Беше слънчев, но студен, късен февруарски ден, когато Лора отиде за пръв път там. Заведоха я съвсем случайно. Не знаеше много за нея, освен че е възрастна жена, която гледа на кафе и всички я обичаха като собствена баба. Когато отидоха, не знаеха дали ще им отвори. Позвъниха по някакъв специален начин. Отвори им едно момче. Навярно внукът ú. Те влезнаха в антрето, съблякоха се. Целият апартамент беше пропит от онази специфична старческа миризма. Те влезнаха в стаята при възрастната жена, но Лора се боеше. Погледна през вратата на стаята и малко се стъписа. На един диван под тънко одеало лежеше слабо, съсухрено тяло. Лора не виждаше нищо друго освен една побеляла и леко оплешивяваща глава. Повикаха я вътре, за да я запознаят. Представиха я на изтощената старица. Всички насядаха близо до дивана. Старата жена беше много мила, но говореше малко забавено. Старицата започна да разказва разни неща. Лора седеше до нея и я държеше за ръка. Изведнъж я обзе някакво изключително силно чувство, някаква невероятна тъга. Сякаш ú беше мъчно за тази изстрадала жена, която беше загубила дъщеря си при катастрофа и беше отгледала двете си внучета съвсем сама, единствено с пенсията си. Гледайки я, Лора виждаше себе си след години. Беше едва седемнадесетгодишна, а си представяше това. Възрастната жена се предаваше, казваше, че природата я е победила и това внасяше още мъка в крехката душа на Лора. След като разбра, че тази жена не е излизала от години, тя почувства, че с присъствието си доставя радост на умиращата жена. Погледна през прозореца. Навън се виждаше малък участък от вътрешен двор. Виждаха се само голите клони на няколко дървета, разклащани от силния вятър. Часовникът изброи четири часа. Възрастната жена разказваше за рождения си ден преди няколко дни. Бяха ú подарили една съвсем мъничка картинка с бяла рамка и изобразени розови цветя. Бяха я окачили на стената до дивана. Другите отидоха да направят кафе. Лора остана сама с възрастната жена. Поговориха си малко общи приказки. Лора държеше слабата ръка на жената и я чувстваше толкова близка. Донесоха кафето. Беше отвратително на вкус, но Лора го изпи с удоволствие, защото знаеше, че доставя радост на тази жена и това е единственото ú развлечение. След това старицата им гледа на кафе. Гледаше на чаша и чинийка. Четеше вестниците с лупа, но виждаше фигурите на кафето и разказваше всичко с картини. В стаята отекнаха ударите на часовника. Беше шест часа. Трябваше да си тръгват. Лора целуна старицата за довиждане и стисна ръката й. Не искаше да си тръгва.