Вещица беше Виола. Всички я знаеха като такава в селото... Умееше да бае срещу уроки, да лее восък и да премахва магии, лееше и куршум, тези, които са ходили при нея за това, казваха, че съскането на оловото във водата и нейното монотонно шепнене на тайните думи се сливали в едно малко странно пеене... 

   Днес Виола изпрати с букетче билки поредната душа, потърсила помощ, после седна на любимия си стол вкъщи, близо до прозореца и взе в скута си синята персийка, Минош, котката, която ѝ беше другар. 

   Виола живееше сама, почти накрая на селото, след това започваше гора, красива и величествена, в която често потъваше, било за билки, било да се зареди от дърветата и майката Природа след тежка енергийна работа. 

   Както си седеше и галеше котката, Виола потрепна! 

   -Какви са тези светулки през ноември? - каза си тя на глас. А малките блещукащи точици не спираха своя танц пред прозореца... Виола усети с кожата си, че нещо се случва, че някой я вика... 

   Стана, пусна котката на пода и се наметна с едно елече, все пак беше ноември, после излезе навън. 

   Светулките я доближиха, първо я оградиха, после се подредиха в една редица пред нея, а след това я поведоха! Една след друга, малките светещи точици летяха, а Виола ги следваше. 

   Стигнаха края на селото. Завиха в уличката към близкото езеро. Там вече нямаше къщи. Езерото беше в ниското, а брегът беше висок и стръмен. Това езеро беше останало след мина за добив на кафяви въглища. Казваха, че е много дълбоко. И там, на този стръмен бряг, Виола видя млада жена, която стискаше в ръцете си... плачещо бебе!!! Светулките направиха кръг над главата на младата жена и миг след това изчезнаха! 

   Виола внимателно доближи, беше с тиха стъпка, младата майчица. Застана до нея без тя да я усети и с тих, гальовен глас ѝ каза:

   – Да, високо е, а и езерото е дълбоко... Ноември е и водата е ледена... Чудя се как водните кокошки и малките патенца не измръзват? Ти как мислиш? О, извинявай, не се представих, аз съм Виола, баячката. Ти как се казваш? От къде си, не те познавам. 

   Младата жена първоначално се стресна, после сякаш въздъхна с облекчение, не беше сама, може би ще намери отговор на всички въпроси, които я доведоха до този бряг. 

   -Не съм от селото, от града съм аз и съм Мария, нямам си никого, даже и мъж си нямам, остави ни с Мартин, бебето ми... Не знам какво да правя, дали да живея, да, трябва, заради детето, но как... Той е малък, не мога да работя, социалното ми майчинство не стига за наема... Качих се на автобуса и слязох веднага щом видях езерото... Привлече ме... Може би в дълбините му с Мартин ще сме по-добре... - изрече като на един дъх Мария.

   -Но имам ли право да постъпя така с живота на едно дете на любовта? - въздъхна тя. 

   Виола я слушаше внимателно. Нищо в думите й не я изненада, с годините, а нейните бяха почти 60, беше свикнала да ,,усеща" хората и ситуациите. Постави ръка на рамото на младата жена и каза:

   – Винаги има начин! Живот от любов и от бога даден не се отнема. Грехота е! Хайде, ела с мен вкъщи. Ще ми помагаш с къщната работа, ще те науча да правиш билкови смеси за различни нужди, пък може и да ти предам някои от моите знания... Където има хляб за един, ще се намери и за втори, не мисли сега за това. Наем не ща. Казах ти, ще ми помагаш. -–сякаш Виола отговаряше на мълчаливите въпроси на Мария. 

   Младата жена стисна в прегръдката си малкото си детенце, погледна с благодарност Виола и без да казва и дума тръгна след нея. 

   Влязоха вкъщи. Синята персийка ги посрещна и веднага се отърка в краката на Мария. 

   – Ето, че ти си вече у дома си, щом и Минош те прие, обикновено бяга и се крие от непознати. - каза вещата. След това показа на Мария къде да настани бебето, даде й пакет обикновени бисквити и буркан домашно кисело мляко, да стрие бисквитка в малко мляко и да нахрани Мартин, с такава храна са израснали много бебета и то по-здрави от гледани с изкуствени млека... 

   След това Виола се захвана с обичайните си работи. В един миг обаче, ноемврийските светулки се появиха отново пред очите й и тя подсъзнателно знаеше, че идват да й благодарят, за стореното добро. Но вещата жена беше наясно, че доброто е двустранно, тя също получи нещо добро, нещо значимо, за което да благодари! И тя го направи мълчешком... 

   Ноемврийските светулки блеснаха, изведнъж по-силно от обичайното и след това изчезнаха... Бяха изпълнили мисията си, нали?