Вещица беше Виола. Всички я знаеха като такава в селото... Умееше да бае срещу уроки, да лее восък и да премахва магии, лееше и куршум, тези, които са ходили при нея за това, казваха, че съскането на оловото във водата и нейното монотонно шепнене на тайните думи се сливали в едно малко странно пеене...
Днес Виола изпрати с букетче билки поредната душа, потърсила помощ, после седна на любимия си стол вкъщи, близо до прозореца и взе в скута си синята персийка, Минош, котката, която ѝ беше другар.
Виола живееше сама, почти накрая на селото, след това започваше гора, красива и величествена, в която често потъваше, било за билки, било да се зареди от дърветата и майката Природа след тежка енергийна работа.
Както си седеше и галеше котката, Виола потрепна!
-Какви са тези светулки през ноември? - каза си тя на глас. А малките блещукащи точици не спираха своя танц пред прозореца... Виола усети с кожата си, че нещо се случва, че някой я вика...
Стана, пусна котката на пода и се наметна с едно е ...