Свободата, Санчо, е ракова клетка.

Всичко започва невинно.

Искаш свобода, за да правиш това, което искаш.

Искаш да растеш.

Искаш да се развиваш.

Искаш все повече и повече.

Имаш големи очаквания.

Имаш големи изисквания.

Имаш големи.

Имаш искания.

Имаш.

Искаш.

Свободен си.

Голям си.

И разбираш, че всичко,което имаш е тази никому ненужна свобода.

Развяваш знамето на свободата.

Развяваш знамето в тишината.

Развяваш знамето в празната стая.

Развяваш ръцете си, мислейки, че в тях има нещо.

Развяваш страха си.

Страх, не свобода.

Свободата се е превърнала в

гигантско чудовище албинос.

С червени очи, които

са започнали да се обезцветяват и

едното е вече бежово.

Не поглеждай в огледалото

на свободата.

Там няма да видиш нищо.

Огледалото е малко, а свободата огромна.

Парченца кожа, може би...

Кожата на албинос...

Гигантът ридае за слепите си очи.

Сълзите проясняват леко погледа

(ъгълът на пречупване през водната капка...)

Поглеждаш надолу и виждаш другите.

Виждаш другите.

Свободата, Санчо, иска внимание.

Виждаш другите.

Виждаш себе си.

Гигантско чудовище албинос.

Очите са бежови.

Смаляваш се до размерите на нормалната зависимост,

поносимата зависимост.

Можеш да стиснеш ръката на другия.

Пръстите ви еднакво дълги ли са?...

Свободата, Санчо, вече сме я яли...

1.10.2013 г.