелка ние с Гаджето се запознахме де. Но пък за въпросната нейна дружка винаги съм се чудел – дип:
„ Как ли толкова важеща и като фаца, и като ум, пък и като тяло маца се влачи с такъв особен тип?!”
Сега не искам да съм краен, но нашето момче бе леко прегърбен, леко слаб, леко грозновато очилат и дори леко заекващ. Плюс като за пискюл до тук изброените му „леки кусурчета” моят съученик имаше в комплекта си от недостатъци и нещо като моментни цялостни блокажи в изказа си.
Но пък ние нали освен в училище си се събирахме с него и с приятелката на Гаджето. И то от честото общуване с него, аз се бях научил безпогрешно да разпознавам кога ще се прояви онова негово състояние на мозъчно словесен ступор.
Фасулска работа!
Минутка преди да се препъне в поредния си изказен амок, нашето момче започваше със средния пръст на лявата си ръка да приповдига смешните очила от евтини черни рамки.
Казваше се Данаил. Фамилията му дори към момента не помня!
Обличаше се лековато и посредствено. Имам в предвид с доста евтини дрехи. Но си имаше някой емблематични одежди, с които бе разпознаваем от разстояние. Пролет, лято, есен, зиме все се носеше с едно кожено елече. Което почти цялото бе избродирано с имената на различни рок банди. Лют до мозъка на костите си бе фен на рока. А малко по-късно разбрах, как това му елече бе нещо като дрес код за техните среди и сбирки.
Ходихме често у тях. Живееха в двора на някакви техни по-богати роднини. Казвам в двора защото обитаваха една барака тип фургон с две стаи и малък бокс за кухня. Нямаше къде да се къпят – цялото семейство ходеха в кварталната къпалня. В едната стая живееха родителите му, в другата той. Но когато при първата си визита влязох в стаята му за пръв път в живота си разбрах какво означава да си ревностен фен на нещо си. Цялата му стая беше облепена в плакати на рок-групи. Криво ляво свиреше на китара. Но най-интересното ми бе, че когато говореше за бандите от рока - спираше да гъргори и да заеква. Даже идеше ли реч за любимата му музика, нито веднъж не съм бил свидетел да се появява словесно мозъчният му ступор.
А бяха едни времена, а бяха едни нрави - социалистически едни такивааа…
С две думи доста по-стегнати от към свободи. Всички които се занимаваха или симпатизираха на „ретроградната западна музика” ги заклеймяваха, като неблагонадеждни поданици на Родината. Тогава така и не разбирах точно същността на синтагмата неблагонадежден поданик. Но пак у наш Днаилчо за пръв път в живота си видях шест винилови плочи на куп. При това само на рок групи. И пак при него за пръв път в живота си направих запис на касетофона си направо от винилова плоча. Върховно усещане. Все едно за пръв път в живота си правиш любов. Беше на албиноса Джони Уинтър и неговата банда. А Данаил по онова време много си падаше по него. Но пък доста остро иронизираше българската естрада. Което за ония времена като мисъл, поведение и словесна демонстрация от всякъде си бе една драматично вулгарна идеологическа ерес.
Спомням си още, че когато скъсвахме с Гаджето наш Данаилчо за малко го бяха прибрали в районното управление. След което дълго го влачеха по разните му там педагогическите стаи - като тийнейджър ренегат.
А то случката си бе точно пубертето – тийнейджърско изпълнение.
Пред бараката, в която живееш имаше - има и до днес градинка. В нея се събираха феновете на рока. Някакъв си образ, маниак на нашумелите пак по тогавашно време танцови дискоритми минал покрай тяхната тумба. Не знам. Дали от глупост, или с явната идея да ги предизвика, но оня се направил на тежкар. Касетофонът му стърчал над едното рамо, при това с издути до дупка тонколони. От тях разбира се звучало не какво да е, а омразното за рок дружинката диско. До колкото съм запомнил от самия Данаил – що касае рокерските души, диското изобщо не е музика. То е нещо като зле аранжиран звук… Или по-скоро гнусно ехо от миризлива пръдня, вдъхновението за което композиторът е получил в следствие на хранително натравяане от консумация на престояла зле изпечена тиква в комбинация с топла резлива боза. Може би и за това, рокерите тогава казваха на тогавашните дискофенове - дискобозаджии.
Че групичката, която била в градинката имала сериозните претенции - уж към лошото възпитание на дисконхалника. Нали било два по обяд - и то в неделя. И те уж поискали от него да им осигури полагащата им се по соц-морал обедна тишина. Щото видите ли точно в градинката и точно по това време нашите рок-симпатизанти уж били обладани от випиющото желание да отдъхват на градински въздух в космическа тишина. Да ама не! Дискобозаджията отказал да си спре касетофона. Че на всичкото от горе дори не се и съгласил да им даде касетката, за да я изтрият.
Явно е бил оперен момък.
Вирнал си нагло гребена.
А според свидетелските показания на някой от присъстващите дори започнал да ги псува, обиждайки ги на прашасали рок пенсии! В отговор на което, рошавите глави решили да му докажат, че това не е отговаря на истината. И пак според показанията на рок дружината… Дискохулигана, лутайки се насред така представения от рок групата богат доказателствен материал, може би по невнимание и на няколко пъти се сблъсквал в няколко от широко отворените длани на рокерите. Но понеже и този тип шамарени доводи не го убедили, че рокаджиите все още са извън пенсионната възраст, сърцата на рокерите тутакси били заляни от неочаквано надигнал се тестеронов прилив…Че там някъде между гребените на адреналиновото вълнение рок-феновете натрошили касетофона на възшумния дисконатрапник.
Естествено!
Наш Данаилчо бил в предните педагогически редици от дидактици на така спонтанно разразилия се музикално превъзпитатателен процес…
Да! Но другите по-мамини рок синчета се отървали…
Ама нали на наш Данаилчо родителите бяха по-обикновени хора…
Нямаше кой подобаващо да се застъпи за него.
И понеже все някой трябваше да го отнесе…
Аууу - аууу…!
Голям срам!
… и за него и за класа!
… че и за училището в което учи!
Аууу..!
Намалиха му поведението с цели две единици.
А много от учителите, както и не малко от родители го анатемосаха като върло изпечен рок хулиганин и дори пълен дегенерат при това на куб. Мисля даже искаха да го изключат от училище, защото при него оправия нямало да има – до живот.
Аз тогава си останах без каквото и да е твърдо мнение по въпроса.
Но като плътно дружащ с него и мен ме викнаха да ме разпитват. И при нашата Психоложка и при разследващя от полицията. Както и пред другите служители от педагогическата стая. Че тогава аз им казах:
„Да - вярно! Странен е! И с това елече и тези измислените кожени гащи има вид на откачалка! Но пък до сега е нямал някакви специфични буйствания или пък забежки от клас. И с нас съучениците пък и с най-близките си винаги е бил добър и спокоен.”
Сега от днешна гледна точка не знам до колко моето изказване е помогнало, но пък съм абсолютно сигурен, как не един или двама учители от съвета, полицаите пък и тези от педагогическата стая са се вслушали в мнението на онази красавица - гаджето му. Тя бе доста примерна - при това абсолютна отличничка. Макар че въпреки това си мисля, как и нея не всички учители я харесваха. Но дори тези, които понякога се заяждаха с нея им личеше, че я уважаваха за ума и възможностите й.
Но пък ги разбирам тези даскаля, които се чепкаха с нея. Първо си бе ясно че и завиждат на способностите. И другото! Самия аз и до сега се чудя на това, как тя не еднократно е казвала пред всички, че Данаил всъщност е една много слънчева душа. И другото много интересно! Че за разлика от моето гадже, ненавиждащо мигът, в който ме било зърнало, то отявлената красавица на Данаилчо винаги благославяше момента, в който го е срещнала. Защото според нея, той със скромното си присъствие всъщност и бил просветлил живота. И пак според нея основната причина, другите да не успеят да вникнат в слънчевата му душевност бе, че просто нямат необходимото търпение да превъзмогнат говорните му дефекти - и да го изслушат до край.
Ако съм откровен не я разбирах тогава.
За мен той си беше твърде далеч от моите представи за каквато и да е слънчевост или светлина. Или по-така казано според мен си бе една готина рошава рок шматката, вечно забъркваща се в разни шашави извънучилищни истории. А колкото до драматичната разлика в нейната и неговата красотата… Както и в несъответствията в социалния им статус… Според одумващите ги учители и родители - тази небесно влюбена двойка била една скучна до пълен абсолют класика, плътно вписваща се в клишето „Хубавите ябълки все свинете ги хрупкали!”.
Но тук веднага се сещам, как точно тези подхвърляния направо вбесяваха красавицата на Данаилчо, при което тя подскачаше като ужилена с реплики от сорта:
„ Айде деее! Стига сега и вие! Кога ще проумеете, че цялото това зловонно съскане, носещо се от учителската стая не е нищо друго освен тесногръд дрънтеж идващ от шляпуркащите даскалски кастанети плувнали в собствения сос на предпенсионно изкуфелите си празноглавия. Пък и толкова ли не можете да проумеете, как всичката тази куховата аналогия между нашата чиста любов, свинете и ябълките са на поне сто светлинни години разстояние от каквато и да е било фолклорна мъдрост?!” – и махвайки с жест изпълнен с презрително пренебрежение го целуваше страстно.
Е! Ако съм откровен пред себе си на времето донякъде бях съгласен с даскалята. И тези нейните сложнословни констатации около слънчевостта на Данаиловата душевност също ги отдавах единствено и само на факта, че тя бе яко хлътнала по него. Ама не до гуша, ами даже и до ластика в основата на кукригото й.
Но пък, сещайки се за всичкото това тутакси и на момента започва да ми става малко по-ведро. Дори усмихвайки се на тогавашния си тийнейджарски наивитет, чисто рефлекторно сменям сериалния блудкаж с един рок канал. И чувайки рева на жиците и громона на тоягите на AC/DC ми става някак си носталгически благодарно към този ми необичаен сън, който ме върна в тогавашните времена…
А от всичко това в ума ми започва да се прокрадва и още един спомен от тогава. След случката с потрошения касетофон за няколко месеца тримата обкръжаващи го - аз, Моето гадже и умната красавица на Данаил в едно с него виновникът трябваше да посещаваме една Служителка в педагогическата стая. Разбира се това последното наше мъчение го бе измислил главния психолог на полицията. Искал ние да се явим нещо като морално алтернативно ядро на неговата ретроградна рок среда. Което ако отново съм честен и тогава и сега се е живо бля – бля. Защото той Данаил продължи да се среща с рокерите. Ама на тогавашното време смееш ли да не изпълниш полицейска препоръка я?!
Но както казват старите хора:
„Всяко зло за добро!”
Защото онази жена – Служителката имам в предвид, тя много лесно контактуваше с нас на тези теми. А най-красивото от всичко бе, че макар и да закопаваше на дълбоко в нашите чувства и емоции го правеше по много елегантен начин. Например започна с думите:
- Тук сме на тази среща защото трябва да се опитаме взаимно да се променим към по-добро. Или както е казал едни много, много умен мъж: „Срещата на две личности е като контакт между две химични вещества. Има ли реакция и двете се променят по някакъв начин.” Аз научавайки неща за вас да стана по-добър професионалист. А докато това се случва с мен в същото време и на вас да ви се прояснят някой неща от и за живота.
И така няколко пъти в седмицата тримцата имахме честа да присъстваме на едни двучасови срещи и разговори с въпросната жена - Служителка.
А тя беше много млада. Дори не знам дали не беше и госпожица – още! Но когато ни говореше едно нещо ми ставаше много интересно, при диалога си с нея не рядко попадах в необичайно за мен словесни ситуации.
В някой от случаите разбирах думичките и - да, но пък от начина, по който тя ги подреждаше не винаги успявах да вижда самия смисъла от казаното. Друг път – обратното. Като цяло смисълът на изречението сякаш ми бе ясен, но някой от думите и ми се губеха като значение. И ми бе от ясно по ясно, че дори и да се опитвах напрягайки на съзнанието си на макс за нищо на света не бих бил в състояние да формулирам нещо подобно като собствена моя мисъл. Камо ли пък да го изрека на глас. Но във всички случая, интуитивно схващах, че това което тя говореше бе за наше добро. За мен обаче такъв странен тип разговори с по-възрастен си бе нещо абсолютно ново.
А гаджето на Данаил я боготвореше. Може би защото и двете много си падаха по Карл Густав Юнг. И само си разменяха негови крилати мисли като онази първата която Служителката каза при нашето запознаване. А що касае Данаил и това в каква ситуация бе попаднал той, най-често споменаваната мисъл от нея бе: „ Човек който не е минал през ада на собствените си страсти, никога няма да ги преодолее!”
Пък аз нали имах други интереси по онова време, за това и си бях решил нещата които не разбирам от казаното да ги приемам на доверие. Както между впрочем правех и с много други неща от по трудните ми учебни предмети. Но не е изключено доверието ми към онази жена е било по-високо защото за разлика от даскалът ми по физика, тя не ме караше да уча формулите наизуст без да ги усмислям. Не! Тя постъпваше точно обратно. Видеше ли, че я гледаме тъпо и неразбиращо ни успокояваше с думите, как нямаме бърза работа. И че всичко що касае сложностите на живота щяло с времето си да си дойде на мястото в главите ни.
В интерес на истината то и така започна да се случва. Дори в последствие не рядко откривах, как самия аз попадам в ситуации, ако не идентични то поне много подобни на тези, които тя ни даваше като примери. А когато това се случеше - „Еврикаааа!” – сякаш на мига без повече да умувам, успявах да разбера някой от тогавашните и реплики. И като словосъчетание, и като смисъл и като емоционална поука!
Че тогава дълбоко разтърсен от разнопосочните мненията съпътстващи постъпката на Данаил, реших да се обърна към Служителката, питайки я защо изобщо се случва така, че един човек (какъвто и да е той) се среща с друг? И какво ли значи това ти да си подходящ или неподходящ за някой. Особено пък, ако по една или друга причина без да си искате или не искате вие сте си влюбени един в друг? И другото което живо ме интересуваше бе: „Може ли изобщо да има някаква предопределена задължителност в тези наши човешките срещи и раздели?”
И даже сега се сещам и още един наш такъв диалог!
…. в който между впрочем аз бях много доволен от себе си!
И то не за друго а защото осъзнах, как аз тъпоъгълния тийнейджър затрудних с въпросите си толкова знаеща за живота личност.
Ама вярно си бе де! Доста се позамисли тя тогава. След което ме погледна по много странен начин и спокойно отвърна:
„ Мисля само малка част от срещи ни са случайни - да. Но дори тази, които са плод на някаква пълнокръвна спонтанност всеки един от контактите ни с друг човек ни донася определена доза житейски опит. Пък дори и той да е бил само с по-силен поглед. Въпреки, че понякога с приема на нещо което силно желаем веднага плащаме дан чрез който ни отнемат друго нещо, което ни е много скъпо. ”
Тогава това словосъчетание - пълнокръвната спонтанност - ми се бе забило като трън в мозъка даже си го бях присвоил и го употребявах тук-таме, при което присъсващите там почти винаги ми се възхищаваха. А след тези случай у мен започна да прокрадва разбирането защо красавицата на Данаил боготвори Служителката..
Другото което си спомням сега е че пак тогава я попитах дали наистина има хора със слънчеви души - така както твърдеше гаджето на Данаил. Или това словосъчетание е само една литературна метафора на влюбено до уши момиче? При което Служителката ми отговори нещо от сорта:
„О има да - има! Има истински слънчеви души и хора които са техни носители. Ето например вашата заместник директорка по техническата част е такава. Ония ден като идвах при вас мярнах и жената, която ви продава закуските и онзи портиер с наполовина отрязаното ухо и те също са такива. Ааа… И ето - да речем дори вашия рок герой Данаил е слънчево момче! Просто човек трябва да се научи да вижда светлината им. Защото тя понякога е толкова особена като излъчване, че не винаги е видима за всеки един обикновен земен жител.”
Но ето сега стоейки тук в тъмното не си спомням говорихме ли тогава по въпроса какъв да бъде начинът за може да бъде установено коя душа е слънчева и коя не! Даже мисля имаше още едни интересни неща за които си говорихме… Но пусто да опустее сега след този ми потен кошмар спомените нещо се бяха изпокрили нанякъде. Но пък за другото – да! Съвсем отчетливо се сещам, как тогава много се бях стреснал от изказването й по адрес на Данаил. Защото аз по никакъв начин не съм и споменавал, как неговата красавица го бе охарактеризирала. Дори ми стана чудно дали техните две характеристики са били едно обикновено съвпадение. Или Служителката и гаджето на Данаил са си говорили предварително на четири очи по тази тема.
И понеже колкото и да напрягах сиви гънки другата част от разговора ми със Служителка така и не можах да си го възстановя реших:
„Щом пък се очертава да не мога да спя не е ли по-добре първо да си пооправя посукания от въртенето ми чаршаф. После ще си направя чай. След което мога да правя каквото още ще правя. Ами ето го - то кажи речи още няма четири сутринта.”
Речено сторено.
Ставам!
Започвам да си оправям леглото и какво да видя по повърхността на долния чаршаф има петънца от кръв. Отново замръзвам на място. Мисля трескаво. Вярно няма я паниката от преди малко в банята, но отново ме залива някаква вълна от мистичен страх. Протягам ръка към окървавеното място. Прекарвам длан по чаршафа и усещам, как нещо под него ме драска. Натискам. Така си е! Под постелята има нещо хем бодливо, хем шумящо. Вдигам рязко чаршафа, а там стои книжката-карта на Кайро.
Купих си я тогава за екскурзията.
Странно!
Какво ли прави на това място?
И почти веднага се светвам…
„Ами да! Нали когато подготвях куфара за ремонт и тя изпадна от него някъде. Явно е тупнала върху леглото. Не съм я видял и съм постлал чаршафа от горе и.”
Вдигам я.
И какво да видя… Едното от телбодчетата държащо колите се е разтоврило и явно е пробило чаршафа. Сигурно и точно то ме е дернало тук - таме по рамото през нощта!
Че като прихнах да се смея!
… и на себе си!
… и на ситуацията!
Десет минути не мога да се успокоя!
А беее Мой!
Какви ти ми ти мистични ръце протегнати от небитието в съня ми!
Дрън, дрън, дрън!
Лелеее…
Хайде жена по луна
с разтворени крака…
Да ти спре дъха!
Иии… да не те остави да си събираш ума!
… там някъде къде на връх нощя
- иди ми го доди ми го ти това!
Ама някакво си разчеканато от умората на времето телбодче,
акъла да ми изкара!
… при това в една нощ че и с два потни кошмара!
Лелеее… това вече луд за връзване си е бая,
иначе току виж станала беля.
© Ригит Все права защищены