31 мая 2022 г., 12:06

 Неканени мисли 

  Проза » Рассказы
504 5 9
4 мин за четене

          Слънцето все така ярастно препичаше, а беше вече осемнадесет часа след обед. Бях изхвръкнала с голямо нетърпение от офиса и вече стоях на спирката. Озъртах се да видя приближаващият се автобус, но от него нямаше и следа. Забих поглед назад. Имаше статуя на отворен куфар от гранит, в който се мъдреха няколко раковини от миди. Винаги ми е харесвала тази скулптура, защото ми напомня за морето, което се простираше недалеч от тук.

         Вече си бях направила план за уикенда. Щях да се излежавам до късно, ако все пак мъжът ми не започнеше да мрънка за закуска/ сякаш е малък и не може да отвори хладилника и да си вземе нещо/. После имах час за фризьор и маникюр. Щях да загубя два безценни часа, но от доста време отлагах, а косата ми беше загубила пясъчния си оттенък и беше заприличала на тайфун.

             Но колкото и да се стараех, петдесет и петте ми години ме притискаха от всякъде. Понякога не ми пукаше и се стараех  да не задържам дълго очите си в огледалото. Тялото ми се беше наляло, около очите напираха бръчки...Но очите...очите ми бяха все така с цвят на кафе и малки зеленикави жилки, все така любопитни и млади... /така казват, че очите не остаряват/. Ха-хаааа.... И душата...душата ти все е млада, дръзка, ненаситна, любознателна...

      Докато чаках и пухтях тихичко, през ума ми минаваше цялата седмица, като на кинолента. ДДС- дневници, тъпотии...справки...В счетоводната къща, в която работех от няколко месеца не се случваше нищо интересно. Документ след документ, фактури, стокови разписки, договори – все боклуци, от които ми се надигаха киселини в стомаха. Бяхме шест жени, от които две на  около тридесет и пет години, а останалите на възраст. Ха-хаа....на възраст. От време на време яростно се счепвахме, както става, когато се съберат на едно място доста жени. И то счетоводителки...Ха...хааа...отново ме напушва смях. Всичките мислят, че са най-умни, най-работни и най-перфектни...

         Да си кажа истината, никак не си харесвам професията...скучна е до смърт, но това съм завършила и я карам някак си...Като младо момиче съм се лутала какво да уча и така попаднах случайно в Икономическия...

      Хайде стига... гледам пак наоколо... и пак в скулптурата с отворения куфар...мидите...мидите сякаш ме викат, да ги докосна с ръка...

      Автобусът наби спирачки, вратите зейнаха и аз се строполих на седалката. Краката ме боляха, макар че бях седяла цели осем часа на бюрото. Разсеяно се заозъртах и гледах пътниците. Цветни, различни...Млади, стари, но всички намръщени...до безкрайност намръщени...

           Все още не можех да свикна с този град. Преместих се заради мъжът ми, който не можеше да стои дълго  на едно място и сякаш имаше таралеж в гащите. Той беше от хората, които все търсеха нова работа, все по-трудна, но по-заплатена от старата. Сега беше технически мениджър на голяма компания и изкрейзваше от нерви, заради голямата заплата. Зарязахме апартамента, приятелите си  и потеглихме на изток, заради работата му. Наехме апартамент дългосрочно. Аз стоях една година без работа, но после намерих тази счетоводна къща.

           През есента имахме голямо нещастие...Мъжът ми се разболя от рак. Много гадно и изненадващо. Точно , когато си мислиш, че животът ти се е подредил, че тече плавно и спокойно...баммм....идва ураган. Помита те...

         Минахме през ада...какво ли не...първо вцепенение, после сълзи, ярост, тропане срещу съдбата, после ...борба...

    Бях по силна от него...Скришом плачех в банята, но му давах кураж...

          Никакво умиране!!! Никакво...!

         И той се взе в ръце... оперираха го... добре е, изчистиха лошите клетки, изкара химиотерапия и лъчетерапия...скенерът е хубав...

         Оооо,  небеса!!! Благодаря ви! 

         Но все има нещо да ме човърка...както камъче в обувката...

         Пак е батак в ума ми...Мислите ми хвърчат...

       Имаме син и дъщеря. Когато пиша за тях ме обливат горещи вълни. И после леден душ... Странна работа...

      Особено за сина ни. Никога не е било лесно да говорим за него. Като малък беше възпитано и кротко дете, но около пубертета,  нещо му прещрака и напълно се промени. Ще кажете, че това е типично за всички тийнейджъри, но не е съвсем така...

    Всичко започна, когато Мартин замина за Америка, на тази студентска бригада... там беше пет години и имаше желание да остане и да се узакони, но една вечер няколко дрогирани мъже са го хванали и били жестоко в главата... Все още не знам всичко за побоя, спестиха ми подробностите,но си представям какво е било...

         След няколко месеца той се завърна, но беше коренно променен...

          От доброто и лъчезарно момче, не беше останало нищо...

 

                                Продължава...

© T.Т. Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря ви, че се спряхте тук!
  • Майстор си, Таня, грабваш ума, съзнанието, любопитството...от първия ред! Обичам такова стегнато изложение на фактите, сякаш военен строй без нито една грешна стъпка...Адмирации.
  • Хареса ми началото Таня,.... въведение в едни житейски проблеми през които всички сме минали..И чакам продължение
  • Присъединявам се към чакащите!
  • Доброто е само увертюра към изпитанията.
    Много динамика, сгъстени емоции,силата на внушението въздейства и...очаквам продължението!
    Поздравления, Таня!
  • До болка познато, преживях отново, Таня, всеки твой разказ, ми боцка мозъка, чакам продължението! Бъди здрава!
  • Четох Таня някои от разказите ти. Сега ще следя продължението.
  • Хареса ми - чакам натам.
  • Танче! Чакам още
Предложения
: ??:??