Създаване на любовен квадрат
5 мин за четене
Някои неща само на мен може да ми се случат. Например да отида с втория си мъж на море и да срещна на плажа първия. И стой, та ме гледай между двамата!
Първият - синеок красавец, с тежест, с положение. Вторият - зеленоок красавец, тънък и строен, страшно обещаващ, понеже е млад до безобразие и няма как вече да е направил положение. Но ще направи, аз имам нюх към тия неща. Стоят значи двамата и си разменят въпросително погледи над главата ми, щото това си е предимството на ръста. Въпросът в погледите им не се отличава с особена фантазия: „Къф е па тоя?” – общо взето. Би могло да им хрумне далеч по-оригинална идея, както ги познавам. Но след кратък и съдържателен размисъл решавам, че за момента ще съм далеч по-доволна да отговарям на въпроса „Къф е па тоя?”, отколкото да обмислям предложения да прекараме нощта тримата. Нали споменах, че ги познавам. Не особено оригинално, без никакъв патетизъм казвам:
-Ъъъ, здрасти, това е Алекс, настоящият ми съпруг, това пък е бившият ми съпруг – Лео.
- Оу! – кратко казват и двамата и незнайно защо решават, че ще е много уместно да пием по едно на близкия бар. Кой разрешава да се правят барове по плажовете? И кой им позволява да сервират мартини там? Кротко се напивам, докато двамата ми съпрузи – бившият и настоящият – беседват по темата „мен”, умело вплетена в темата „коли”, щото доста бързо разбраха, че това им е общата страст. Малко съм обидена – та те изобщо ме игнорираха! Скучно ми е и разглеждам с истинско любопитство бутилките на бара. Никога не бях обръщала внимание колко са интересни. В момента всичките ми приличат на някакъв вид боеприпас, изобщо на оръдие, което може да се използва в директен ръкопашен бой. Кърваво пребиване на съпрузи на плажен бар! Ще трябва да започна да си колекционирам странни бутилки. Или нещо друго, все едно какво. Защо не и мъже? Женени за мен. В този момент съм готова да се закълна, че никога повече няма да се запознавам със свободен мъж. Не и във вторник. Никога!
Един приятен господин сяда на съседното столче, навярно е подушил сложната ситуация, защото се опитва да ме измъкне от нея. Завързваме разговор, през цялото време аз се надявам много усилено, че е женен, но нещо ми подсказва, че не е. Кой мъж би стоял да си говори с пренебрегната (заради разговор за коли) и от двамата си съпрузи жена на плажен бар, ако собствената му съпруга се навърта наоколо? Особена ако е вторник! Приблизително на третата минута разбирам, че ме сваля и то без никакъв финес в присъствието и на двамата ми съпрузи, но го оставям докъм петнайстата да си мисли, че това е пълна мистерия за мен. Навярно се има за неотразим. Това не отговаря съвсем на истината, но ми е жал да го разочаровам толкова бързо и си давам вид на не много отегчена. И изведнъж така ми писва от всичко, че просто ставам и си тръгвам. Единственият, комуто това прави някакво впечатление, е застаряващият мачо, който ме сваляше. Всъщност не беше толкова изненадан, че не му отвърза. Изненадата му дойде по-скоро от момента, в който ми писна – не беше нито рано, нито късно – просто някъде на едно такова никакво място –да ми се чуди човек.
От мартинито ли, от мачото ли, от обърканото ми семейство или от мен самата – не знам, но изведнъж ми се доповръща. Прииска ми се да избягам, да ме няма, да изчезна. И понеже нямам никакви суицидни наклонности, решавам просто да избягам. Не знам защо си помислих, че като отида на място, където никой не ме познава, ще успея да избягам и от същността си. Ето това изобщо не ми е ясно! Обаче тогава май прекалено силно ми се е искало да вярвам, че е възможно и затова така усърдно натъпках няколко ненужни парцала и любимия си гердан от дървени фигурки в една чанта и побягнах към автогарата. За да видя, че автобусът тъкмо тръгва.
Но както вече казах, някои неща само на мен може да ми се случат.
Като да тичам с всички сили точно след този автобус. Не че нямаше други, но първият от тях тръгваше след цели трийсет минути. А прекомерното търпение изобщо не е сред недостатъците ми. Знаех си, че изпусна ли този, ще се върна в хотелската стая с наведена глава и подвита опашка. А тъкмо събрах кураж да си тръгна от провала, наречен втори мой брак. Колко удобно, че Алекс толкова хареса Лео, че Лео толкова хареса Алекс и че двамата изобщо се оказаха на един и същи плаж в траекторията на един и същи мой поглед. Отдавна трябваше да си тръгна. С възрастта обаче ставаш все по-инертен, уютът на навика така предателски те залюлява в измамното си удобство, че заспиваш, заспиваш, заспиваш. А когато (ако изобщо) се събудиш, откриваш, че животът ти е минал сиво, някак скучно, пропуснал си да сбъднеш мечтите си, защото си се предал на измамното удобство на равните пътища. Е, не! Ако не хвана този автобус, просто ще се върна в асфалтирания си живот, в който мога да се похваля единствено с това, че съм омъжена за перспективен и скандално млад мъж. Което, като се позамисли човек, не е кой знае какво постижение!
Затова се хвърлям пред автобуса, който маневрира, за да излезе от автогарата, отчаяно размахвам ръце, измислям най-правдоподобната история, която придружавам с тлъста банкнота, а това кара шофьорът тутакси да повярва на моите измишльотини и тръгвам най-после към непознатата стръмна пътека.
Споменах ли, че някои неща само на мен може да ми се случат? Например автобусът да се повреди, да го задминат всички останали автобуси за всички останали непознати места, а аз да зависна на пътя, точно зад табелата „Внимание! Тесни банкети!”. На всичкото отгоре да завали най-проливният летен дъжд и да отмие от лицето ми и последното достойнство, което ми е останало, точно преди двамата ми съпрузи, заедно със застаряващия мачо, да дойдат да ме пиберат.
Те не задават въпроси. Свикнали са, че някои неща само на мен може да ми се случат!
Първият - синеок красавец, с тежест, с положение. Вторият - зеленоок красавец, тънък и строен, страшно обещаващ, понеже е млад до безобразие и няма как вече да е направил положение. Но ще направи, аз имам нюх към тия неща. Стоят значи двамата и си разменят въпросително погледи над главата ми, щото това си е предимството на ръста. Въпросът в погледите им не се отличава с особена фантазия: „Къф е па тоя?” – общо взето. Би могло да им хрумне далеч по-оригинална идея, както ги познавам. Но след кратък и съдържателен размисъл решавам, че за момента ще съм далеч по-доволна да отговарям на въпроса „Къф е па тоя?”, отколкото да обмислям предложения да прекараме нощта тримата. Нали споменах, че ги познавам. Не особено оригинално, без никакъв патетизъм казвам:
-Ъъъ, здрасти, това е Алекс, настоящият ми съпруг, това пък е бившият ми съпруг – Лео.
- Оу! – кратко казват и двамата и незнайно защо решават, че ще е много уместно да пием по едно на близкия бар. Кой разрешава да се правят барове по плажовете? И кой им позволява да сервират мартини там? Кротко се напивам, докато двамата ми съпрузи – бившият и настоящият – беседват по темата „мен”, умело вплетена в темата „коли”, щото доста бързо разбраха, че това им е общата страст. Малко съм обидена – та те изобщо ме игнорираха! Скучно ми е и разглеждам с истинско любопитство бутилките на бара. Никога не бях обръщала внимание колко са интересни. В момента всичките ми приличат на някакъв вид боеприпас, изобщо на оръдие, което може да се използва в директен ръкопашен бой. Кърваво пребиване на съпрузи на плажен бар! Ще трябва да започна да си колекционирам странни бутилки. Или нещо друго, все едно какво. Защо не и мъже? Женени за мен. В този момент съм готова да се закълна, че никога повече няма да се запознавам със свободен мъж. Не и във вторник. Никога!
Един приятен господин сяда на съседното столче, навярно е подушил сложната ситуация, защото се опитва да ме измъкне от нея. Завързваме разговор, през цялото време аз се надявам много усилено, че е женен, но нещо ми подсказва, че не е. Кой мъж би стоял да си говори с пренебрегната (заради разговор за коли) и от двамата си съпрузи жена на плажен бар, ако собствената му съпруга се навърта наоколо? Особена ако е вторник! Приблизително на третата минута разбирам, че ме сваля и то без никакъв финес в присъствието и на двамата ми съпрузи, но го оставям докъм петнайстата да си мисли, че това е пълна мистерия за мен. Навярно се има за неотразим. Това не отговаря съвсем на истината, но ми е жал да го разочаровам толкова бързо и си давам вид на не много отегчена. И изведнъж така ми писва от всичко, че просто ставам и си тръгвам. Единственият, комуто това прави някакво впечатление, е застаряващият мачо, който ме сваляше. Всъщност не беше толкова изненадан, че не му отвърза. Изненадата му дойде по-скоро от момента, в който ми писна – не беше нито рано, нито късно – просто някъде на едно такова никакво място –да ми се чуди човек.
От мартинито ли, от мачото ли, от обърканото ми семейство или от мен самата – не знам, но изведнъж ми се доповръща. Прииска ми се да избягам, да ме няма, да изчезна. И понеже нямам никакви суицидни наклонности, решавам просто да избягам. Не знам защо си помислих, че като отида на място, където никой не ме познава, ще успея да избягам и от същността си. Ето това изобщо не ми е ясно! Обаче тогава май прекалено силно ми се е искало да вярвам, че е възможно и затова така усърдно натъпках няколко ненужни парцала и любимия си гердан от дървени фигурки в една чанта и побягнах към автогарата. За да видя, че автобусът тъкмо тръгва.
Но както вече казах, някои неща само на мен може да ми се случат.
Като да тичам с всички сили точно след този автобус. Не че нямаше други, но първият от тях тръгваше след цели трийсет минути. А прекомерното търпение изобщо не е сред недостатъците ми. Знаех си, че изпусна ли този, ще се върна в хотелската стая с наведена глава и подвита опашка. А тъкмо събрах кураж да си тръгна от провала, наречен втори мой брак. Колко удобно, че Алекс толкова хареса Лео, че Лео толкова хареса Алекс и че двамата изобщо се оказаха на един и същи плаж в траекторията на един и същи мой поглед. Отдавна трябваше да си тръгна. С възрастта обаче ставаш все по-инертен, уютът на навика така предателски те залюлява в измамното си удобство, че заспиваш, заспиваш, заспиваш. А когато (ако изобщо) се събудиш, откриваш, че животът ти е минал сиво, някак скучно, пропуснал си да сбъднеш мечтите си, защото си се предал на измамното удобство на равните пътища. Е, не! Ако не хвана този автобус, просто ще се върна в асфалтирания си живот, в който мога да се похваля единствено с това, че съм омъжена за перспективен и скандално млад мъж. Което, като се позамисли човек, не е кой знае какво постижение!
Затова се хвърлям пред автобуса, който маневрира, за да излезе от автогарата, отчаяно размахвам ръце, измислям най-правдоподобната история, която придружавам с тлъста банкнота, а това кара шофьорът тутакси да повярва на моите измишльотини и тръгвам най-после към непознатата стръмна пътека.
Споменах ли, че някои неща само на мен може да ми се случат? Например автобусът да се повреди, да го задминат всички останали автобуси за всички останали непознати места, а аз да зависна на пътя, точно зад табелата „Внимание! Тесни банкети!”. На всичкото отгоре да завали най-проливният летен дъжд и да отмие от лицето ми и последното достойнство, което ми е останало, точно преди двамата ми съпрузи, заедно със застаряващия мачо, да дойдат да ме пиберат.
Те не задават въпроси. Свикнали са, че някои неща само на мен може да ми се случат!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ели Лозанова Все права защищены
