"- Сега той сънува - каза Туидълди. - И какво мислиш, че сънува?

- Никой не може да отгатне това. - заяви Алиса.

- Как! Ами че тебе сънува! - се провикна Туидълди, като плесна тържествуващо с ръце. - И ако престане да те сънува, къде мислиш, че ще отидеш?

- Където съм си сега! - отвърна Алиса.

- Не, не! - каза презрително Туидълди. - Ти няма да си никъде! Какво! Ти си само един предмет в съня му.

- И ако Царя се събуди - прибави Туидълдум, - ти ще изчезнеш с пуф като пламък на свещ."

Страната на кривите дървета - прекрасно място... през деня. Високите планини се издигат наоколо като стени на стадион. Небето се синее над ослепително зеления свят. А слънцето съвестно си върши работата и осветява света като същевременно го затопля, както е предвидено в договора. Оживление цари по клоните на дърветата. Птички и катерички шумолят в листата. Подухва топъл ветрец, който вълнува високата трева.

А сред тревата е легнала Алиса. Дванадесет годишно момиченце с руса коса и сини очи, облечена е в синя рокличка, а краката и са боси. Тя лежи с разперени ръце и гледа небето. По бузите и се стичат сълзи и тя от време на време подсмърча. А тревата и шепне: "Не плачи, малка Алиса, радвай се на деня. Може би, ако го искаме достатъчно силно, той ще остане с нас завинаги. Може би..." - постепенно шепотът се превръща в една единствена дума, казвана многократно с гласа на вятъра и тревата: "спи, спи, спи..." И Алиса заспива. И Алиса сънува:

Майка и е тук. "Сън ли е това?" - пита Алиса? Майка и мълчи. Баща и е тук. "Сън ли е това" - отново пита тя, но двамата възрастни мълчат. И изглеждат все по-малко живи, докато в един момент Алиса не осъзнава, че гледа два трупа, положени в ковчези.

"Мръдни се момиче, трябва да ги закопая" - извиква глас зад нея. Тя се обръща и вижда съществото, смущавало сънищата и толкова много пъти - двуметров червен заек. На челото му има едно единствено око, пак червено, но много по-ярко. Окото се движи, сякаш вътре бушува пожар.

"Бяло при бялото, червено при червеното. А ти си моя Алиса."

Алиса отваря очи. Трепери. Хладно е. Свечерява се. Алиса скача изплашена и се затичва към порутената барака на хълма. Зад нея остава червената предупредителна светлина на залеза. Става все по-тъмно. Идва нощта. Идва времето на кривите дървета.

Алиса стига до бараката тъкмо, когато изчезва и последното късче светлина. Непрогледен мрак обгръща света. Но това не е страшно. Страшното е, когато дойде червената светлина.

Сякаш прочело мислите и, в небето се отваря едно пламтящо червено око. Неговото око.

През единственото прозорче Алиса наблюдава света, който се променя пред очите и. Прозорчето няма стъкло, а само решетка и Алиса усеща как сладката миризма на сините плодове, отрупали дърветата, се променя и става остра и горчива. Лепкава миризма, която сякаш оставя вкус в дробовете ти, когато я вдишаш. Първи се променят дърветата. Стават ниски, изкривени и голи. Листата просто се прибират в клоните.

Именно от тези дървета идва названието: "Страната на кривите дървета", название, дадено от хора, които Алиса никога не е срещала и които живеят далеч от тук. Да, в страната на кривите дървета има още много, много хора, но с тях може да ви срещна друг път.

След дърветата наред е тревата, която също се скрива под земята. Почвата е червена или поне така изглежда заради окото, реещо се в небето, червена и напукана.

Тогава прозвучава първият звук. Човешки вик. Вик на болка и неописуемо страдание. Щом го чува Алиса потреперва и разбира, че е време да си ляга. Леглото и представлява накъсан дюшек, постлан с тънко одеяло. Няма да и е студено. Тук винаги е лято.

Алиса се мушка под одеялото и пак поглежда към прозорчето. Навън се мяркат сенки. Нощем излизат много същества, различни от дневните катерички, птички и сърнички. Въздухът е изпълнен със звуци. Още писъци. Нещо се смее зловещо. Нещо реве като лъв. Нещо реве още по-страшно. Нещо голямо ходи наблизо и тресе земята. Неща, от които Алиса се страхува, неща, които не иска да срещне. Неща без имена. Те никога не влизат в бараката, тя никога не излиза.

Но тази нощ се случва нещо различно. Тъмна фигура с качулка минава пред прозореца, спира се, навежда се и поглежда вътре. Не издава звуци. Алиса го гледа ужасена, то я гледа, вероятно, под качулката. Това е различно нещо. То я наблюдава. Алиса трепери. Тогава нещото се отдръпва от прозореца и се отдалечава. Алиса не се успокоява, очаква да чуе как вратата на бараката, която не може да се заключва, се отваря, но това не става.

Алиса се успокоява мъничко, но сърцето и блъска в гърдите. Гигантското нещо навън, което тресе земята, започва да реве и бараката потреперва. Алиса също.

Страната на кривите дървета - прекрасно място... през деня.

Червеното око осветява света. Безброй много същества безцелно кръстосват земята. Това е царството на кривите дървета. Това е времето на Заека.

Едно гигантско същество, което дори не бих могъл да опиша, изревава отново, същество, в пъти по-голямо от малката порутена барака, в която Алиса вече почва да се унася, а в главата и свети един единствен ярък въпрос, който я преследва всяка нощ откакто е тук: "Защо - пита се тя - ми трябваше да влизам в дупката на заека?"...

13.04.2008

НРО