СОФИЙСКИ   РОМАН

                         Глава тридесет и четвърта

    В  края на 1989 година живота в България се промени коренно. След като упоиха Тодор Живков, и го настаниха зад една маса абсолютно неадекватен, благодариха му за дългогодишното “мъдро” ръководство и го изпратиха да почива. Тези които му спретнаха този цирк, бяха наградени от кукловода с белега. Единият стана президент, а другия министър председател. Първия го отнесе мастиката, а другия бе награден с куршум, и така двамата превратаджии не можаха дълго да се радват на безграничната си власт, за която бяха мечтали цял живот.

И България пое пътя на “промяната”. Заводските кумини престанаха да тровят въздуха, машините спряха и нарезани на парчета бяха продадени за скраб. Работниците станаха бизнесмени и си регистрираха фирми. Един продаваше семки, друг гащи и сутиени по панаирите и селските събори, трети активно се включиха в търговията с алкохол и цигари. Цар Киро стана истински цар, построи си палат и заля България с ракия “менте”, която изтрови бая народ и ги изпрати да ловуват в “вечните ловни полета”, за които навремето беше писал Карл Май. Шампиони по класическа борба и борба свободен стил се научиха да си служат с патлаци и “калашников”и станаха застрахователи. По витрините на магазини, ресторанти и кафенета се появиха стикери на ВИС, СИК, АПОЛО  и други. Театрите опустяха, както и концертните зали, за сметка на “новата култура” наречена чалга. Знойни красавици с надути джуки и напомпани със силикон цици, станаха каймака на обществото. Ватмана Евгени стана “лорд”, а солисти от операта и оператата започнаха да продават дребни електроуреди на сергии по пазарищата на столицата. Москвичите, Трабантите и “Ладите” бяха заменени с 20 годишни “Фолксвагени”, “Фордове” и “Мерцедеси”  пушещи като кумина на Захарната фабрика. Уличните престрелки станаха традиция и гробищният парк “Бакърена фабрика” се превърна в “почивна станция” на 20 годишни момчета.

Цените скочиха, за разлика от заплатите и пенсиите, които се спуснаха стремглаво надолу. Българския народ ликуваше и се стичаше по многолюдните митинги организирани от СДС (чийто главен проектант беше Андрюшата. Бог да го прости!). Връхлетялата демокрация измете софийското жителство и съселяните на новия президент нахлуха в Столицата като хуните на Атила.

Новите партийци изместиха бившите от ръководствата на творческите съюзи. Руската терминология бе заменена с американска, магазините станаха “шопове”, пазара бе прекръстен на “маркет”, на универсалните магазини станаха “молове”. Само ЦУМ си запази името и така най-любимия магазин на всички българи стана  недостъпен поради десеторно надутите цени на “частната инициатива” за която бе мечтал, десетилетия наред,  целокупният български народ.

Висшата партийна номенклатура, изморена и отрудена от дългогодишното строителство на всички фази на социализма, се отегли в заслужена почивка и предаде власта на деца, внуци, племеници и снахи, които издигнали синьото знаме  на демокрацията, започнаха  строителство на ново общество базирано на “пазарна икономика”, без промишленост, без селско стопанство.

     На пазара също стана революция. Доматите и краставиците, вместо от Пловдив и Пазарджик, пристигаха от Северна Македония и Албания, пъпеши  и дини от Гърция, изместиха Любимец и Лом, а прочутите кюстендилски череши и ябълки, бяха заменени с турски и гръцки. Българският селянин най-после получи правото да почива. Селата опустяха, циганите се развихриха и станаха важен стожер на демокрацията,  алъш веришът с техните гласове ги издигна в първостепенна политическа сила, конкурираща българските избиратели от Анадола.

Царя пристигна на бял кон и обеща за 800 дни да оправи България, и я “оправи” даже за по-малко. Върна си имотите и горите и започна безжалостна сеч. Но да оставим историците да се занимат с това и погледнем какво донесе “промяната” на Еди.

Естествено като партиен член беше изхвърлен от ръководството на СБХ. Вече не му изкупуваха картините за нуждите на министерства и партийни организации, не му възлагаха държавни поръчки. Нямаше какво да му вземат, нямаше нито имоти, нито сметки в чужди банки. Имаше  само таланта и силния дух, който никой не можеше да му отнеме. Еди беше ценен в Италия, Испания и някои Скандинавски страни. Редовно го канеха да участва на изложби и биеналета, изкупуваха доста от картините му.  Италия беше една от страните, където картините, особено портретите на Еди, се посрещаха с особен интерес. Всяка година, през месец Май, в една от залите на Палацо Питти, се организираше международна изложба за черно-бяла графика. Вече няколко години, българинът  Еди Кадиев участваше на тези изложби със свои картини. Даже през 1994 беше спечелил специалната награда за детски портрет, награда създадена от кмета на Флоренция. Вече шеста година Еди получаваше специална покана за участие на тази престижна изложба на графици от цял свят.

Еди беше обикнал този град,  свързан  с историята на  човешката цивилизация и с ненадминати върхове на изкуството. Тук бяха творили титаните на изобразителното изкуство и скултурата.  Доменико Гирландаьо, първият учител на Микеланджело, Бенвенуто Челини,  и десетки художници, скулптори, стенописци, и други творци, създали италианския ренесанс след революционните творби на Джотто, който отхвърля византийския стил в изкуството и става родоначалник на  “Rinascente”- Ренесанса в Италия.

     Вечер се разхождаше край река Арно, любуваше се на покрития мост наречен “Стария”, сядаше  да вечеря в някоя малка семейна тратория, в старата част на града, поръчваше порция равиоли “ал магро”, със спанак и моцарела, и чашка тосканско вино. И се прибираше в хотела близо го гарата, където вече добре го познаваха и го посрещаха като приятел.

В този топъл майски следобяд, в музея на двореца Питти , посетителите бяха твърде малко. В залата, където беше подредена международната графична изложба, имаше едва 4-5 човека, пръснати из огромната зала, където някога известният флорентински банкер Лука Питти, беше устройвал пищните си балове, конкурирайки  баловете на фамилията Медичи -господари на Флоренция. В края на краищата, Медичите стават собственици на двореца,  построен за Лука Питти през 1458 година. Преминавайки от ръка на ръка, този прекрасен дворец, построен от  масивен Боболски камък, става притежание на италианския народ с всичките си  богатства от световно известни картини, ювелирни изделия, бижута, скуптури и стотици други творения на флорентински и чужди майстори. Това става възможно благодарение на щедроста на един монарх- крал Виктор Емануел 3-ти, баща на българската Царица Йоанна.

Еди влезе и се насочи към стената,  където бяха наредени неговите картини. Свтлината от огромните прозорци, надминаващи 4-5 метра височина, осветяваха прекрасно залата и изложените картини. Още от далече забеляза фигурата на жена, застанала пред една от неговите картини. Приближи се и застана до нея, но младото момиче, защото се оказа, че това беше съвсем младо момиче,  в първия момент не усети неговото присъствие. Едва когато Еди издаде тих гърлен звук, за да подскаже присъствието си, момичето се стресна и направи крачка назад, обръщайки се към него.

- Извинете, май че Ви уплаших,-каза Еди. Защото не знаеше думата стрснах на английски.

- Да, бях се загледала в този портрет на младо момиче. Стори ми се, че израза на лицето й е малко странен. Не намирате ли? Английския на момичето беше съвсем елементарен.  Търсеше подходящите думи доста дълго.

- Съжалявам, аз не говоря италиански, затова се обърнах към Вас на единствения чужд език, който ползвам малко.

- И аз не говоря италиански, родният ми език е френския. - с тон на съжаление и извинение каза момичето.

-Аз не говоря френски, не ни остава нищо друго да продължим  да се измъчваме на английски. - с  усмивка предложи Еди. И продължи: А какво странно намирате в израза й.

- Трудно ми е да определя, но лицето се смее, а в очите има скрита тъга. Дълбока тъга и може би страх.

- Госпожице, ще Ви издам една тайна. Картината е моя. Вие ме заинтригувахте силно с Вашето виждане. Да поговорим по тази тема, искате ли?

Момичето погледна часовника си.

- Имам час на разположение, да поговорим. Сега ми стана още по-интерсно, щом картината е Ваша.

- На двора, под колонадите има едно симпатично кафене, позволете ми да Ви поканя. Казвам се Еди.

- Не знам дали е редно, та ние не се познаваме. Но, щом е за едно кафе, ще рискувам,- с много хумор в гласа си  каза девойчето. И без да чака допълнителна покана тръгна към изхода за двора. Явно не за пръв път идваше в този музей.

Малките кръгли масички с бежови покривки и металните тапицирани столове, предразполагаха към приятен разговор. Момичето каза, че не пие кафе, но с удоволствие би изпила нещо разхладително и изборът й падна на цитронада с мента.

- Госпожице, Вие не ми казахте името си, ако искате да го запазите в тайна, няма да настоявам. Ще Ви наричам Флоранс, на името на този прекрасен град.

-  Какво хубаво име, Флоранс, но за съжаление моето не е толкова романтично и красиво. Казвам се Аннабел.

- Аннабел, напротив много хубаво име. Звучи благородно, аристократично.  За един художник е много важно да чуе едно искрено мнение за своя творба. Разшифровайте вашето усещане за моята картина. Ще ми е много интересно.

- Не мога да обясня  усещането за страх и тъга в очите на момичето. Казвам момиче, защото ми се струва много млада. - бавно мислено пренасяйки се пред картината каза Аннабел. Просто, такова чувство се роди в мен. И с по-весел тон добави, навярно така ми се е сторило.

- Не госпожице, не Ви се е сторило, така е наистина. Не съм рисувал модел, а по памет. Беше моя позната, преди много, много години. Тя беше изживяла сериозен шок, и така се е запечатила в паметта ми. Вие на екскурзия ли сте във Флоренция?

- Да, нещо такова. Исках да видя някои творения на флорентинската школа, която харесвам изключително много.

- Да не би да сте художничка? - заинтригуван попита Еди.

- Не, не съм художничка, уча в рисувално училище. Но рисунките ми нямат нищо общо с италианското Ринашенто. Аз обичам да рисувам  съвсем друг стил- Кандински е моят кумир.

- Да, разбирам Ви, модерното изкуство е  за Вашето поколение. Ние старите  имаме други разбирания, други виждания за света. Нормално е. Мъчил съм се да разгадая такива творби, но, честно казано не успявам.

Разговорът вървеше трудно, момичето не беше словоохотливо, пък и често поглеждаше часовника си.

- Вие навярно  имате някакъв ангажимент, благодаря че приехте поканата ми. Беше ми много приятно. Дълго ли ще останете тук във Флоренция?

- Не, пристигнах преди 3 дни, два прекарах в галерия Уффици, искам  да видя още много неща. А имам още само  четири дни. Една седмица е много малко време за Флоренция. Но……,- момичето стана.

-Благодаря Ви за поканата Еди, нали така се казвахте. Лесно се запомва.

- Радвам се, че се запознахме. Приятно прекарване в този град-музей. Тук и цяла година не е достатъчна за да види човек всичките шедьоври на изкуството.

Аннабел си тръгна, оставяйки Еди замислен. Нямаше нищо по-хубаво от младоста. Неотдавна беше прехвърлил 60-те, макар  никак да не му личаха.

        На следващият ден, Аннабел отново бе дошла в двореца Питти с молба да посетят заедно гробницата на Медичите, където Буонароти беше създал едни от своите чудеса. Последваха неповторимата дървена черква “ Санта кроче”, където бяха погребани Микеланджело, Данте, Макиавели и други световни гении, заедно се възхищаваха на “ Давид” в Академията. Вечер се разхождаха  край Арно, вдишвайки свежеста на Тоскана, хапваха поредната “паста”, леко полята с прочутото “Ламбруско”, и някакви невидими нишки започваха да оплитат младата французойка от Мароко и съвсем не младият вече художник. Дали мъжкото обаяние на българина или изключителният му талант да вкарва светлина  и живот в погледите на своите черно-бели модели,  бяха причината, беше  много трудно да се каже.

И когато след 4 дни, в полунощ се разделяха пред нейния хотел, нямаше нищо по-естествено от това Аннабел да докосне с устните си бузата на своя  приятел и гид.

Четири дни и едно докосване, които щяха да станат незабравими и за двамата.