СОФИЙСКАИ РОМАН
Глава девета
През този месец юни на 1959 година, времето беше топло. Сутрин слънцето радваше столичани, които през последните 10 години се бяха увеличили два пъти, а след обяд краткотрайни дъждове, им разваляха настроението.
Някои се готвеха да отиват на почивка, други на село при мама и татко, а трети изпълняваха успешно петилетката за три години. По улиците бързаха нови автомобили Рено Дофин, един от които се въртеше на витрината на ЦУМ, а пред представителния магазин на ДСО “Родопа”, на ъгъла на улица Позитано и бул. Сталин( наскоро преименуван на Витошка), софиянци се редяха за луканковия салам “България”, който беше по-вкусен и от “смядовската луканка” и цената му беше цели 4 лв за килограм.
В Парка на Свободата, неотдавна бяха демонтирали величествения паметник на другаря Сталин, който украсяваше до тогава централния вход на бившата Борисова градина.
Всяка неделя от 11 часа, в зала “България” джазовият оркестър на Емил Георгиев изнасяше своите концерти, на които пееха любимците на софийската публика Леа Иванова, Анжело Симеонов, Лиана Антонова, Снежка Добрева, а актьорите Нейчо Попов и Милчо Червенков, водеха умело и с много хумор, традиционните неделни джазови концерти. За веселото настроение на софиянци, помагаха не малко и гастролите на румънските естрадни артисти, чаровната Сорина Дан и Мирча Кришан с неговата прочута “краставица”.
След концерта, по стара традиция, старите софиянци правеха един “тигел” по Царя, след което сядаха в кафе-аперитив “Савоя”, прекръстен на “Берлин”, намиращ се “под опашката на коня”.
Студентите бяха в сесия и кафенетата “Прага”, “Варшава” и “Бамбука” бяха почти безлюдни. Същата картина се забелязваше и по столичните кинотеатри, особено тези в центъра на града.
Веднага след празника на Солунските двама братя, бащата на Марта се беше заел с нейното по нататъшно следване. Обстоятелствата изискваха спешни и екстрени мерки, та въпреки нежеланието му да говори с бившата си съпруга, професора се свърза с госпожа дипломатшата и много бързо уреди дъщеря им замине за Брюксел, близо до майка си и далече от любимия Еди.
Веднага след края на изпитите, Марта трябваше да замине за Белгия, на гости при майка си и да остане там за да продължи образованието си в Кралската Академия на Изящните Изкуства.
За професор Евгени Теодосиев не беше проблем, бързо да уреди заминаването на дъщеря си при майка й. Още повече, че другарката “дипломатша”, отдавна настояваше Марта да гостува на майка си. Но до сега професорът категорически отказваше. Новите обстоятелства налагаха той да отстъпи от позицията си, в името на бъдещето на единствената му дъщеря. Разрешението за следване в чужбина, щеше да е готово много бързо, документите за задграничен паспорт на гражданката Марта Евгениева Теодосиева се придвижваха “по спешност”, а в авиокомпания ”Балкан” беше направена резервация за полет до Брюксел.
Доста по сложен беше въпросът за гардероба на Марта. В Белгия, тя нямаше да бъде само една студентка, но и член на семейството на български дипломат. Трябваше да има тоалети и за дипломатически изяви и мероприятия.
Макар никой никога не беше чувал от устата на професор Евстатиев да излизат ругатни, сега, при създалата се ситуация, почти всеки ден, даже по няколко пъти на ден, професорът с истинска изненада забелязваше у себе си огромно желание да ругае събитията появили се изневиделица и нарушили сравнително спокойния мирен живот в семейството.
Скоро след като жена му го беше напуснала, в домът им се беше настанила една мирна, тиха и приятна атмосфера, не нарушавана от околния свят.
Поради трудностите по снабдяването с хубави дрехи и платове, с гардероба на младото момиче се зае леля Бистра. Тя имаше много познати продавачки в магазините. Повечето бяха майки и сестри на бивши нейни ученици и ученички, с които предвидливо Бистра не беше прекъснала връзките си. Времето беше такова, много неща се решаваха по приятелски, с връзки, парите играеха второстепенна роля.
Тръгнаха по магазините, естествено първото посещение беше в ЦУМ. Там на втория етаж имаше център за кройки на дамски облекла. Варто, жената която работеше там беше една много красива арменка, близка приятелка на Ануш, бившата съседка и приятелка на Бистра, която беше и много добра шивачка. Чрез Варто, те купиха няколко интересни ефектни платове, за всекидневни и официални облекла. Купиха бельо и чорапи, и всичко необходимо за гардероба и тоалетните принадлежности на младата “дама”, бъдеща студентка в Кралската Академия по изящни изкуства в Брюксел, и млад член на дипломатическия корпус на белгийската столица.
След двадесетина напрегнати дни, след много нерви и радостни мигове, “чеиза” на новата белгийска студентка беше подреден в трите кожени куфара, купени от ЦУМ, пак по втория начин! Марта беше готова да отпътува.
Тя беше силно раздвоена. От една страна беше щастлива и доволна, че ще продължи учението си в това престижно европейско учебно заведение, че ще живее близо до майка си, която от много години й липсваше, а от друга страна я измъчваше любовта й към Еди и раздялата с любимия й татко.Мъчеше я и чувството, че постъпва нечестно спрямо мъжът, който й беше отдал цялото си сърце и беше готов да свърже живота си с нейния и когото тя самата обичаше.
Марта знаеше прекрасно, че Еди я обича искрено и е готов да й дари цялото си сърце и да направи даже невъзможното за да я направи щастлива. Дали някога щеше да срещне друг мъж, който да я обича така силно? Измъчваше я и мисълта, че оставя любимия си без отговор на предложението му. Би искала да му каже истината, да се раздели с него честно и открито, но обстоятелствата не го позволяваха. Щеше ли, Еди,
да я разбере и прости? Не можеше, даже да му напише писмо. Еди беше на бригада в някакво село, и сигурно беше се надявал, цял месец да бъдат заедно, от сутрин до вечер. Но беше останал излъган в мечтите си.
Марта знаеше къде живее Еди, веднъж бяха ходили у тях и тогава тя беше имала възможноста да се запознае с майка му и двете му сестри. Можеше да напише писмо, да го занесе у тях и да го предаде на майка му. С безпогрешния си майчин инстинкт, тя щеше да разбере, каква болка причиняват на сина й. Марта нямаше смелостта да срещне този поглед и се отказа от мисълта за писмо.
Неочаквано усложнение дойде от Брюксел. От белгийската Академия искаха документ за завършени два семестъра в Художествената академия в София с оценки от изпитите. Този документ трябваше да бъде преведен и заверен както нотариално, така и от Министерство на външните работи на НРБ. Всички тези формалности щяха да забавят пътуването поне две седмици. Бащата се притесняваше, че младежът може да се върне от бригадата и Марта да промени решението си.
Професорът разбираше прекрасно силните чувства на дъщеря си. Това беше първата й любов и ако момчето застанеше пред нея, реакцията на Марта ставаше непредвидима. Трябваше да се бърза.
Последният изпит беше на 20-ти юни. След два дни, Академията издаде отпусното свидетелство за завършени два семестъра, с положените изпити и оценките от тези изпити. Нотариалната заверка беше направена само за един ден. Но оставаше заверката от МвнР. А там нещата се забавиха. Месец юли беше месец за летните отпуски на чиновниците и бюрокрацията се забавяше сериозно. Големите началници винаги си взимаха отпуските от 1-ви Август, но секретариат, деловодство и другите второстепенни отдели почиваха през юли. Там и влиянието на професора беше почти нулево. Трябваше да се изчака, друг изход нямаше.
Дните се нижеха много бавно, не само заради необикновените горещини и неочакваните проливни дъждове придружени с гръмотевици, с краткотрайни валежи на градушка едра като орех, но и заради напрежението причинено от бавната бюрокрация на Министерството, което трябваше да преведе и завери документите на Марта. Преди да получи тези документи пътуването беше невъзможно и безсмислено.
След много нерви и неприятно чакане, на 10 юли, най-после заветните документи бяха готови и Марта ги получи от канцеларията на Министерството. Сега вече можеше да си купи билета и след ден-два да лети за Брюксел, където с нетърпение я чакаше майка й.
Професор Евгени Теодосиев, също изживяваше своята драма. Раздялата с единствената му дъщеря, почти щеше да обезсмисли цялото му съществувание. Знаеше, че Марта няма да се завърне скоро, ако въобще се прибереше у дома. Раздялата го разяждаше вътрешно и денем и нощем. Сънят му беше станал неспокоен, събуждаше се често посред нощ и дълго клепачите му не се затваряха, сякаш ги бяха залостени с клечки.
У дома се стараеше да изглежда спокоен и в добро настроение, за да не разстройва дъщеря си. На работа беше неспокоен, даже на моменти сприхав, за най-голямо очудване на колегите и студентите му, които никога не бяха го виждали такъв. Неговото ледено спокойствие беше пословично в Академията, и сегашната му раздразнителност беше необяснима за всички.
Когато билета вече купен и датата на заминаването уточнена, Марта проведе дълъг разговор с майка си.
От своя страна, професорът също се обади на бившата си съпруга, за да обясни подробно ситуацията и с какво можеше да се сблъска при общуване с дъщеря си, която не беше виждала твърде дълго. Марта вече не беше дете и с нея трябваше да се пипа с кадифени ръкавици.
Както винаги Виола се разфуча, каза да не я учи как да общува с дъщеря си и тръшна телефонната слушалка. Явно годините не бяха променили много лекомислената му студентка, по която навремето се беше увлякъл прекалено силно.
Всичко беше готово за пътуването. Бистра се суетеше около племенницата си, даваше й последни съвети. Въпреки протестите на Марта, мушна в дамската й чантичка, малък сандвич “за из път”. Не мина и без сълзи.
На 15 Юли, сряда в 12,45 българско време, самолетът на авиокомпания “Балкан” излетя по маршрута София-Брюксел. На борда на самолета едно младо момиче поемаше път, който щеше да промени живота й.
Същият ден, на 15 Юли 1959 година, около девет и половина вечерта, в село “Христо Милево”, Пловдивско, един студент от Художествената Академия на име Еди, извади от река Марица, безжизненото тяло на непознато младо момиче.
© Крикор Асланян Все права защищены