12 мар. 2023 г., 17:24

Съдбата на Стойна 

  Проза » Рассказы
1277 0 11
6 мин за четене

Заваля дъжд и въздухът замириса на пръст. В началото ръмеше ,но постепенно се усили и се превърна в огромна буря. .Небето почерня и от него се чуваха тътени. Вятърът беше толкова силен ,че дърветата се превиваха .Стойна се затича бързо към дървото под което беше оставила рожбата си насред полето. Чуваше плачат му от далече и се късаше сърцето и . Страх я беше да не падне гръм защото миналата година така загуби мъжа си. Грабна детето си и започна да бяга към близката гора. Бяха и казали от селото ,че там е по-безопасно да стои отколкото под единствено дърво в полето . Седна под един голям чинар и даде на детето си да суче. Гърдите и бяха сухи. Беше яла само парче хляб и малко сливи. Гледаше бенката във форма на сърце на челото на дъщеря си и се разплака.                                                                -Дано ,чедо по-хубава съдба от мене да имаш. Дано този белег на челото ти да ти донесе късмет.-редеше Стойна и сълзите и се смесваха с дъжда който падаше от листата по лицето и.                                                                                          Детето заспа на гърдата и . Когато мина бурята Стойна се запъти към селото . Но както вървеше по пътя тя изведнъж чу над себе си някакъв странен звук. Погледна на горе и това беше последното нещо ,което помнеше. Нейни съселяни я намериха на земята .От главата и течеше кръв. Бързо я превързаха с каквото имаха под ръка и я закараха до селото. Там жената която я отгледа се разплака:                                                                                                                                       - Стойне, Стойне каква е тази съдба твоята? Сираче остана загуби мъжа си ,преди да види детето си. – и като каза това чинка Тьофка попита мъжете – А детето къде е?                                                                                                                      -Нямаше дете там, сама беше.                                                                                                                                                  Жената взе да се вайка . Цялото село се втурна да търси детето на Стойна в околността ,но не намериха нищо . Когато отвори очите си тя извика :                                                                                                                                                                  -Къде ми е детето?                                                                                                                                                                            -Стойне ,-каза една от съседките ,които се бяха събрали около нея- когато те намериха под дървото ти си била сама. Сигурно вълци са го изяли .                                                                                                                                                                   -Лъжете ме ,дайте ми детето -крещеше тя                                                                                                                                    Но никой не можеше да и помогне .Стойна полудя. Тя ходеше на мястото където беше паднал клонът от дървото и беше я ударил .Викаше детето си . Но като не го намери тя тръгна към града да го търси. Там започна да пита хората по улиците дали някой е виждал момиченцето и със сърце на челото. Хората и се подиграваха и я подминаваха. Докато накрая не я вкараха в лудницата на града . Минаха цели двадесет и седем години. Стойна все още беше в лудницата .Въпреки, че толкова години я лекуваха ,тя продължаваше да говори ,че съселяните и са откраднали детето и. Психиатрите не бяха се натъквали на такъв случай. Един пролет ден в психиатрията дойде нов лекар  Доктор Дерменджиева. Тя беше младо момиче ,което беше разпределено в провинцията .Въпреки, настояването на родителите и ,които бяха заможни да остане в столицата, тя реши да върви по своят път.                                                                           Професорът запозна новата си колежка със всички случаи в отделението . Когато влязоха в стаята на Стойна и разказаха историята и ,доктор Дерменджиева седна до нея и я погали по челото.                                                                                 -Как се казвате?                                                                                                                                                                                 -Стойна се казвам . Да не би вие да знаете къде ми е детето?                                                                                           Лекарката се спогледа с професора.                                                                                                                                                             -Ето за това ви говоря !                                                                                                                                                                   В този момент една медицинска сестра извика професора на телефона.                                                                                     -Кога ви взеха детето?-попита лекарката                                                                                                                                      -Бях млада момиче . Падна едно дърво върху мен и когато се събудих ,детето ми го нямаше. Някой го беше взел. Ти ще ми помогнеш ли да го намеря.                                                                                                                                                    -Това е много трудно и още повече след толкова години.                                                                                                            -Тя има сърце на челото .Има бенка сърце на челото-каза Стойна                                                                                                В този момент лекарката стана права и неволно се пипна по челото. Гледаше жената срещу себе си и чак сега забеляза ,че имаше същите зелени големи очи като нейните. Имаше същият прав нос. Изведнъж се сети как някога когато живееха във Варна децата и се подиграваха ,че е осиновена. Тя с бърза крачка излезе от стаята и отиде в кабинета си. Погледна се в огледалото и дигна косата от челото си . Там се виждаше едно огромно сърце. Дерменджиева помоли професора тя да се заеме със странният случай на Стойна ,но преди това поиска няколко дни почивка . Налагаше да замине спешно в София.                                                                                                                                         -Добре дошла Мери -каза майка и я прегърна .                                                                                                                             -Мамо искам спешно да говоря с теб.- и тя хвана майка си за ръка и я заведе в хола .                                                           Седна на дивана и потупа с ръка мястото до нея. Майка и седна гледайки я изплашено.                                                          -Предполагам се досещаш за какво искам да те попитам? Моля те само и единствено истината ,ако искаш да продължа да те обичам и ценя като майка. Майка и избухна в сълзи .                                                                                                   -Знаех си ,че ще дойде този ден ! Знаех си, че ще те загубя!                                                                                                        -Не ,мамо все още не си ме загубила ,но ако ме излъжеш дори малко за нещо-бъди сигурна ,че това ще стане. Искам пълната истина за това от къде сте ме взели?                                                                                                                              Майка и не смееше да я погледне в очите . Виновно гледайки в земята тя каза:                                                                                -Аз съм виновна за всичко! Аз! Преди двадесет и седем години с бащата ти ходихме да гледаме едни земи и когато минахме по пътя видяхме една жена ,върху която беше паднало дърво. До нея плачеше малко бебе. Ние с баща ти толкова години опитвахме и не можеше да имаме деца и това ми се стори като Божие провидение. Взех те в ръцете си, въпреки ,че баща ти беше против това. Искаше да намерим роднините на жената .Но аз го молех ,защото се виждаше ,че тя е мъртва, а кой знае каква съдба щеше да има това дете след това. Показах му ,че сме в пустоша, никой не ни гледа ,молих го на колене да те вземем….И той се съгласи. Това е моят грях ,че взех от мъртва жена детето и . Но поне му дадох добро бъдеще. Ще ми простиш ли?                                                                                                                              Мери прегърна майка си .Когато тя се по успокои и каза:                                                                                                                     - Мамо ,Господ който е над нас и ние пред него сме като мравки ни прощава всеки ден, ако не ти простя -какво искам да кажа? Че съм нещо повече от Господ? Успокой се! Жената не е мъртва! Тя в продължение на двадесет и седем години не е преставала да ме търси ,макар ,че са я затворили в психиатрията мислейки я за луда.                                                 Майка и си затвори очите с ръце.                                                                                                                                                      -Господи и сега ще ни изоставиш и ще се върнеш при нея?                                                                                                        -Никога няма да ви изоставя мамо! Имах най-прекрасните родители на този свят! Но съгласи се, че трябва да се погрижа за нея.                                                                                                                                                                                          Майка и смирено поклати глава. След два дни Мария Дерменджиева се върна в Психиатрията .Със себе си беше довела родителите си . Извика и професора .                                                                                                                                -Професоре елате с нас в стаята на Стойна. Искам да видите нещо.                                                                                                 Когато влязоха вътре ,Стойна я попита:                                                                                                                                           -Докторе намерихте ли дъщеря ми?                                                                                                                                               Тя се усмихна и каза :                                                                                                                                                                             -Това семейство иска нещо да ти каже.                                                                                                                          Майката на Мери седна на леглото до нея и каза:                                                                                                                                       - Аз съм тази ,която ти взе детето ! Прости ми! Но тогава си помислих ,че си мъртва!                                                            -Детето ми ,къде е детето ми?                                                                                                                                                          -Тук съм мамо – каза лекарката дигайки бретона си за да се види сърцето на челото и .                                                          -Ето ,това е дъщеря ми-извика радостна Стойна – видяхте ли докторе ,толкова години ви говорих, че дъщеря ми има сърце на челото .                                                                                                                                                            Професорът стоеше и не можеше да повярва на очите си .                                                                                                                     -От днес на татък ,искам да живееш с заедно с нас – каза Мери на Стойна и я прегърна разплакана.                                    Стойна избърса сълзите на детето си и сърцето и намери покой.

© Теодора Иванова Все права защищены

Произведение участвует в конкурсе:

Грешка и прошка »

9 место

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • "-От днес на татък ,искам да живееш с заедно с нас" -
    "- От днес нататък искам да живееш заедно с нас" - това не са грешки от форматирането. Трудно се четат такива неща. За това няма да коментирам. Съжалявам. Прави са безжичен и есенна.
  • Разбирам, че живеете в чужбина, но това не е извинение за огромния брой правописни грешки - имате си Google, изтеглете си речник и поправяйте, на мен лично ми е обидно да чета подобен текст! Към това като прибавим и лошото форматиране...Дори не мога да усетя стойността на разказа.
  • di_t (Tаня) Благодаря!
  • Хареса ми разказът! Поздравления!
  • robertratman (R) С Notepad не съм опитвала ,защото винаги пиша в Word. Другият път от там ще копирам и дано най-накрая да открия топлата вода...
  • Копирай текста и псоле го сложи в Notepad, после от там компирай и в Откровения. Би трябвало да помогне.
  • Bezzhichen (Безжичен) Това също опитах и отново напразно ... Ако намерите някакъв начин моля да го споделите.
  • Когато качвам текст, след това винаги си го "форматирам" ръчно, и то в сайта направо, защото сложното форматиране в програми като WORD тук не се запазва. Но това в никакъв случай не е недостатък на сайта - вероятно е и много сложно, и.много скъпо да се направи това запазване на форматирането за най-различни текстови редактори, че и вариантите им.
  • robertratman (R) За истинско съжаление ,никога когато качвам текст не се формира добре, каквото и да опитвам. Може би защото не живея в България .Няколко пъти дори помолих админите да ми оправят стихотворения ,защото винаги излизат с бягащи редове ,въпреки, че не е формирано така.
  • Интересна тематика. Интересно ми е да чета за психично болни, или набедени такива. Форматирането не текста не се е получило, обаче.
  • Няма лечение за такава лудост.
Предложения
: ??:??