Слънцето все така ярастно препичаше, а беше вече осемнадесет часа след обед. Бях изхвръкнала с голямо нетърпение от офиса и вече стоях на спирката. Озъртах се да видя приближаващият се автобус, но от него нямаше и следа. Забих поглед назад. Имаше статуя на отворен куфар от гранит, в който се мъдреха няколко раковини от миди. Винаги ми е харесвала тази скулптура, защото ми напомня за морето, което се простираше недалеч от тук.
Вече си бях направила план за уикенда. Щях да се излежавам до късно, ако все пак мъжът ми не започнеше да мрънка за закуска/ сякаш е малък и не може да отвори хладилника и да си вземе нещо/. После имах час за фризьор и маникюр. Щях да загубя два безценни часа, но от доста време отлагах, а косата ми беше загубила пясъчния си оттенък и беше заприличала на тайфун.
Но колкото и да се стараех, петдесет и петте ми години ме притискаха от всякъде. Понякога не ми пукаше и се стараех да не задържам дълго очите си в огледалото. Тялото ми се беше наляло, около очите напираха ...