"Страхът е срамно нещо." Мислеше си дядо Страхил, загледан в далечните хълмове обагрени в златистите цветове на залеза. Дали заради името му, което въпреки че му бе скъпо така, както дядо му, който някога го бе носил, му се струваше някак унизително, дали заради сантименталност, която всячески уж избягваше, дали заради нещо друго, умът му често бе спохождан от тази мисъл. В съзнанието му изплуваха стари детски спомени (в такива мигове, винаги се изненадваше че те все още живеят в главата му, и още повече – вместо да избледняват с годините, те като че ли ставаха все по-ярки с всеки изминал ден).
    – Страхльо, страхльо!... Сигурно са ти дали това име знаейки какъв бъзливец си! – ухиленото лице на малкия. Стоян – напето и нахално дете, изникна така ярко пред очите му, сякаш се бе запечатало там едва вчера – ето, виж ме, аз вече се изкатерих на дървото и стигнах върха, а ти все – още седиш долу и се мъчиш да достигнеш клона! Ха-ха!

        Страхил винаги бе бил дребен на ръст, още от дете. Въпреки че много му се искаше да може да се катери бързо и пъргаво като другите деца, той никога не успяваше. След тези думи на малкият Стоян, Страхил бе събрал достатъчно смелост та да скочи високо, да се хване за клона... И тъй, като, (беше стигнал до този извод през безкрайните пъти, в които беше преповтарял наум този спомен) като нисък и непохватен се бе опитвал да се качи на дървото не близо до дънера, а почти през средата на клона (който и без това не беше много дебел), клонът с лекота се бе скършил и го бе запратил под себе си на земята, заедно със солидно количество презрели вишни, които мигом се заизсипваха отгоре.
    Това донякъде може би бе и късмет, защото прикри необяснимият червен цвят, който лицето му изведнъж бе придобило. Същият цвят бе придобило и сбръчканото старческо лице на дядо Страхил, както всъщност се случваше всеки път, когато посмееше да превъзпроизвежда в ума си подобни спомени. Добре че сега, също както някога вишните, той можеше да оправдае внезапното почервеняване на лицето си с нестабилното си кръвно. Да, срамно нещо бе страхът, и тъй като силно се срамуваше от мисълта че някой би могъл да открие страх в него, дори и в най-потайните кътчета на ума му, той бързо пренасочи пътят на мислите си.

        От много време никой вече не бе посмявал да го нарече "страхльо". Отпосле нравът, а и силата му, бяха избуели много. Младият Страхил вложи всичките си усилия, и не след много дълго, никой не свързваше името му със страхливост, а по-скоро  сами се страхуваха от него. "Ето какво означава Страхил", често си мислеше със задоволство той, гледайки как някой връстник (а с още по-голяма гордост и по-голям от него) се прибира раздърпан, за предпочитане с разкъсани дрехи а най-добре и разплакан, (ако успееше да го постигне) след всеки побой, който той съвсем нерядко си устройваше.
    Разбира се, Стоян бе станал любим "събеседник", когато Страхил решеше да си устрои подобни забавления. В началото той изпитваше известни затруднения с Стоян. Той по природа си беше по-як, по-висок и едър от него. Но това още повече бе усилило упоритостта на Страхил, и ако не по ръст, по което за негова огромна жалост, никога не успя да го надмине, то по сила и умение, го надмина многократно. Всъщност да надмине Стоян за дълго беше сякаш единствения устрем, който тласкаше младият Страхил.
    Дори Старецът Страхил рядко мислеше за подобни неща. Срамни ги наричаше той, а от всичко най-неприятен му бе срамът. Още много момчета, а после и мъже се осмеляваха да изпитват смелостта му. Едни се опитваха да отнемат бъдещите му приятелки, като сами дружаха с тях преди него. Други защитаваха всевъзможни жалки страхливци, като Стоян...
    Приятелки бе имал много. Всъщност, му бе трудно да ги изтърпи за твърде дълго. Удоволствието му сякаш се изпаряваше, не дълго след като спечелеше момичетата за себе си. Всъщност, най-приятен му беше процеса на "спечелването". "Да се пречупи...", често обичаше да казва той и да допълва "А счупена показалка криво сочи... И никому не е нужна". Най - обичаше да пречупва обвързани жени, особено женените.  "Заварéни" им казваше той "А здрава заварка само як човек може да счупи". Всъщност той много обичаше подобни "поговорки" и много от тях дори измисляше сам. Умен

човек бе Страхил, и ако мисли някой че във всичко бе лош, то дълбоко грешеше. Просто от страха се срамуваше и посрамени му се струваха страхливите в очите му. 

    Любомила също бе жена пред обвързване. Стоян, братовчед ѝ я бе запознал с годеника ѝ Найден. И тъй като Найден бе виден човек в селцето, цяло село бе поканено на годявката. Там беше и Страхил.
    Според името си сякаш бе расла Любомила. И мила беше и любов имаше към всичко, а и трудно бе да не се зароди любов у някого към нея.
    Страхил не познаваше добре никоя любов, а милостта му бе прилична на слабост и страхливост. И тъй като Мила (така я нарече в ума си за краткост) беше заварéна, страстта му отново припламна, както обикновено. Но Найден беше напет човек и с него трудно се излизаше на глава. Само с него Страхил никога не бе се опитвал да си има разпра.
    Но от онзи ден, Страхил често мислеше за Мила. И неусетно си изгради навик да минава край дома ѝ. "Край къщата на Мила" казваше си той често. И тъй като, както някога поговорките, бе започнал да се вълнува и от краткостта, скоро стана "Край на Милата къща" а след още малко и просто – "Край Милата".
    Не смееше обаче да доближи Любомила повече. Срам го беше, но имаше страх от Найден. Богат човек беше той, или поне баща му бе бил, защото не личеше Найден да върши някаква кой знае каква работа, освен редовно да захранва селската кръчма с бащиното си богатство, срещу солидни и пресолидни почерпки.
    Минаха няколко години и една вечер люта препирня беше разбунила селото. Любомила се скиташе сама, със една едничка неголяма чанта в ръка. А от Найден както се чу (или не се чу) нямаше и следа. А къщата ѝ, както нелюбезно и съобщиха новите собственици, бе продадена.
    Страхил отново обикаляше улиците, изпълнен от ужас. Изпълваше го страх, да не би да пропусне Милата и още по-голям страх да не би да я срещне. Цялото му лице (все още без бръчки) бе почервеняло а вишневите дървета, че дори и черниците отдавна бяха се отърсили от своят плод.
    И тогава я видя, седнала на оградата пред двора на селската черква. Захлупила лице в прегънатите на

коленете ѝ ръце, тя горко плачеше. И този път милостта наистина се загнезди в сърцето на Страхил, а той от стъписване нямаше сила, ни време да я припознае като страхлива или срамна, та камо ли да я отпъди.   
    Седна до Любомила и попита:
    – Как ти е името? – Глупак! Всеки ѝ знае името, не можеш ли нещо друго да измислиш?
    – Как? Не знаеш? – Така се сепна тя че за миг забрави да плаче – Аз твоето го знам... А и теб те знам, дали не

виждам как току - там минеш пред къщата ми и все към прозорците ѝ гледаш?
    – А сега защо не си у вас? Вече става късно. А и не само аз се озъртам. И други сигурно има.
    – Няма вече "у нас". Домът вече не е мой... Не че май някога е бил... Но сега не ме допускат и да живея там.
    – Милата... Ела у нас ако искаш за известно време... Не се плаши, не съм сам! И сестра ми и майка ми живеят там, няма нищо да ти направя.
    Любомила добре знаеше славата на Страхил "страшеещия се" (второто го добави от себе си от после). Но не видя какво друго да стори. А и познаваше и майката и сестрата на Страхил (която беше малко по - голяма от нея). И двете бяха добри жени и не биха допуснали нещо лошо да се случи на някого в дома им. Отправи взор към църквата зад себе си и прошепна през устни "нека да е за добро Господи". И тръгна...
    Старият Страхил отмести погледа си от залеза по хълмовете, към рамката на прозореца и бавно се обърна настрани. Слънцето хвърляше последни лъчи върху снимките над огнището. Милата му се усмихваше, със същата усмивка много по-красива от сълзите, които си спомняше от онзи ден... Но и много повече тъга му навяваше тази усмивка днес, от онези сълзи, които щяха да му донесат радост тогава. Беше си заминала преди година.
    – Наказание – често си казваше Страхил – наказание...
    Погледна снимките на големите си вече деца... Сега бяха почти на неговата възраст от тогава...
    Отвори вратата и отново се обля, сякаш в последния възможен лъч на слънцето, вече съвсем изчезващо зад хълма. И тръгна към своя сродник. Родил му се беше внук и го канеше на вечеря.  
 Неговият най-добър приятел от детинство... Стоян.
    Не обичаше много подобни събираният и малко го беше страх.
    – Но нали... "Страхът е срамно нещо!"... –  каза си  Страхил – никога не съм казвал по - голяма глупост от тази!