Нощта беше тиха и спокойна, сгушена в меката прегръдка на есента. Светът наоколо изглеждаше притихнал, сякаш дори природата спираше дъха си за миг. Тъмни облаци полека се стелеха над града, покривайки звездите, а малките светлинки от уличните лампи разсичаха мрака като далечни маяци. Въздухът носеше лек хлад, аромат на мокра земя и първите капки дъжд, които се спускаха плавно, сякаш танцуваха в ритъм с нещо невидимо за окото.

Двамата седяха на малкия балкон, заобиколени от нежния шепот на листата, които се люлееха под натиска на вятъра. Беше тихо и спокойно. Тя беше облегната на рамото му, а ръцете му я обгръщаха защитнически, сякаш светът извън тях не съществуваше. Дъждът вече ръмеше леко, падайки като ситен воал върху града. Падането на малките капчици по металния парапет създаваше успокояваща мелодия. Той погледна към нея – лицето ѝ бе отпуснато, спокойствието беше изписано върху всяйа нейна черта. Косите ѝ леко разрошени от вятъра, а очите ѝ – почти затворени, се губеха в сънливия полумрак. Беше прекрасна в този момент – нещо магично имаше в начина, по който дъждът обгърна вечерта, а тишината и топлината между тях изпълваха пространството с неописуемо чувство на сигурност. Той я почувства как се сгушва още по-плътно до него, обхващайки тялото му. Дъхът ѝ ставаше все по-равномерен, все по-спокоен, като пулсацията на сърцето му, което също започна да се успокоява. Дъждът се усили, но не се чуваха гръмотевици, нямаше буря – само ритмичен, постоянен звук, който се прокрадваше като музикална завеса. Всяка капка, която падаше, създаваше ново усещане за уют и топлота.

Светлината от лампата на балкона хвърляше приглушени отблясъци върху кожата ѝ. Той се усмихна – толкова много неща искаше да ѝ каже. Всяка частица от този момент говореше вместо тях. Дъждът, спокойствието, топлината на телата им, сърцето му, което туптеше в същия ритъм с нейното. Всичко беше повече от перфектно. И точно тогава, когато първите тежки капки започнаха да барабанят по покрива, тя се унасяше в сън, леко обвита в прегръдките му. Той я погледна с нежност – спокойствието ѝ го изпълваше с радост. Момичето му заспиваше до него, обгърната от топлината на любовта и звука на дъжда.
 

Навън светът продължаваше да се променя, но тук, на техния малък балкон, времето сякаш беше спряло. Докато тя вече се беше унесла в сън, дъждът навън продължаваше да се усилва, превръщайки се в по-настойчиво барабанене върху покрива и парапета. Капките се разбиваха в различен ритъм, сякаш се опитваха да създадат симфония само за тях двамата. Но този звук не беше досаден – напротив, беше като приспивна песен, която ги отделяше от всичко, което се случваше извън тяхното малко кътче на света.

Той остана неподвижен, опитвайки се да запамети всеки детайл от този момент. Усещаше лекото ѝ дишане срещу гърдите си, докато студеният въздух на нощта леко го гъделичкаше по кожата. Дори и сега, когато тя вече беше потънала в сън, той не можеше да откъсне погледа си от нея. Беше нещо необяснимо, как присъствието ѝ го караше да се чувства цял, завършен, както никога преди. Всяко нейно докосване, всяка усмивка, всяко мълчание между тях беше изпълнено със смисъл. Смисъла, който търсеше - вече беше в обятията му. 

В далечината се чуваха звуците на града – забързаните коли, стъпките по мокрия асфалт и гласовете на минувачи, които бързаха да намерят подслон от дъжда. Той обаче не искаше да се прибира вътре. Балконът им беше като техен малък свят, отделен от всичко и всички. Нощта ги беше обвила в тишина и магия, а той не искаше този миг да свърши. Не още. Допира му до този на нейния, го караше да се чувства спокойно. 

Гладеше внимателно косата ѝ, сплитайки пръстите си в меките ѝ къдрици. Тя потръпваше леко, сякаш реагираше на докосването му дори в съня си. Беше толкова крехка и нежна, като порцеланова кукла, и в същото време беше толкова силна, защото въпреки всичко, което бяха преживели заедно тя беше до него – неотклонно, без въпроси, без изисквания. Просто там, до сърцето му.

Дъждът продължаваше да вали и да се сипе, вече на по-равномерен поток, който обгръщаше нощта. Светлинките на града избледняваха в далечината, губейки се в сивия, влажен мрак, а по улиците започваха да се образуват малки локви, които светеха като огледала в светлината на уличните лампи. Той се загледа в отраженията, мислейки си за бъдещето. Колко ли вечери като тази ги очакваха? Колко дъждовни нощи, когато тя ще заспива в прегръдките му, а той ще пази този миг като най-ценното нещо на света?

Изведнъж тя помръдна леко в съня си, извивайки се, сякаш търсеше по-удобна позиция. Той я прегърна по-силно, за да я успокои, и тя отново се отпусна. Устните му леко се извиха в усмивка. Дори когато спеше, тя продължаваше да му показва, че има нужда от него, че присъствието му до нея е всичко, от което се нуждае. И той бе готов да ѝ даде това – всеки миг, всяко усещане, всяка капка любов.

Дъждът щеше да спре рано или късно, но нощта щеше да остане. Тази нощ, в която светът сякаш замря за тях двамата, беше техният малък вечен момент.