Слънчовците и Студът
Слънчовците и Студът
- Леле, колко са красиви! Разкош! Харесай си една! Искам да ти я подаря.
- Недей бе, Слънчо, няма нужда.
- Слънчо, за Коледа бе, какво толкова!
- Не ми се иска да се харчиш...
- Слушай, Слънчо, пари се печелят, за да се харчат. Не се ли харчат - не се печелят...
Философията на приятелката ми Ваня (с която, откакто се познаваме, все си броим стотинките) сред препълнения с хора и коледна украса магазин ми идва в повече. Тежи ми кожухът. Тежат ми топлината, блъсканицата, бърборенето, звънът на касовия апарат, торбите с покупките...
- Пие ми се кафе. Слънчо, чуваш ли?
- Слънчо, избра ли си играчка? Я виж тази! Тука, тука гледай... не, не, онази е още по-хубава... Ела, ела...
- Ти коя си избра?
- Тази и тази...
Излизаме. Най-накрая. Студът ни блъсва в лицата.
- Гледай къде вървиш! Хлъзгаво е! Не стъпвай...! Слънчо?!
- Нищо ми няма! Не се притеснявай!
- Удари ли се?
- Няма страшно, брат - отупвам снега от задната част на кожуха си и се усмихвам с най-безгрижната си усмивка - Дай да съберем торбите.
Коледната украса се е измъкнала от опаковката. Камбанка - тук, звездичка - там...
- Къде е червената топка? Слънчо, виждаш ли я?
Отдръпвам се и се завъртам.
- Госпожа, ето ви топката.
В края на тротоара, зад щайга със сурвачки, е седнала скромно облечена старица. До нея се е сгушило момиченце на около шест-седем години.
- Слънчо, гледай, гледай...
Гледам аз, гледам. Гледам в сините очи на детето.
- Харесват ли ти, Госпожа? Аз ги правих! Баба ми помогна.
- Колко струват?
- Колкото оставиш, Госпожа, колкото оставиш.
Споглеждаме се с Ванчето за миг. Ровим. В портмонетата, в торбите с покупките. Ровим в душите си. Приятелката ми подсмърква, аз преглъщам:
- Дай да ги сложим в тази торбичка.
- Чакай да пъхна това.
- Кои сурвачки си избрахте?
- Която ти ни дадеш.
- Ама нали сте две, няма ли...
- Не, не, рожбичко, едничка ще вземем. Ние ще празнуваме заедно - една през друга нареждаме, побутваме се и подаваме шарената опаковка с широко усмихнатия Дядо Коледа на момиченцето.
- Весела Коледа, Госпожи! Каквото ви е на сърце...
Спират се още хора. Дърпам моя Слънчо за ръкава:
- Ще ме простиш, ама твоята топка сама си избра стопанина.
- Вярно, Слънчо, вярно - засмива се моята приятелка - Хайде, че кафето изстина.
- Весела Коледа! - прошепва възрастната жена.
- Весела Коледа! - звъни гласчето на детето.
- Весела и на вас! – отвръщаме ние.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Лина - Светлана Караколева Все права защищены
Бети, Ивон, Елена- сърдечно Ви Благодаря! Каквото ви е на сърце... ваше да е 
