Децата се бяха събрали да гледат възрастната жена. Тя тичаше в кръг и от устата ù  бавно се стичаше бяла, пухкава като снега пяна - умираше, нямаше кой да ù  помогне, защото... никой не искаше. Тя умираше смешно, умираше бавно, умираше трагично, умираше драматично, умираше за пореден път.
Дъртата кранта хич не умираше - просто беше адски лакома кучка, която се бе задавила с четвъртата си пържола за деня. Всъщност не бе четвъртата, не бе и петата.
Истината е, че тя няма пари за пържоли и не бе старица. Осемте ù деца ставаха свидетели на края на майка си - жена на 40 с опаковка на 65 годишна, цял живот работила по 18 часа на ден, за да изкарва прехраната на семейството си. Тя наистина умираше.
До тук ù се бе случвало да умира много пъти наистина - беше много добра актриса. Беше обиколила всички театри в Париж, беше преспала с всички, ако не и с повече - кметове, политици, банкери, бизнесмени, един убитак от Mc Donald's, посланици, мутри, мутреси, домашни любимци... оргии, камшици, строги господари и господарки и господарчета и господарченца и сега умираше.
Последната надежда тичаше в кръг и от устата ù се стичаше бяла, пухкава като снега пяна. Децата на хаоса, още малки и нищожни, сега бяха по-силни от нея и я дебнеха - чакаха момента, в който лудешкият танц на смъртта ще спре и надеждата ще си отиде.
Смъртта си отиде... смешно. Те се разбягаха.