Телефонът. Дори не поглеждам.
- Ало?
- Здравей, миличка!
Изтръпнах. Сърцето ми лудо заби, краката ми се подкосиха. Глас, толкова мил и запечатан в сърцето ми. Глас, нечуван толкова дълго. Кога минаха 5 години?
- Ели?
- Тук съм! Не знам какво да кажа... Здравей!
- Здравей! Как си, миличка?
Наистина как съм? Добре? До преди миг си мислех, че съм добре. Но сега? Спомени нахлуха в главата ми. Болката и надеждата, които бях скътала дълбоко в себе си, се върнаха.
- Въпросът ти, толкова кратък и уж толкова елементарен, се оказва голямо препятствие и предизвикателство за мен. До преди секунда мислех, че съм добре... Животът се ниже - монотонно и всекидневно.... Здрава съм! Децата са здрави... Но сега се замислих, щастлива ли съм? До преди 5 години бях щастлива. Сега? Не знам! Ти как си?
- Добре съм. Мога ли да те видя?
Можеш ли да ме видиш? Боже! Извини ме, че теб потърсих за опора в този миг, но думите му ме олюляха, загубих твърдост под краката си, загубих представа коя съм и къде съм. Исках ...