Собствен дом

        И сега си я спомням - малко приведена, как слиза отгоре, задяната с цедилото, и все бърза да работи, да свърши нещо. Тя израсна в чорбаджийския дом, до големия яз с патиците. Уж всичко има. Но поняко­га господ наказва. Дали нея или майка ù, не можа да се разбере. Как я закачи задното колело, като обръ­щаха колата, мина през нея и я осакати. И за цял жи­вот се преви като кука. Викаха ù Ваца гърбавата, но не с лошо. За всички тя си беше Ваца Дикина. Майка ù се грижеше за нея доколкото можеше. Но и цял жи­вот нямаше да ù стигне. Тя си отиде и Ваца остана в стария дом, където живя Стареца - дядо Коца, баща ù, майка ù.

        Но под натрошеното тяло имаше една упорита же­на, която се бореше да се задържи. И тя като другите момичета понякога си мислеше за близък човек, за собствен дом и огнище. Но какво би могла да направи? Къде по-здрави, млади и хубави момичета останаха не­женени, сами.

        Приеха я на работа в Цеха за картонаж, близо до тях. Колко много сили хвърляше да достигне другите. Ходеше по-рано, оставаше след другите. Усвои тези нор­ми, както им казваха, и надмина здравите.

        В събота и неделя, пак задяната, с мотика на гърба отиваше на работа някъде под село, по Равна. А имот много имаше баща ù.

        Един ден в цеха като бомба се пръсна новината, че Ваца Дикина ще се жени. Кой първи го каза, откъде са го научили, но излезе вярно.

        Там, на пътя за Белчово, вляво от Зли дол, в падинката, от доста години живееше сам Цветко Милкьов. Жена му отдавна беше починала. Единственият му син загина в мина Елисейна. Дъщеря му се задоми надалече и не се вясваше. Сам, до засенчената от върби рекичка, той бе­ше свил гнездо. И всичко имаше - и хубава къщичка, и добитък. А и изворът е близо. Така в грижи около дома мина петдесетте. Но не му личеше много. Изправен като струна, винаги усмихнат и все пуши, пуши. И понеже бе­ше толкова слаб и висок, хората през време на войната на шега взеха да му викат Чърчил. Точно обратно на де­белия англичанин, който винаги пушеше.

        Дали в село, дали тук някъде до пътя стана среща­та? Дали някой не помогна да се съберат? Но стана. И новото семейство почна своя живот. След работа Ваца, пак задяната с хляба от село, бързаше към кошарата. Там я чакаха и Цветко, и животните, и кучето до вратни­цата. Изглежда Господ реши да поправи грешката си с Ваца и Чърчил и да създаде отново радост и надежди. И двете островчета на самотата бързо се стопиха. Ве­че се мислеше за собствен дом в село. Старите гнезда не бяха удобни. В едното много наследници, а другото - далеч зад Чукара.

        Купиха място до Текезето. През дългите нощи пра­веха планове.

        И почна събирането на материалите. Колко много труд и мъка, колко разправии за какво ли не. Десет години са това. Ваца вече минаваше 60-те. Но гнездото я крепеше. И всички се радваха и честитяха, ко­гато новото семейство заживя в селото.

        Но така е устроен животът, когато смяташ, че си достигнал желаното и трябва да се насладиш след го­лемия труд, все нещо ще те изненада. Ваца се разболя и легна. Чърчил още ходеше на кошарата и поддържа­ше градината и къщичката. Но лека-полека изостави всичко. Трябваше да помага на Ваца. Но нито лекарствата, нито лекарите от града можеха да помогнат, и духът, който държеше изтощеното тяло, изглежда се умори и я напусна.

        Седнал съм в крайпътното кафене на леля Здравка, на една маса с Чърчил. Той допива чашката ментовка, бавно дърпа цигарения дим и целият е обгърнат като в облак. Слаб и все така леко усмихнат. А цялото му лице нашарено с бръчки. Но някак си и те усмихнати, като лехички в градина. Очите светли, спокойни, обградени като с лъчи.

        Иска да ме пита нещо, да се посъветва. Съгласен съм, му казвам. И почва като изповед. Вече три годи­ни как Ваца си отиде. И той не знае до кога ще го бъде. Но пита: „Има ли в тая страна такъв закон, друг да ти вземе къщата, която си направил?" И си отговаря: „Из­глежда, че има." Вече е предупреден да напусне общия дом. „Но нали ти си го построил, нали живеехте в него с Ваца толкова години?" Нямали били официално семейство, бракът не бил регистриран в общината.

       И като ято гарвани над малкия дом сега кръжат де­ца и внуци от Вацините роднини и искат да влезнат в гнездото. Те са наследници по закон. Семейството на Ваца е нищо - не е записано, не съществува.

       Опитвам се да го успокоя, че той е прав и истината в края на краищата ще възтържествува. Ще трябва са­мо да си вземе двама адвокати, да намери петима души свидетели от онова време, да плати за три вещи ли­ца, да представи всички документи по строежа, подпи­сани и нотариално заверени, да отиде... Той ме поглед­на малко учудено, като че с насмешка. „Дело се води вече трета година - допълни той - насрочено е за края на другия месец."

         Другия месец отново бях в село. Разбрах, че дело­то се е гледало в определения срок и е приключило. Бай Цветан, или Чърчил, не беше се явил. Намерили го заспал завинаги един ден преди да се гледа делото - усмихнат, спокоен, с безброй браздички по лицето, ка­то лехички. Дали нарочно не постъпи така?

        И двете страни бяха удовлетворени. Наследниците му простиха прегрешението да се съпротивлява. А изг­лежда и той беше им простил алчността.

        Дали горе на онзи свят отново ще се прави дом и гнездо след тоя опит на земята, не знам. Щом нямат документи за семейство, гарваните от земята ще прелетят и там да търсят наследство. Така е - закони...